Удивителна хроника на Шипченската епопея

Шипченската епопея.

“Два месеца в Габрово”, 1878 г., д-р Павел Пясецкий, превод - Георги Бенев

Вазов вероятно е чел руския автор, преди да сътвори “Опълченците”

В родното библиознание има големи празноти. Запълването им е задачата на поредицата “Негубещи блясък”. Защото непознаването или непопуляризирането на множество книги вреди на националната памет.

Ще се конкретизирам като посоча какви жанрово-тематични групи са предмет на поредицата: краеведски изследвания; изследвания на значими исторически обекти; мемоарни книги; актуални за историята и за дебатите по нея заглавия; важни тематични изследвания; информативни издания със сегашна познавателна стойност за специалисти и любители; недостатъчно известни художествени произведения на големи български писатели и т. н.

Преди да купя тази книга, я прелиствах и я харесах.

Но тя надхвърли моите очаквания. Купих я заради историческите є достижения. Те са две основни: “Два месеца в Габрово” слага началото на цяла грамада от мемоари и исторически книги за Руско-турската война; и показва огромните достойнства на такъв род литература за опознаване и самостоятелно читателско осмисляне на големите исторически събития. Но над всичко след прочитането є поставям книжовните достойнства, целостта є, в която наред с мемоарно-репортажно-белетристичните разказвачества има народо-психологични, исторически и философски обобщения.

Няма нужда да се разхождаме из Европа и Дивия Запад в търсене на доказателства, защото си имаме “Записки-те...” на Захари Стоянов с нейната жанрова неопределеност и гениална определеност на проникване в събитийността и същността на къса история. “Два месеца в Габрово” е шита от същия шаяк (шаякът е заради приликата в грубостта и в гарантираната топлота). Е, докторът Павел Яковлевич Пясецкий не е толкова гениален като Захария. Но съвсем не е от породата на екзалтираните отличници, които вдигат ръка преди да е зададен въпроса, в случая да блесне с умно осмисляне на войната преди тя да е свършила. Той е високоинтелигентен и художествено надарен човек, на когото идеята да поразкаже за преживяното идва като при много хубавини някак случайно - в осмисляне на многото му предоставено свободно време след тежко раняване. Вече разбрахте, че той участва във войната - Руско-турска, Освободителна и Поробителна (според най-нови източници), от 1877-1878 г. В нея се впуска като доброволец, лекар от Червения (а да изрека мамка му болшевишка) кръст. Високо интелигентен го наричам, заради професията му, тогава практикувана изключително от таквиз люде, заради чувството за хумор и за любопитството му към света. Като първа цел той търси обяснение кого и от какво освобождава, след като преди да стане освободител се е надъхвал с любов към братята славяни.

И ето до какви извод е стигнал: “Тряба да помним, че в България никой човек не е преживял нито един ден от живота си с твърда увереност за трайността на своето имане; сякой българин, който и да е бил, можал е катадневно да очаква да дойдат и да му вземат под някакъв предлог всичко или колкото искат, на още и да го турят в темница; никой не можеше да е уверен в безопасността на своя живот, не можал да мисли за гражданската чест - своя и на своето семейство, не е можал да се надява, че ще намери правда в съдилищата; той през сичкия си живот усещал се е роб, над който сякой турчин безнаказано е владеял, и нищо не можало да го отърве - нито честен труд, нито високо образование, нито лични достойнства, с една реч никакъв път нямало да се излезе от робството.” И още: “Българите се страхуват от големите пътища и се заселяват настрана от тях, за да избегнат различните неканени гости.” Тези думи опровергават натрапваните ни днес твърдения, че руснаците са се чудили кого освобождават, виждайки относително високия стандарт у нас. Та тъй да ни убедят да повярваме, че уж освободителите ни насила стъпват у нас, гонейки своите интереси. И Пясецкий констатира многобройната средна класа. Но разсъдливият умее да надникне отвъд самодоволното тълкувание на повърхностното впечатление. След неговото свидетелстване следва да спрем с манипулациите на тази тема. А пък заключенията му ми напомнят нещо, но не се сещам какво. Дано ти, читателю, се досетиш. Прави са комай тези, които твърдят, че не е имало турско робство. Присъединявам се към тях, видно е и от цитата - имало е демокрация.

Художествената си надареност Пясецкий доказва с книгата и с умението си да рисува, като подигравателно използва определението на негови близки за тази му дарба - ненужно умение. Просто сме случили на достоен първи мемоарист, което не пречи да сме го забравили. А трябва да го почитаме наред с няколко чужди журналисти, които разбудиха света за нашите страдания. “Два месеца в Габрово” е преди всичко разказ за преживяното в два особено важни за войната месеца, защото те включват както 9, 10 и 11 август 1877 г. - славната Шипченска епопея, така и предхождащите я башибозушки, черкезки и воински зверства на турците в Стара Загора, подбалканските градове и по цялата територия на военните действия. Габрово, разположен в северното подножие на Балкана, става център за лечение на спасилите се българи-бегълци, често със сериозни рани, и за ранените войни - солдати и опълченци. Събитията поставят Пясецкий в ролята на съучастник на българските невинни и на военно руските страдалци, правят го и довереник на споделените разкази за сражения и издевателства. Покрай напрегнатото си всекидневие на лекар заживява и с болките и страховете на мирните жители, потиснати от неизвестността и от очаквано насилие. При това лекарят контактува с представителите на трите участващи във войната етноса, защото освен българи и руснаци лекува и турци и достига и до турски села. Макар и да не участва в боевете - дори няма и лично оръжие за самоотбрана, той ги пресъздава с достоверните разкази и размишления на ранените герои. Какво по-панорамно свидетелство можем да очакваме от другаде? И с какви документи да го заменим? Та за документите ще кажа нещо кощунствено за настроеното за тях исторически ухо - те също са субективни! И не бива да са единствена основа за изграждане на историческата достоверност. Ще задам един въпрос на тяхна историографска мисъл, родил се при четенето на книгата: защо не знаем, макар и приблизително, какъв е броят на убитите невинни българи във войната. А той навярно надхвърля доста жертвите при потушаването на Априлското въстание. И по този показател сме платили скъпо за Свободата. Нещо не е на ред с документите ли? 

Субективен е и Пясецкий. Субективен, но с ясното съзнание, че трябва да е максимално обективен. И го постига, защото е безпощаден към руските слабости, каквато например още тогава е пиенето. Защото не прощава и на българите, да не говорим за обективността му към турците. Но ето ви още един от откъсите, убедили ме да вярвам на тази книга. Той е част от разказа на ранен руски войник на 11 август на Шипка: “Колко хора се изтрепаха - страшно! А пък турците все нападат - ние ги бием ужасно, а те пак нападат; отблъснем ги - а те веднага пак идат. Така вървят напред проклетите, даже до самите табии достигат, та са принудени нашите с щикове да ги изгонват. Днес сутринта турците бяха така наблизо дошли, щото вече с ръце хващаха нашите пушки. Ние все ги отблъскваме досега, но много трудно. Главното е, че неприятелят има голямо множество, а ние сме колко по-малко от тях; а сега пак имаме толкоз убити, па и колко ранени.” Долавяте ли тук изобразената от Вазов ритмика и героика на тези боеве в “Опълченците на Шипка”? Много е възможно народният поет да е чел Пясецкий, а не документите по случая. Вярвайте на тази книга! Тя казва много за войната и за умонастроенията на участвалите и засегнатите от нея.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура