„Северен македонец“ връща славата на България през ХІІІ век

Цар Константин Тих в стенопис от Боянската църква

Цар Константин Тих гордо отбелязва, че е „цар на българите“

Възкачва се през 1257 г. и управлява две десетилетия до 1277 г., когато е убит при бунта на Ивайло

Когато става дума за историческата принадлежност на Македония към българската царство през епохата на Средновековието, обикновено се досещаме за славните времена на цар Самуил. Всъщност тези области влизат трайно в границите на българската държава още в началото на ІХ в. А с известни интервали те са част и от Второто българско царство от края на ХІІ до края на ХІV в.

Македонските области са сред първите, които братята Асен и Петър отвоюват след успешното въстание срещу византийската власт в Търновград от 1186 г. Още през 1191-1195 г. те често атакуват намиращите се под властта на ромеите македонски територии, като се спускат по долината на Струма. Вече при техния брат цар Калоян (1197-1207) тези земи са присъединени към царството и се управляват от зависимия от него болярин Добромир Хриз, резидирал в мощната крепост Просек на р. Вардар.

Много е важно, че търновският владетел отлично е знаел за своите велики предшественици, създали някога огромната Българска империя. В писмата си до папа Инокентий ІІІ той ги изброява с гордост: „...Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите...“. А в писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник напълно приема версията за връзката на рода на Асеневци с владетелите на Първото българско царство: „...Петър, Самуил и другите твои знатнопаметни предци....“ За Инокентий ІІІ няма никакво съмнение, че Самуил е български цар и предтеча на цар Калоян!

Византийският историк Никита Хониат е категоричен, че в 1205 г. Вардарска Македония е българска, а царски наместник е боляринът Чъсмен, „който бранел Просек и всички тамошни земи били под властта на Калоян”. После в Македония управляват царските братовчеди Алексий Слав и Стрез, влезли в конфликт с узурпатора Борил веднага след гибелта на Калоян в 1207 г. При цар Иван Асен ІІ (1218-1241) България се разпростира на три морета и Македония е трайно в границите на царството.

След смъртта на великия владетел държавата е управлявана от регентствата на малолетните синове от няколкото му брака и е раздирана от интриги. През септември 1246 г. коварно е отровен първият наследник Коломан І, а на престола се възкачва седем или осемгодишният Михаил ІІ Асен. Възползвайки се от слабостта на воденото от майка му Ирина регентство, страната е коварно нападната от войските на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци. Практически без съпротива са отнети повечето завоювани в предишните десетилетия земи в Беломорието и Родопите. Окрилен от постигнатия леко успех, василевсът превзема Мелник, а след него множество градове във Вардарска Македония – Стоби, Скопие, Просек, Велес, Прилеп. 

Първата работа на възмъжалия Михаил ІІ Асен е да отвоюва загубените си земи. През 1254 г. българската армия настъпва в Егейска и Вардарска Македония. Историкът Георги Акрополит пише, че „...голямата част от западните области били населени с българи, които много отдавна се отцепили от ромеите.” А българското отвоюване на тези територии прекрасно се илюстрира от известния портрет на цар Михаил ІІ Асен в църквата „Св. Архангели” в Костур (дн. Кастория).

Ако за предишните владетели роднинските връзки с Македония не са доказани твърдо, то във втората половина на ХІІІ в. Българското царство се управлява от човек, който със сигурност произхожда оттам. В 1256 г. Михаил ІІ Асен също е убит след заговор и страната отново е обхваната от междуособици. Тогава на сцената се появява Константин Тих, който бил виден и уважаван велможа от Скопие. От данните на хрониста Никифор Григора става ясно, че баща му бил българин. Името му вероятно е съкратено от Тихомир, Тихослав или Тихота. Видният чешки учен Константин Иречек изказва интересната хипотеза, че с името Тихомир наричали доста от българските първенци на Скопската област още в началото на ХІІІ в. като споменатият около 1200 г. архонт Йоан Тихомир. Някои учени смятат, че в края на управлението на Михаил ІІ Асен тази област е независима и се намирала под управлението на Константин Тих.

Скопският болярин бил с много висок авторитет в българската столица Търновград. „В България имаше тогава – разказва Никифор Григора, - един известен човек на име Константин, по прозвище Тих, който беше далеч пред останалите по умствени възможности и здравина на тялото.” Ето защо българските боляри минават на негова страна, добавя Георги Пахимер.

Цар Константин Тих се възкачва на трона през 1257 г. и управлява цели две десетилетия до злощастната за него 1277 г., когато е убит при бунта на Ивайло. Доскоро този владетел бе смятан за доста безличен, но вече е доказано, че той успява да възпре амбициите на агресивното Унгарско кралство от запад и да нанесе решителни удари върху Византийската империя. Особено голяма е неговата победа над ромеите като главнокомандващ на обединените българо-татарски войски, които през 1265 г. разгромяват византийците и за малко не пленяват император Михаил VІІІ Палеолог.

Вследствие на тази победа Българското царство си връща значителни територии, включително отново загубената в края на управлението на цар Михаил ІІ Асен Вардарска Македония. Цар Константин Тих влиза триумфално в родния си град Скопие и това се вижда от един изключително важен исторически документ.
Става дума за т. нар. Виргинска грамота, с която владетелят дарява на един манастир в Скопие обширни земи в Скопската и Положката област (днешния район на Тетово и Гостивар). От документа се разбира, че царят лично е посетил тези райони и е наредил да бъде написан документа. В оригинала този пасаж звучи така:

„...Когато слезе царство ми в Долната земя”. Тогава заварил манастира „Св. Георги Бързи” в Скопие занемарен, срещнал се лично с игумена Варлаам, потвърдил старите привилегии и дарения, и добавил нови към тях.
Тук е най-важно понятието „Долна земя”, както очевидно през Средновековието наричали в Търновград македонските области. За да стигне до Скопие, царят „слязъл” и това показва посоката на движение от север на юг. Явно тези райони са възприемани като неразривна част от царството и са били известни като „Долната земя”.

Но най-интересно е, че това понятие се запазва по време на цялото турско робство и се появява чак през Възраждането в ХІХ в. Един от най-видните просветители в македонските области е роденият в Тетово Кирил Пейчинович. В 1816 г. като игумен на важния Марков манастир край Скопие той издава в Будапеща книгата „Огледало”. На първата страница авторът отбелязва, че я пише на „препростейши и некнижен български език от Долна Мизия”. С понятието „Мизия” византийските историци от ХІІІ-ХІV в., а и от по-късно време, винаги обозначават България. Очевидно това се запазва и през следващите векове, когато жителите на Македония продължават да се чувстват неразделна част от българския народ. 

Цар Константин навсякъде отбелязва гордо, че е „цар и самодържец на българите”. Това виждаме върху монетите и печатите му. А негов е най-хубавият запазен български царски портрет в прочутата стенописна композиция от Боянската църква (1259 г.). Там скопският болярин е изобразен като български цар заедно със съпругата си Ирина и верния севастократор Калоян с жена му Десислава.

През ХІV в. българските царе продължават да се борят за македонските области в тежка битка с Византия и с укрепналата сръбска държава. Амбициозният Михаил ІІІ Шишман е на прага да разреши този проблем, но злощастно губи битката със сръбския крал Стефан Дечански на 24 юли 1330 г. край Велбъжд (дн. Кюстендил). Малко по-късно османското нашествие поробва за цели столетия всички балкански народи.

Коментари

Задължително поле