Речта на Тръмп срещу Иран е вой на умираща империя

Тръмп произнася речта по време на брифинга след убийството на ген. Солеймани.

Докато президентът омаловажава с ритуална злоупотреба конфликта с Иран и молбите му към НАТО за помощ, видяхме как дните на САЩ като световен хегемон бавно си отиват

20-годишно пълзене на Великобритания под полата на Вашингтон е унизително и скъпо

Доналд Тръмп да вземе да спре да ходи наперено по световната сцена като триумфиращ Август. Само преди дни той се опита да заповяда, че „на Иран никога няма да бъде разрешено да има ядрено оръжие... никога няма да позволим това да се случи“. Но докато се напъваше пред аутокюто, той изразяваше само една ритуализирана злоупотреба с Иран и молби към НАТО за помощ - онова НАТО, на което веднъж величествено му се присмя. Почувствах, че съм свидетел, как дните на САЩ като световен хегемон бавно си отиват. Дори републиканецът Майк Лий, съюзник на Тръмп, нарече брифинга за Иран „най-лошият брифинг, който съм виждал по военен въпрос през моите девет години“ в Сената.

Всички империи се опитват да надскочат обявената си цел, да не говорим за тяхното приемане. Но всички завършват объркано и оперативната дума тук е „всички“ - било те да са римски, наполеоновски, британски или съветски. Всички са победени не от една превъзхождаща ги сила, а от самозаблудата и географията. Британската империя нямаше нито правото, нито нуждата да нахлува в отдалечените части на Азия и Африка. Тя беше победена от тях. САЩ претендират за правото да се намесват в различни театри като Южна Америка, Далечния Изток, Източна Африка и портфолиото от мюсюлманските държави. Обосновката за това варира от отмъщение и възпиране до „самозащитата“ и насаждането на внушения за демокрация.

Намеренията на САЩ често са благородни, но добрите намерения прикриват проекцията за използване на силата. Когато вашите дронове могат да убият всеки и навсякъде, изкушението е неотразимо. Ако смятате, че можете да сте полицаят на света от един бункер в Невада, защо пък да не опитате?

Инстинктът на Тръмп е от времето на класическия американски изолационист. И това той повтори пред Конгреса миналия февруари, „Великите нации не водят безкрайни войни... дойде часът поне да се опитат да постигнат мир“. Той обяви изтегляне от Сирия и по-скоро колебливо и от Афганистан. Но той все още е там. САЩ водят шест войни - също в Ирак, Йемен, Сомалия и Либия. И нито една от тях няма възможна значимост за собствената сигурност на неговата страна.

Империализмът е здраво залепен към политиката. Дори и когато здравият разум крещи за отдръпване, престоят предлага на популиста възможности за слава. Така британските министри през 50-те и 60-те години на миналия век се бориха да задържат Аден, Кения и Кипър. Днес, Борис Джонсън копнее по мачизма на една напълно безсмислена, носеща сила към Далечния изток. Изглежда, че някой имперски призрак се е измъкнал от тавана на индийския офис на Великобритания, за да крачи дебнешком по „Даунинг стрийт“ през нощта.

Двадесетте години на западни интервенции в мюсюлманския свят почиват на две лъжи. Едната е, че тероризмът представлява екзистенциална заплаха за западните демокрации, гротескно подкопавайки присъщата им стабилност. Другата е, че една намеса може да коригира подобна заплаха, и може да наложи послушание и дори демокрация на държавите жертви. Спомням си как гледах едни десностоящи американски мислители как се опитваха да администрират Ирак от Зелената зона на Багдад в месеците след инвазията през 2003 г. С какво право?

Чуждестранната намеса във вътрешните работи на суверенните държави е аморална и е специално забранена, съгласно глава първа от Хартата на ООН. Твърди се, че тази забрана е погазена от Тони Блеър под претекста за „отговорност за защитата“ на цивилното население. Но след като казуса за жертвите бе възприет, тази защита стана едно истинско прикритие за непрекъснатите войни на западната агресия. Ето защо ООН почти не отсъства при тези интервенции и негласно ги толерира. Както Джордж Буш каза: „Оставям ООН на адвокатите“.

Проблемът сега е не дали можем да засаждаме дълготрайните цветя на демокрацията в полета, напоени с кръв, а това как да се измъкнем, по дяволите. Гледката на Тръмп, празнодумстващ срещу Иран и заканите му да причини още последващи санкции, беше като последна сцена от една трагична опера. Той приличаше на човек, попаднал в капан.

Двама американски президенти изиграха значителна роля в краха на британския империализъм. Франклин Делано Рузвелт каза на Уинстън Чърчил, че участието на САЩ във Втората световна война е при строгото условие Великобритания да разпусне своята империя, иначе САЩ не биха я защитили. Джон Фостър Дълес, който по-късно стана държавен секретар на САЩ, заяви през 1945 г., че неговата страна „е първата колония, спечелила своята независимост“ от Великобритания, и очаква и други да я последват. Този съвет беше озвучен през 1956-а от Дуайт Айзенхауер, ужасен от британската инвазия в Суец.

Тези дни и иракските политици се присъединиха към антиимперската кауза и поискаха американските сили да бъдат изтеглени от тяхната земя. Всичко, което Тръмп можеше да направи, е да откаже, макар че преди това се ангажира да направи точно това. Дори в този час на несигурност, след 17 години американска окупация, Ирак просто отчаяно искаше това да приключи. Ирак трябва да живее в мир със своя могъщ съсед Иран и това изисква вече да не е инструмент на американския президентски мачизъм. По същия начин Афганистан трябва да намери сговорчивост да живее заедно с талибаните и със своя съсед Пакистан.

Що се отнася до Великобритания и нейното 20-годишно пълзене под полата на Вашингтон от Блеър, Дейвид Камерън, а сега и от Борис Джонсън, това е унизително и скъпо. Би трябвало да предложи съветите на стар и честен приятел, чиято история е толкова подобна на затрудненото положение на САЩ. Вместо това, той предлага само раболепно поведение на лакей, очакващ своята награда, в случая неправдоподобната сделка след Брекзит.

Докато империите се разпадат, нещата се случват. Възможно ли е след убийството на Касем Солеймани от Тръмп, всеки участник в тази игра да разбере, че тя просто не работи. Американският президент е човек с емоционални и непредвидими отговори. Той наистина можеше да се измъкне от Ирак, оставяйки го да се отдели от Кюрдистан и да сключи сделка с Техеран. Той би могъл да остави Сирия на нейната съдба и да остави Афганистан на нежните милости на Исламабад. Що се отнася до Великобритания, най-сетне тя може и да няма нищо общо с тази бъркотия.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле