Хайдушките войводи и любовта към свободата

Укриваното от Вълчан войвода злато буди въображението на поколения търсачи на съкровища

Краткият портрет на знаменития войвода Стоян Индже от нашата поредица предизвика интереса на читателите – естествена реакция на всевъзможните писания, силещи се да ни изкарат народ с „робска психика“, хора без чест и достойнство. Народ, чиято най-характерна черта било... предателството! Навикнали на малки и големи изменничества във всекидневието, а и в най-новата ни история, сме склонни да прехвърляме собствените си комплекси и конформизъм на деди и прадеди. Един поглед към миналото показа, че нещата са твърде различни.

Христоматийна истина е, че хайдушкото движение е основната форма за съпротива срещу чуждата власт в продължение на онези пет века, белязали историческата ни съдба като народ. Известно е, че най-често поводът за излизането в планините е лично отмъщение за сторена несправедливост от страна на омразната държава, местните дерибеи, закриляни от властта разбойници и т.н. Хайдутите са подкрепяни от обикновените българи християни, а в някои случаи дори и от местните мюсюлмани. Без тази подкрепа, която никак не се вписва в «теорията» за едва ли не задължителните предателства, съществуването на хайдушкото движение би било невъзможно. В нашите земи се прославят десетки хайдушки предводители, превърнали се в герои на предания и песни. Къде ли не, особено в планините, няма „хайдушки пътеки“, „кладенчета“, „пещери“ и тем подобни? Дори и един „Хайдушки манастир“ в Сакар, обновен от войводата Христо от Сливен. Суровата „магия“ на хайдушкия порив за свобода и справедливост е обезсмъртена в нашата литература и изкуство – от огнените стихове на Чинтулов и Ботев до „Козият рог“ на Хайтов.

Генезисът на хайдутството определено има връзка с традициите на средновековната българска войска и държавност. Още през 1454 г. султан Мехмед ІІ е трябвало да се справя с „...Радич, български войвода в София...“ Ясно е, че не става дума за хайдушки водач в буквалния смисъл на думата – през онази епоха „воевода“/“войвода“ е название, използвано за военачалниците на Второто българско царство и областните управители. Такава е и официалната титла на владетелите на Влахия, някога васали на търновските царе. Сходна на историята с Радич е и легендата за Станко Кусам, управлявал Ловеч до 1474 г. Когато новите господари решават да сложат край на неговата власт, боляринът с хората си потъва в дебрите в Балкана.

В нашите земи се подвизават изумителен брой войводи, на които дори нямаме точен списък. Още през ХV век се говори за „разбойнически“ гнезда в Ихтиманско и Пазарджишко, за „харамии“ в Битолско, Костурско, Кюстендилско, Софийско, Нишко, Видинско, Родопите, Странджа, Стара планина... Има сведения за хайдути, които преминават през Дунава от Влашко, даже и в района на Цариград! В османските документи се споменават имената на предводители, създаващи грижи на властите в продължение на десетилетия. През 1564 г. петима селяни от Прилепско, между които и двама свещеници, бунят местните българи. През 1575 г. войнуци (българи с военни задължения) от Панагюрище, водени от Райко Драгомела, Недко Досин и Неделко Нико, събират хайдушка чета. В края на ХVІ век Толе войвода шета из Битолско. По същото време в поречието на Тимок се появява Баба Новак, прославил се по-късно като пълководец на влашкия владетел Михаил Храбри.

Един от известните хайдушки предводители е Вълко Кьосеолу, който през 1615 г. броди из Софийско. Малко по-късно в Битолско войводата Петре Дундар „върши бунт по земята...“. Около 1661 г. в Битолско, Леринско и Костурско шета дружината (истинска малка армия!) на Байо, който води 500 хайдути. Войводата наказва насилниците, контролира данъците, явява се някаква паралелна власт – така ни го е описал очевидецът Евлия Челеби. Прочути войводи от онова време са Карпош от Доспат и Страхил от Ветрен, Пазарджишко, които оглавяват въстаническите действия в Източна Македония и Нишко (1689 г.). Навлезлите през 1689 г. дълбоко в Османската империя австрийци влизат във връзка с „крал“ Карпош. Известното от предания и песни т. нар. Марино въстание в Търново (около 1700 г.) най-вероятно е някаква мащабна хайдушка акция.

Хайдушкото движение има своите бележити имена и през ХVІІI–ХІХ век. В началото на ХVІІІ век се изявяват войводите Куртули, Милко и Чокан във Видинско, Каракаш Йован в Леринско, Балчо в Кюстендилско и Нишко, Папазоглу във Врачанско... В края на ХVІІІ - началото на ХІХ век от Странджа до Добруджа шета легендарният Вълчан войвода, който е герой на фантастични предания. Събираното и укривано от него злато, с което да бъде извършено освобождението на България, буди въображението на поколения търсачи на съкровища. На свой ред Делю войвода от днешния Златоград е обезсмъртен в песента, придобила световна известност, като послание на човечеството в далечния Космос...

„Златния“ („Алтанлъ“) Стоян от Котел, Индже, Кара Кольо, Генчо, Чакър войвода (закрилник на Рилския манастир), Димитър Калъчлията, Бойчо войвода, „стоте войводи“ от Сливен – всеки български край пази спомен за смели и сурови мъже, които са „естествени лидери“ на своите сънародници. Хайдушките войводи нерядко са имали ясно съзнание за своята мисия. Панайот Хитов предава думите на един стар хайдутин от поколението преди самия него – думи, които отразяват традиционни възгледи: „Ние сме пратени от Бога да вардиме сиромасите и да наказваме злочинците. А, ако е така, то трябва да бъдем честни, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни покровители, ни защитници. Той трябва да се надее на Бога, на нас и на своята юнашка снага... Хайдутинът трябва да варди честта му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните...“

Благодарение на поетичния гений на Христо Ботев, първото име на хайдушки войвода, което изпъква в съзнанието на поколения българи, е „Чавдар“: „...Кой не знай Чавдар войвода // кой не е слушал за него...“ Изненадващото е, че става дума за повече от една личност с това име. Най-ранното споменаване е от Битоля през 1638 г., когато е осъден на смърт заловеният „...Константин, наречен Чавдар войвода...“ През 1705 г. по същите места се подвизава друг Чавдар, а след петнадесет години срещаме трети, който броди „...с байрак из Софийската каза и други места...“ Според някои изследователи името „Чавдар“ се е превърнало в своеобразен „код“ за определен тип хайдушки войвода.

В преданията, издирвани от Георги Раковски, Любен Каравелов и Петко Р. Славейков, се мяркат имената на още „вехти войводи“: Цеко, Стоян, „капитан“ Пройчо и много други. През 1856 г. Константин Миладинов се среща с вече „пенсиониралата се“ осемдесетгодишна Сирма войвода. Тя е едно от имената на увековечените в народната памет жени (Еленка, Румяна, Тодорка и др.), предвождали хайдушки чети. Потенциалът на хайдушкото движение провокира Раковски да го превърне в оръдие на националната революция, а неговите последователи не без гордост се самоопределят като „политически хайдути“. Същият стереотип се проявява и в борбите на македонските българи и Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация в новата ни история.

Хайдушкото движение е самобитна военна, политическа и психологическа „школа», подготвила поколения за съпротива и борба за освобождението на България. Ето как е запечатана хайдушката традиция в спомените на Панайот Хитов, един от легендарните „вехти войводи“, пренесли натрупания опит в организираното национално-освободително движение: „До 1800 г. у нашите места по Стара планина, Средна гора, Доспатската планина (Родопите) и другаде непрекъснато са ходели през лятно време не по-малко от 100 хайдушки чети... Имало най-малко от хиляда до две хиляди воуръжени българи, които, накъсани на чети, са ходели по турската държава да мъстят...“

Надали може да има спор, че в хайдушкото движение се вплитат бунтарство, авантюризъм, честолюбие, патриотизъм... Именно така обаче се създават силни характери, ярки, митични фигури, които на свой ред оказват влияние върху хиляди българи. В края на ХVІІІ век английският пътешественик Уилям Хънтър е сметнал за необходимо да отбележи: „Макар и потискани към покорство, вродената любов към свободата още живее у българите (...) Българският народ страстно желае възмездие и копнее горещо за освобождение, и, ако дойде подходящ момент, неочакваният пламък на гневната ярост ще въодушеви сърцата...“

Коментари

Задължително поле