Стамболов гледал Ботев изотдолу

Стефан Стамболов и Христо Ботев

“Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова”, второ издание, 1880 г.

Съмнително е авторството на “Не щем ний богатство...”

В родното библиознание има големи празноти. Запълването им е задачата на поредицата “Негубещи блясък”. Защото непознаването или непопуляризирането на множество книги вреди на националната памет.

Ще се конкретизирам като посоча какви жанрово-тематични групи са предмет на поредицата: краеведски изследвания; изследвания на значими исторически обекти; мемоарни книги; актуални за историята и за дебатите по нея заглавия; важни тематични изследвания; информативни издания със сегашна познавателна стойност за специалисти и любители; недостатъчно известни художествени произведения на големи български писатели и т. н.

Второто издание на книгата.

Защо второто издание на “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” може да е паметна книга? Не стига ли първото? 

Аз пък си задавам въпроса защо във второто издание Ботйов става Ботев? Не ще търся причината за това важно нещо, вероятно заядливо дребнаво за множество читатели. Питам още и защо откриващото стихотворение е със странното заглавие “На прощавание в 1879 г.”? Непонятна волност?! Но тези два факта, без да диря мотивите за появата им, са неуважение към Ботев. Неуважението към волята на възрожденския колос преминава в неуважение към първата велика българска стихосбирка със Стамболовия жест да извади от съдържанието едно от петте свои стихотворения - “Знаете ли кой съм аз?”. Но пък с тези промени втората книга става и по-интригуваща, и по ценна от издателска и от колекционерска гледна точка. Как да е другояче - единият от авторите, несъмненият водещ в първото издание, вече не е жив, а другият си позволява намеси, които и днес се подминават при уж нестихващия интерес към Ботев и модното превъзнасяне на Стамболов. А не е лошо да се вслушаме какво ни шепнат те.

И да го разберем, макар да правя това в условията на днешния парадоксален напън Стамболов да бъде изкарван съавтор на тази книга. “Стамболов е “съавтор” не на кого да е, а на гениалния Ботев” и сходни “открития” за съавторство все по-често се появяват в разни съчинения. На неразлиствалите някое от двете издания ще кажа, че след последното свое стихотворение - “Ней”, поетът - щото той е поетът, е сложил разграничителната линия - Хр. Ботйов. Дотук със “съавторството”, с което подменят съжителството между добре премислена книга от шестнадесет стихотворения и пришитите към нея пет работи на Стамболов. Мислещи изследователи си задават въпроса защо се е случило това. Не приемам техните заключения, но няма да се бъркам в насърчителните им усилия. Ала ще вметна питанката “и как се е случило”. А в името на почитта към гения спирам да размишлявам по този казус.

Но не ще се възпирам при тълкуванията на странностите на Стамболов от 1880 г. и пред днешния “научен подвиг” да го изкарват съавтор, любим поет на времето, достоен Ботев партньор. Като с това - нека се знае, не се занимавам с държавника, а с обявения за поет Стамболов. Всъщност той е загатнал за странностите си още в 1877 г., когато е издал самостоятелно книга със същото заглавие - “Песни и стихотворения”. Младежка му работа, революционни времена, що пък да не повториш. Ами защото най-вероятно кръстителят на общата им книга е Ботев. Твърдя го въпреки, че нямам и няма информационен източник. Като ще спомена само един аргумент - няма как запълващо-допълващият автор да наложи свое заглавие на обща книга. Па било той и Стамболов, чиято пробивност е легендарна. Приживе на Ботев той все пак е гледал към поета както подобава на физическия им ръст - отдолу нагоре. А преживял съавтора си, е усетил, че може да се възползва и от духовното различие, като се понамести в по-високия и тук ръст. Извинение за него може да се търси във времето, когато на автора се гледа като във фолклора - като нещо маловажно, поради щото името се е губило. За да известяваме днес, че авторът е колективен, а творчеството - народно.

Стамболов се е грижил да не изпускат името му под неговите творби и факта, че е известен като поет. На това се дължи и второто издание на общата му с Ботев стихосбирка. Макар вече позагърбил стихописането, съдружието с Ботев и петите тогава негови песни му създават ореол и в изграждания образ на политик. Но той си служи при тези занимания с усърдни съмишленици.

