Тръмп разби прогресивно-либералния монопол

Новото идеологическо мнозинство във Върховния съд ще внесе баланс в разделеното общество

Смята се, че не само законодателите, но и съдиите могат да „създават право”

Двете американски партии са превзети от „сирачетата на Троцки” през 70-те години

По Божия промисъл „иконата” на прогресивно-либералната юриспруденция в САЩ Рут Гинзбърг, назначена преди 27 години за съдия във Върховния съд, почина на 87-годишна възраст броени дни преди президентските избори.

И така се отвори възможност президентът Тръмп и републиканското мнозинство в Сената да извършат най-дългосрочната и дълбока промяна във властовата конструкция на САЩ- да бетонират ново и солидно мнозинство от шестима съдии с умерени и консервативни възгледи спрямо трима с прогресивно-либерални.

Става дума, разбира се, не за партийни идеологии, а за различни идеологически течения в правната философия и тълкуването в правото, които имат и своите политически измерения. От едната страна е т. нар. оригинализъм в правото, който казано най-схематично, застъпва тезата, че конституцията трябва да се интерпретира в духа и смисъла, който са вложили в конституционните норми техните създатели, т. е. да се стъпва на тяхното оригинално значение без да се „дописват” от съдиите. Законодателната власт, излъчена и контролирана от суверенния народ, пише законите, а съдиите, които не са подотчетни на гражданите, могат само да прилагат закона, какъвто е, без да го дописват.

Решенията на съвременни проблеми и ценностни дилеми следва да се търсят стриктно в оригиналния смисъл на нормите. Например, американската конституция забранява претърсване на жилището без съдебна санкция и някога това се е отнасяло само до физическото влизане в частния имот. В днешния дигитален свят обаче тази норма следва да се разпростира и върху дистанционното нахлуване на властите в домашния компютър.

Това е консервативното течение в правото. Обратното постулира концепцията за „живата конституция”, което преобладава като правна философия сред прогресивно-либералните политически кръгове. Според нея съдиите са призвани да разширяват смисловото поле на конституционните норми, да въвеждат нови правни положения, които са вън от оригиналния смисъл на нормите на конституцията или въобще не са уредени в нея. Т. е. смята се, че не само законодателите, но и съдиите могат да „създават право” по пътя на т. нар. „съдебен активизъм” - прокарване на политически цели и възгледи чрез тьлкуванията на съда.

Поради федералното устройство на държавата, американската конституция предвижда, че всичко което не е уредено изрично в нея, е в правомощията на властите в отделните щати. По пътя на съдебния активизъм обаче, доминираният от прогресивно-либерални съдии през последните десетилетия Върховен съд на САЩ нееднократно е дописвал конституцията, вкл. по спорните въпроси на джендър-идеологията, абортите, религиозната свобода. Изземвайки по същество властта на отделните щати да решават тези въпроси сами.

С други думи - чрез съда прогресисти и либерали заобикалят легитимните канали на изборното политическо представителство и законодателна власт и превръщат съдиите в квази-законодателна власт, чрез която реализират политиките и идеологията си дори, когато са лишени от народното доверие в политическата власт. Това са два диаметрално противоположни възгледа за правото и държавността, които традиционно се сблъскват на територията на Върховния съд на САЩ. И по правило през последните няколко десетилетия доминираха в една или друга степен прогресивно-либералните възгледи. Което в много случаи доведе до крайности, които дестабилизират обществото и вредят на гражданските права. Като например, легитимирането на „политиката на идентичностите”, която днес разкъсва Америка.

Президентът Тръмп обаче извършва историческа промяна, която ще формира облика и ценностните приоритети на САЩ в дългосрочен план - с назначаваните от него върховни съдии слага край на съдебния активизъм за дълго. След като досега номинира, а Сенатът потвърди, двама консервативни съдии - Нийл Горсъч и Брет Кавано, Тръмп номинира и авторитетната магистратка с консервативни юридически възгледи - проф. Ейми Кони Барет. Очаквано прогресисти и либерали в типичния си стил, познат на родната общественост и от поведението на родните им идеологически папагали - соросоидите, заливат блестящата юристка не с принципни критики, а със сатанинска омраза, обиди, клевети, лъжи, спекулации, манипулации.

Отчаянието и фанатизмът им раждат толкова абсурдна агресия, че дори разни черни расисти, възхвалявани от прогресисти и либерали, като писателят Ибрахим Кендо, обвиниха Ейми Барет в „расизъм”, защото е осиновила две чернокожи деца от Хаити, което било - според въпросния скудоумец - проява на колонизаторски манталитет.

Истерията, естествено, няма да успее и проф. Барет ще бъде избрана. С което Трьмп ще забие най-важният пирон а ковчега на прогресивно-либералния идеологически монопол, който властваше в САЩ и по света доскоро. Новото идеологическо мнозинство във Върховния съд ще внесе баланс в разделеното общество, ще защити Свободата, ще сложи надеждна бариера срещу извращенията на политиката на идентичностите, трансджендъризма, радикалния феминизъм, расизма срещу белите. Дори и Тръмп да не беше извършил дълбокия идеологически обрат в политиката на официален Вашингтон, от който произтече и промяна в геополитическата архитектура на света, а беше успял да направи само тази промяна в американското правосъдие, той щеше да е направил предостатъчно.

Президентите идват и си отиват. Партиите на власт се сменят през няколко години. Но върховните съдии в САЩ правораздават пожизнено. Заедно с повече от двеста съдии, назначени от Тръмп в по-долните нива на федералната съдебна система, ще бъдат най-важното политическо наследство на Тръмп, независимо дали ще бъде преизбран през ноември (към днешна дата преизбирането му е сигурно!).

За да се разбере направо революционния характер на тази промяна, тя трябва да се види в контекста на голямата картина на съвременния идеологически сблъсък. Когато преди няколко десетилетия идеолозите на Франкфуртската школа около Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно формулират нова стратегия за революционна борба на левицата, която по-късно е обозначена от опонентите им като „културен марксизъм”, едва ли са били мнозина онези, които са вярвали в нейната реалистичност и ефективност. Революцията - казва Хорхаймер - няма да стане с оръжие в ръка, а постепенно, година след година, поколение след поколение. И сочи пътя - „ще се инфилтрираме в техните образователни институции и в техните политически офиси, и постепенно ще ги трансформираме в марксистки общности. Антонио Грамши допълва, че левицата може да се задържи трайно на власт само, ако превземе медиите, културните институции и бюрокрацията.

Тази стратегия е приета и приложена на практика в най-пълен обем от американските прогресисти и либерали. След свалянето на един от гигантите на Републиканската партия Ричард Никсън и изтласкването на традиционните консерватори, чийто лидер е той, в миманса от средата на 70-те години на ХХ век, двете американски партии са превзети от „сирачетата на Троцки”. Техният генезис са група млади интелектуалци от Ню Йорк през 60-те години - троцкисти и членове на Социалистическата партия на САЩ, които формират идейните ядра на симбиозата от неоконсерватори и неолиберали, превзели върхушките на Демократическата и Републиканската партия от Рейгън насам. Паралелно с този процес протича и овладяването на академичния и културен дискурс. И днес, според някои статистики, повече от 90% от преподавателите в университетите от „Бръшляновата лига” са прогресисти и либерали, които индоктринират младежта. Същият подход приложиха и към съдебната власт, което им гарантираше контрол върху политики, ценности, свободи. Така постепенно установиха истински идеологически монопол, който анихилираше с омраза, цензура, репресии и остракизъм всеки друг демократичен възглед, който не е съгласен с догмите на монопола. Тръмп сложи край на всичко това. И то за дълго!

Коментари

Задължително поле