София и Скопие в режим на парадоксална нормалност

Политическият прагматизъм ни препоръчва да се освободим от досегашните си идеологизирани и романтизирани подходи в отношенията си с Македония

Не обичам подобни заглавия, но точно това се налага да поставя. Не обичам, защото никак не съм сигурен дали в следващите редове ще успея да аргументирам претенцията си да разкрия това ново нещо в отношенията между България и Македония, което се случи и което в предишните години просто не е било възможно. Или по-скоро не сме допускали, че някога може да се случи.

А какво се случи? Ами, случиха се някои неща, които, ако ги проектираш върху 26-те години независима Македония и особено върху последните 11 от тях, са си направо парадоксални. България и Македония подписаха Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество, който от 2008 г. отлежаваше в папките на македонското външно министерство.

И ето първият парадокс – както си отлежаваше, както спорадично смесена комисия от двете държави правеше преглед и симулираше работа по проекта, така изведнъж, само за някакви си четиридесетина дни документът стана готов за подписване, а премиерите Борисов и Заев сложиха подписите си под него. Борисов и Заев –представители на двете големи европейски семейства: българинът с неговата ГЕРБ членува в Европейската народна партия, Заев наследи Социалдемократическият съюз на Македония (СДСМ) от „патриарха“ на партията Бранко Цървенковски, като член на Партията на европейските социалисти. Не беше ли по-логично и „природно“, както казват край Вардар, когато искат да подчертаят, че нещо е естествено, подобен документ, с който се прави пробив в отношенията между Скопие и София и който, нека си признаем, чакахме през целия 26-годишен период на независима и суверенна Македония, да бъде подписан от премиери, които членуват в едно и също семейство. Така да се каже, изповядват едни ценности, едни идеи за бъдещето на двустранните ни отношения и тяхната перспектива на фона на европейското общуване. Може би за такова мислене значение имаше и прецедентът от февруари 1999 г., когато десните Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха Декларацията, която сега с някои ключови позиции стана основа за Договора от 1 август 2017 г.

...Когато Бойко Борисов за първи път стана премиер на България, Никола Груевски и неговата ВМРО- ДПМНЕ вече три години управляваха Македония. Тогава написах един текст за общите неща – като хора и като политици, които биха могли да приближат и свържат двамата премиери, да улеснят комуникацията между тях и в крайна сметка да побутнат напред двустранните ни отношения. И Груевски, и Борисов са били в един момент спортисти: Никола се е занимавал с бокс, Бойко – с карате. Аха, казах си, и двамата идват от силовите спортове, където се калява волята и мъжеството и където толерантността и уважението към другия са императив. Ако не друго, това е тема, по която могат да си имат приказката. На всичко отгоре и двамата като лидери на две десни партии членуват в ЕНП – следователно ще се виждат често, ще си общуват, нашият ще набива канчето на Никола за това колко е важно Македония да има добри отношения с България. И други такива неща бях написал, дадох текста на едно място, но там ми отказаха да го публикуват.

Пък и после стана ясно, че желаната комуникация между двамата партийни лидери и премиери не се получава, те дори не се говорят и така до фразата от Борисов: „С Груевски не искам дори кафе да пия“. От своя страна Никола беше казал пред наш общ приятел: „Не мога да разбера какво иска България от нас“.

Хайде да не си кривим душата. И от гледна точка на историята, и от гледна точка на прагматизма, пък дори и от гледна точка на романтиката (Македония е най-романтичната част от историята на България, или нещо такова, бе казал Петър Стоянов) нормалността в българо-македонските отношения през тези 26 години означаваше да подобряваме отношенията помежду си тогава, когато на власт в Скопие бе партия с префикса ВМРО. По много причини, които всеки може лесно да си обясни...

Една от тях, която не засягаше пряко ВМРО-ДПМНЕ, бе алтернативата да се работи със социалдемократите на Бранко Цървенковски. Но и тя, СДСМ, бе част от македонската нормалност тогава. Стабилна партия, идващата от недрата на Съюза на комунистите на Македония, запазила голяма част от апаратните му кадри, ориентирана към Белград без никакво съмнение, крайно подозрителна към всичко, дори и към най-лекия намек, че връзките с България могат да се поотворят и подобрят. Че кой измисли и пусна в практическа употреба така нареченият „езиков спор“, чрез който бяха блокирани всички двустранни документи, насочени към нормализиране на връзките помежду ни. Чувал съм наши дипломати разочаровано да казват: „С тези не може да се работи!“ Е, въпреки всичко работеха, доколкото ситуацията позволяваше, даже повече.

