Оправдаха прокурор, бил невменяем

Кмет и фолк певец връщат парите за къщи за гости 158 проекта възстановяват пълната сума

Наводнението във Венеция е повредило мозайки и колони в катедралата Сан Марко

Ловци от Норвегия и Гърция отстреляха 100 фазана

Затягат правилата за биоресторантите

Министър Ангелкова: Започваме дебат за повишаване на минималната застраховка за туроператори Tой е актуален и в чужбина след фалита на “Томас Кук”

MU-Vi.tv представя филм за Варна в Културния институт на България в Берлин

Разследват пловдивски полицай, взимал заеми без да ги връща

Вижте какво ще решава Министерският съвет утре, 20 ноември 2019 г.

Волейболната федерация за натиска: Голословни твърдения

Причината за смъртта на 3-годишното дете от София е пневмония

Вучич: Имам хронично заболяване

Бялото братство с изненадваща прогноза на Учителя за България Могат да останат 300 хиляди българи, но възложената им от небето мисия - ще изпълнят, казал Дънов

Перничани твърдят, че графикът на водния режим не се спазва

Вицепремиерът Николова: Работим за изграждането на всеобхватно българо-индийско партньорство

Фрагменти от сблъсъка на виртуалната и реалната политика Активното обществено мнозинство в България не иска нито бунтове, нито революции

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Виртуална драма се вихри и в малкия коалиционен партньор във властта

Жегата напече, както е обичайно за края за юли. Народът отколе е нарекъл тези дни – 28, 29 и 30 юли, горещници. Поколения са израсли така, и още поне толкова ще израстат занапред. Промяна няма. Напук на теориите на климатичните паникьори. Същото е и в политиката. Предсрочни избори няма и не се очертават, както нееднократно прогнозирах още миналата година по това време, а и преди това, в противовес на много от „говорещите глави“, които задъхано вещаеха социални протести, еко-бунтове и вот наесен. Есента мина и замина, задава се нова, но предпоставки за предсрочен вот все така липсват. Защо?

У нас партиите често са в плен на виртуалното. Някога фараони и феодални монарси са се откъсвали от реалността, затваряйки се само в своята придворна свита. Днес се затварят в „чаша фейсбук“ и започват да съдят за проблемите и настроенията в обществото по онзи сегмент от него, който виждат в социалната мрежа. А това в най-добрия случай отразява само част реалния живот, а не е представително за процесите в страната и нагласите на хората.

Ето няколко фрагмента да илюстрация. Активното обществено мнозинство в България не иска нито бунтове, нито революции. Сочат го проучвания и изборни резултати. Иска подредена държава, която не му пречи с прекомерни данъци и гигантска бюрокрация. Такава ли е държавата, в което живеем в момента? Със сигурност не е! Но не е и „диктатура“ (по БСП), не е „завладяна територия“ (по соросоидното малцинство) или „натовска колония“ (по „радикално“ левите кръжоци). И тъкмо това контрастно разминаване на говоренето на голяма част от опозицията с реалностите и с нагласите на общественото мнозинство, е в основата на привидния парадокс, че много хора критикуват управлението на ГЕРБ, но само малцина приемат някоя опозиционна формация за по-добра алтернатива.

Такава ще стане онази политическа сила, която надскочи обидите и подигравките към властта и предложи работещи решения, които носят повече работни места, отнемат по-малко от доходите на хората и бизнеса под формата на данъчно-осигурителна тежест и защитават суверенитета на държавата. В съчетание с компетентни и опитни хора, които да ги реализират.

Обратно, опозицията сега, в цялата и пъстрота, предлага само истерии, скандали и призиви за бунт и протест. Общественото мнозинство обаче иска повече спокойствие и сигурност. Дали това се харесва някому или не, е без значение – реалности. Всяка опозиция губи, като бяга от реалностите. И рискува все повече да прилича на онзи селски зевзек от миналото, който всяка година излиза на деветосептемврийската манифестация и свъсен марширува встрани от усмихнатата глъчка на множеството, надавайки сърдити викове – „долу фашизма, свобода на народа, не ви ли е срам да се хилите“. Не че днес народът има много поводи да се усмихва, но ситуацията съвсем не е революционна. Затова и иначе симпатичния опит на Корнелия Нинова да блесне с парафраза на призива на Фидел Кастро: „Изправете се и те ще паднат“, пали емоции сред партийния актив, но няма шанс да бъде чут и подкрепен от общественото мнозинство. И отеква в обществото повече като „стани да седна“.
Процесите и настроенията в държавата не са тъждествени с какофонията във фейсбук. Това, че някой привижда „пожара на бунта“, пребивавайки в собствения си „балон“ в социалните мрежи, не означава, че извън него бушува революционен подем. Колкото по-скоро се излезе от този балон, толкова по-сигурно ще се изгради смислена стратегия за истинска политическа промяна.

Виртуална драма се вихри и в малкия коалиционен партньор във властта. Конюнктурно сглобената коалиция на „Обединените патриоти“ също така съвсем конюнктурно се разпадна. От което не следва съдържателна промяна. Парламентарният тил на кабинета е подсигурен. Ще се опира на плаващи тематични мнозинства, формирани не толкова на политическа и ценностна основа, колкото на базата на персонални интереси и инстинкт за оцеляване още известно време на властови позиции. Иначе ще са все същите партии. Само при нужда „Атака“ на Сидеров и фирмата, пардон, партията на Марешки ще се ребрандират, като коалиция, за да продължат да служат като резервна патерица на управлението.

Виртуалната зараза е на път отново да обхване и управляващите от ГЕРБ. Те дълго се къпаха в цветановото самодоволство от десетилетното пребиваване във властта. После се върнаха в реалностите със завръщането на Бойко Борисов на вътрешнополитическата арена, който пое партията си на ръчно управление и започна оздравително кадрово прочистване. Но сякаш отново залитат към виртуалното. Или поне така изглеждат лумналите внезапно пориви на Томислав Дончев, за когото никога не е ясно какво точно работи, да въвежда нов подоходен данък, с който общините да отнемат още доходи от работещите.

И като говорим за Дончев, един факт незаслужено беше подминат в обществената дискусия около безпрецедентната криза с хакерския удар срещу НАП и българските граждани – как той се изсули от ресора си „електронно правителство“. Всъщност, защо България няма достатъчно и качествени административни услуги по електронен път, а се харчат десетки милиони за това? Некадърност или нещо друго? Това са въпросите, които трябва да се задават на Томислав Дончев от сутрин до мрак в реалния живот, а не да бъде оставян да развихря виртуалните си фантазии за данъците и икономическия модел. Ако ГЕРБ са се поуспокоили и отново я подкарат по инерция, това може да им изиграе лоша шега на местния вот.

Друг такъв фрагмент е виртуалния бунт на два файтона хора около извънпарламентарната „Демократична България“ срещу избора на главен прокурор. Едно кресливо малцинство, обединено от своите частни икономически и политически интереси, се опитва да влияе върху Висшия съдебен съвет. Прави го с откровени манипулации и опити за груба партийна намеса в независимата съдебна власт. Както и при предния избор на главен прокурор. Всеки има право на мнение и позиция по темата в рамките на демократичната дискусия в обществото. Но има граници, чието преминаване създава заплаха за демократичния ред и върховенството на закона. Или е най-малкото морален конфликт на интереси.

Такава граница е например, че обществената дискусия не трябва да се замърсява, като се отдава водещо значение в нея на гледната точка на хора и среди, които са пряко или косвено свързани с лица със статус на обвиняеми и подсъдими. Всеки в такова положение има право на защита, включително чрез обществено застъпничество в свой интерес. Но този интерес е частен, а не обществен, и следователно е противопоказен на независимостта на съдебната власт.

Тези хора се стремят към позиции в съда и прокуратурата, защото отдавна са разбрали, че по пътя на демокрацията и изборите нямат шанс да получат власт в държавата. А власт им е отчаяно необходима, за да не им се търси сметка за грабежите на прехода.

Партиите, правителството, както и подсъдимите и обвиняемите, нямат място в темата за избор на главен прокурор. Няма място в този етап от процедурата и президентът, както се прииска на въпросните два файтона, които явно четат конституцията като дявола евангелието.

Не почиват на факти и катастрофичните оценки за „липса на състезателност“ при избора на главен прокурор. Истинските факти са други и гласят, че до тази единна номинация се е стигнало след серия от вътрешни консултации и срещи с Камарата на следователите, на които са обсъждани профила на бъдещия главен прокурор и възможни кандидатури. И след тези предварителни обсъждания прокурорската колегия се е обединила около единна кандидатура.

По същия начин Европейският парламент излъчи една кандидатура за европейски прокурор – след предварителни обсъждания в комисии и пресяване на кандидати. Но кандидатурата в крайна сметка е една. И няма нищо несъстезателно в това. В парламента процедурата е по-публична, защото такава е функцията на политическото представителство, докато в прокуратурата – по-затворена и съобразена със спецификата на институцията.

Но нали тъкмо това искаха онези, които днес се притесняват, че прокуратурата е излъчила един кандидат? Те искаха съдии да избират съдии, и прокурори да избират прокурори. Ето, прокурорите са направили своя избор. Защо и на какво основание се отрича това? Логично е да се обединят около кандидат от своята гилдия, защото през последните двайсетина години за главен прокурор бяха издигани адвокати (Татарчев), съдии (Филчев, Цацаров), университетски преподаватели (Велчев), но не и действащи прокурори.

Това е реалността, а не виртуалните сценарии. Иначе, всеки е в правото си да харесва или да критикува дейността на Иван Гешев. Но е добре да го прави с реални, а не с виртуални „аргументи“.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.