Според Обретенов, слизайки на Козлодуйския бряг, Ботевите четници запяват “Не щем ний богатство...”. Съмнително ми се струва подобно спомняне, защото тогава на всякакви патриотични събирания хората са пеели Чинтуловите песни. Знаели са ги, обичали са ги, въздействали са им - “Къде си, вярна ти любов народна?”, “Стани, стани, юнак балкански”, “Вятър ечи, Балкан стене”. Те са песните и на Априлското въстание. За справка си препрочетете “Под игото” и си припомнете как в претъпкания училищен салон и в присъствието на агата всички пеят “Къде си, вярна ти любов народна?”. Роман, ама в своята проза Вазов винаги се ползва от преживяното. Захари Стоянов, великият летописец, но и митописец, съобщава и че на събранието на Оборище пеят пак Стамболова песен. Да напомням ли отново за Чинтуловите песни и за политическото приятелство между двамата съпартийци. Стамболов участва във всичко това с мълчанието си. И дума не е обелил какво ги е събрало двамата с Ботев между едни корици. Мълчи и по въпроса за авторството на “Не щем ний богатство...”, което мнозина отхвърлят или подлагат на съмнение. Текстът на песента никога не е излизал приживе на Стамболов с неговото име. Което не пречи на премъдри научни заключения: “Текстологичните неясноти и различните версии по авторството на самия текст в неговите писмени, декламационни и песенни варианти са сложен и още нерешен изследователски проблем. В случая обаче той е второстепенен. По-важна е представата, че начело на четниците от “Радецки” в съдбовния миг на обречената целувка на родната земя- скорошен гроб за много от тях - сякаш символично застават с две различни и в някакъв смисъл - разменени, роли двамата (съ)автори на стихосбирката от 1875 г. “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”. Радвайте се на автора Яни Милчаков, но не си и помисляйте, че е възможно Стамболов да е в ролята на Поета. При това отзовал се в нея с най-вероятно приписвана му песен. Но науката е всесилна. Поклон пред някои изяви на българската.

 Ще си послужа пак с Вазов, като този път ще го цитирам. След убийството на Стамболов той пише за него, прощавайки му за принудителната си емиграция. Пише с пиетет към държавника. Но и разказва за първата им среща, състояла се на едно от заседанията на последния Букурещки революционен комитет - 1876 г.: „... Тоя неожидан гост смути повечето от членовете, разискванията се прекратиха. Сред насталото стеснително мълчание Висковски ни извика със своя звучен, остър глас:

- Господа, да ви представя нашият герой господина Стамболова. Предлагам ви и моля да бъде приет за наш другар!

 Тия думи бяха приети с ръкопляскания, искрени от някои, неволни от други. Всички приеха. Всички застискаха приветливо ръката на момъка. Той не даде вид, че е много поласкан от тая чест, стрелна горд поглед към присъствующите и зае мястото си при другите членове. И погледа на Стамболова, и... особено блестящия и самоуверен поглед свидетелствуваха, че имахме в средата си человек със силен заповеднически дух.
Когато заседанието се свърши и членовете, както и Стамболов, излязоха, аз чух Кирияка Цанков, цял почервенял от гняв, че говореше на задържания от него Висковски:
- Но как си позволихте тъй, без предупреждение?

А Висковски му отговори:
- Ние не можехме повече да отказваме на Стамболова: на улицата чакаха куп хъшове, готови по един знак негов да нахълтат тука и да разгромят всичко! С тоя човек шега не бива...” 

Първото издание на “Песни и стихотворения...” е велик факт и за историята, и в литературата. Заради Ботев, разбира се. Там можем да приемем присъствието на Стамболов като революционно съдружничество. Но второто, като ви напомням за намесите, се сдобива с двузначност. Ботевата поетична мощ продължава да е водещото и сега. Ала новото издание става и особен ранен знак за родното съществование: “съдружничеството” между българската гениалност и безсрамно равняващата се с нея амбициозна посредственост. Което кой знае защо приемаме за нормално, даже се пънем да го подчертаем и да го обясняваме със строго сериозен “научен” подход. Да ме прощава конюнктурата!

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура