Всички, които не желаят да управлява новата левица, предвождана и олицетворявана от ПППП, (в коалиция със старата) трябва да приветстват съставянето на правителство с третия мандат

За Христо Иванов, дето разправя, че ще го е срам да ходи по улицата, ако подкрепи ГЕРБ, не е трудно – той вече беше министър на Бойко Борисов и не се чувстваше зле

Въпреки че някои хора (да не посочвам!) не заслужават да управляват нито ден повече, от гледна точка на здравия разум е добре да съставят още едно правителство в рамките на този парламент и ще ви обясня защо. Но да тръгнем по-отдалеч.
За да успее третият мандат, за който през последните дни се говори толкова много, трябва да се случи едно от следните две неща или пък и двете заедно: да се напазаруват достатъчно на брой ренегати и ГЕРБ и/или ДПС да подкрепят начинанието къде с омерзение, къде след изгоден пазарлък с мандатоносителя.

На теория е възможно да се гласува втори кабинет в рамките на този парламент, ако още неколцина народни избраници станат „независими“, предадат групите и лидерите си и излязат на свободния пазар, давайки изключително лош пример на всички останали. Така всеки депутат, който не е постъпил като тях, а е останал там, където е, ще се почувства обидно прецакан. Даже и жена му може да му натяква вкъщи: виж какво правят другите хора, как се уреждат, само ти... Но такова мнозинство би било крайно нестабилно, защото който е предал веднъж, който се е отметнал, ще го прави отново и отново.

Също така е възможно вторият кабинет с третия мандат да получи подкрепа от ГЕРБ или ДПС. Ако не бяха всичките малоумни приказки за мафия и изчегъртване, досега да са го направили. Но нали, мамка му, трябваше да се угоди на революционната тълпа! За Христо Иванов, дето разправя, че ще го е срам да ходи по улицата, не е трудно – той вече беше министър на Бойко Борисов и не се чувстваше зле. Напусна заради оная пуста съдебна реформа, дето няма нищо по-важно от нея, ама все не могат да я направят. Тук има обаче един неприятен „нюанс“, както би се изразил другарят Чапаев.

Нюансът е следният: мнозина избиратели, които в нормални условия с чиста съвест биха подкрепили ГЕРБ (нека не говорим в случая за ДПС, защото там логиката е друга), няма да го сторят, ако узнаят, че ГЕРБ ще управлява с ПППП, БСП и ДБ. Тоест, ако ГЕРБ подкрепят досегашните управляващи, то част от избирателите на ГЕРБ няма да подкрепят ГЕРБ. Дано това да се отчита правилно в партийните централи. И реакцията на тези отвърнали се избиратели ще бъде съвсем автентична, защото каквото и да разправят големите теоретици на политическото, изборът започва от убежденията, сиреч от идеологията. Дори да кажеш: „аз нямам идеология, не се интересувам от политика“, това също е идеология.

По принцип политическото пространство в България след 1989 е структурирано около разлома комунизъм/антикомунизъм. Някои модерни мислители (особено покрай ДБ, която се намира в устойчива и щастлива коалиция с БСП) твърдят, че вече няма ляво и дясно, за да бъдат леви, каквито са, но да претендират за десните избиратели. Само и само новите комунисти да управляват заедно със старите, Христо Иванов донесе вода от девет кладенеца, за да каже: „Десните виждания кореспондират с левите на фона на кризата“. И забравя, че обикновено кризите изострят поляризацията, а не я размиват.

Конфликтът между лявото и дясното, между консервативното и либералното не е рязък единствено в задоволени общества без сериозни проблеми и то само временно, защото задоволените общества, за съжаление, се израждат, проблемите идват, набъбват и изострят вътрешните противопоставяния.

Изборът между ляво и дясно е вечният избор между добро и зло. Много хора през годините са се заричали, че може да гласуват за всекиго, но не и за комунистите (социалистите). Днес злото вече не е класическият марксистко-ленински безбожен болшевизъм, а модерният, не по-малко безбожен комунизъм на онова, което като че ли за подигравка наричат „либерализъм“, за да се гаврят с думата „свобода“. Но либерализмът не е станал такъв изведнъж. Още в началото на 1960-те, когато вече се е усещало накъде отиват неща, по повод гражданската война в Колумбия през 1895 Маркес пише, не без ирония:

„Либералите, казваше, са масони; хора от лоша порода, привърженици да се избесят поповете, да въведат гражданско бракосъчетание и развод, да се признаят еднакви права и на незаконните, и на законните деца и да се разпокъса страната чрез една федерална система, която да лиши от пълноправие върховната власт. Обратно, консерваторите, които са получили властта направо от господа-бога, ратуват за непоклатимост на обществения ред и семейно благоденствие; те са бранители на вярата Христова, на принципа за единоначалие във властта и не са съгласни страната да бъде разпокъсана в автономни общности. От човеколюбиви чувства Аурелиано изпитваше влечение към либералното становище относно правата на незаконнородените деца, но все пак не проумяваше как се стига до тая крайност да се води война за неща, които не може да се пипне с ръка“.

Днес положението с либерализма и консерватизма не е много по-различно. И днес се „води война за нещо, което не може да се пипне с ръка“. Не е така обаче с лявото и дясното, с комунизма и антикомунизма. Днес лявото е във възход, комунизмът се връща с освежено лице, гримирано в ярките цветове на модерността, цивилизацията, толерантността и мултикултурализма. Така че самоопределянето на избирателите по оста ляво/дясно, комунизъм/антикомунизъм е съвсем живо, съвсем актуално. Избирател с антикомунистическа нагласа, трудно приема съюза между модерните и класическите комунисти, колкото и да му викат: „няма ляво, няма дясно“. И ако мотивите за политическата битка са отвлечени и теоретични, то резултатите са болезнено осезаеми, което прави залога съвсем истински.

Знам, че при парламентарната демокрация всичко е сметка и накрая трябва да излезе аритметиката, за да има парламент и всичко останало. Но има и някои принципни положения, като идеологията например. Или като тенденциите. Много хора и партии са цинично прагматични и казват, че нямат идеология, а само интерес, но това, както видяхме, не е така. Всеки – и политици, и партии – в крайна сметка се движи от убежденията си и независимо от главозамайващата пъстрота на политическия живот, рано или късно си проличава кой кой е. 

И така стигаме до въпроса защо е по-добре да се състави второ правителство в рамките на този парламент, вместо да се върви към предсрочни избори (което, както са тръгнали нещата, в крайна сметка ще се случи). Всички, които не желаят да управлява новата левица (в коалиция със старата, защото иначе все още поне у нас е невъзможно), трябва да приветстват съставянето на правителство с третия мандат. И то не заради сигурността и не заради плана за възстановяване и устойчивост. В момента новата левица, предвождана и олицетворявана от ПППП, е на върха на славата си най-вече заради войната в Украйна и категоричната антируска позиция, която зае с изгонването на 70-те. Иначе за останалото заслужава с камъни да я бият. Ако сега се яви на извънредни избори, новата левица ще покаже добър резултат и дори да не стигне до свое правителство, натрапчиво ще досажда в следващия парламент. Ако обаче остане да управлява до отоплителния сезон, ще я свалят с истински протести, а не с бутафорията, която ни представяха досега, и дълго няма да се съвземе. Почти не ми се вярва, че ще повторя някогашния принцип на тогавашната опозиция, но ще го направя: колкото по-зле, толкова по-добре; да ги оставим да се омажат и да дойдем после на бял кон. Този принцип е отвратителен, защото показва крайно безразличие към съдбата на електоралната маса, но пък и тази маса си е виновна с избора, който е правила, за да докара съществуващото положение. Лошото е, че колкото и пъти да настъпи мотиката, електоралната маса не си взима поука, а следващия път постъпва по абсолютно същия начин, очаквайки някакъв приказно различен резултат.

Когато някой пада от власт, обикновено се сваля сам. Изключение правят само случаите, когато съответната държава попадне под чужда окупация. Тогава и най-прекрасното управление пада. Но в мирно време правителствата се свалят сами, след като покажат своята некадърност и корумпираност. Ако едно управление е читаво, няма протест, който да го свали. Затова казвам, че който иска да види позорното падение на Четворната коалиция, трябва да я остави да довърши лятото и да посрещне зимата. Болката сигурно ще е силна, но ще съдържа елемент на необратимост. А междувременно край тъча нека да загрява поредният народен избавител. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.