Надеждите за пробив в отношенията все пак като че бяха свързани с политиката на ВМРО-ДПМНЕ. Колко пъти сме стискали палци за изборната победа на Любчо Георгиевски, какъв празник за всички нас бе победата му през 1998 г., колко страдахме за всичките проблеми и неприятности, които се стовариха върху главата на ръководеното от него „невръстно“ правителство – бежанска криза, кървав конфликт, колко помощ – явна и не толкова, оказахме за да не падне той от власт. И каква покруса настъпи когато през септември 2002 г. социалдемократите на Бранко Цървенковски победиха съкрушително и взеха отново властта в ръцете си. За да паднат и те в изборния капан през 2006 г., когато Груевски начело на ВМРО-ДПМНЕ (Георгиевски бе поел пътя на политическото отшелничество) спечели, за да стои начело на Македония цели 11 години.

И тази победа приветствахме, макар че още първите месеци на власт на Груевски очакваната нормалност в отношенията бе поставена под съмнение. Под лозунга да модернизира партията си и да я направи припознаваема в европейското християндемократическо семейство, Груевски започна да къса с всичко, което свързваше ВМРО-ДПМНЕ с нейните исторически корени, с нейната митология, и индиректно – с България.

Вместо демократична структура по европейски терк обаче, той постепенно и системно превърна ВМРО-ДПМНЕ в авторитарна сила, в която корупцията и злоупотребите постепенно взимаха връх. За да се стигне до пълната му изолация – негова лична и на страната му, от която само усилията на опозицията не стигаха, та трябваше и международната общност, каквото и да означава това, да се намеси.

В същото време и социалдемократическата опозиция претърпя сериозни промени. След девет последователни изборни загуби, след различни опити за ново лидерство на партията в крайна сметка за неин председател бе издигнат най-успешния кмет на партията – Зоран Заев от Струмица. И той изтърпя едно унизително чакане Бранко Цървенковски да завърши президентския си мандат и да се върне начело на СДСМ, и той бе принуден да работи с „апаратно-урбанно“ обкръжение, което зад гърба му го обвиняваше в провинциализъм и селяндурщина, но в крайна сметка всичко си дойде на мястото.

Заев извади на бял свят невижданата корупция и злоупотреби с власт на екипа на Груевски, пребори се чрез Специалната прокуратура да гарантира, че престъпленията няма да останат ненаказани, отиде на избори чак тогава, когато шансовете му за победа бяха най-големи. Загуби ги само с два мандата, но успя да обедини всички онези политически партии в парламента, които са извън ВМРО-ДПМНЕ. Състави управляващо мнозинство, наистина крехко, но достатъчно, за да излъчи кабинет. И като една първа стъпка, дойде в София на 20 юни, поклони се заедно с Борисов пред паметника на царя на българите Самуил и обеща на 2 август да подпише отлагания дълги години Договор за добросъседство с България. И удържа на думата си.

Сега е време читателят да попита: е, добре, защо ни ги разказвате тези неща? Ами, защото седя и се чудя дали това е новата нормалност на българо-македонските отношения, която на пръв поглед може да изглежда парадоксална, но е факт. И защото тази нова нормалност налага на 15 октомври на местните избори в Македония да стискаме палци за кандидатите на партията на Зоран Заев, и ако можем, по някакъв легитимен начин да помогнем за тяхната победа. И защото изборите ще бъдат изключително важна политическа битка за бъдещето на страната, а защо не и за бъдещото на отношенията между Скопие и София.

Много е простичко – въпреки че е в опозиция, ВМРО-ДПМНЕ има сериозно политическо предимство: президентът е техен, върховните съдилища, в това число и Конституционният съд, са техни, съдебната система продължава да бъде под контрола на Груевски, въпреки че главният прокурор бе сменен. 90 на сто от досегашните кметове и мнозинствата в общинските съвети са техни, основните медии са още под тяхно влияние. Груевски не крие намеренията си да спечели убедителна победа, тя да му даде основание да иска предсрочни парламентарни избори, в които отново да победи и да се върне на власт. И да ревизира договора, подписан от Борисов и Заев.

Ето затова трябва да стискаме палци на Заев, забравяйки, че той печелеше мандат след мандат в Струмица и с антибългарски лозунги. Тук е Македония, не е Благоевград, нали си спомняте онзи плакат, който висеше на фасадата на МОЛ „Глобус”, който Заев построи в града. Но политическия прагматизъм и логика ни препоръчват да се освободим от досегашните си идеологизирани и романтизирани представи за нормалност и гледайки интереса преди всичко на страната ни, да приемем и парадоксите като нещо „природно” и естествено.

Всъщност, в крайна сметка май всичко си дойде на мястото.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи