Цар Самуил - държавникът визионер

Смъртта на цар Самуил - миниатюра от българския превод на Манасиевата хроника.

Самуил следва българската политическа идеология, създадена от неговите предци в Плиска и Велики Преслав

Цар Самуил и неговите наследници задълбочават „югозападната“ ориентация в цялостния живот на царството

През 2014 г. инициативен комитет начело с акад. Васил Гюзелев организира отбелязването на навършилото се хилядолетие от смъртта на цар Самуил, а под редакцията на доц. Георги Николов излезе солиден сборник с изследвания на наши и чужди учени. Дори да звучи като клише, за нас датата 6 октомври бележи не смъртта, а безсмъртието на „... онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“ - думи на византийския писател Йоан Ставракий от XIII в., верни и днес. Затова е редно да отбелязваме 6 октомври всяка година, а не след още едно хилядолетие... Нека припомним личността и делото на владетеля, който е ярко олицетворение на българската воля за независимост. Както знаем, цар Самуил получава инфаркт и умира на 6 октомври 1014 г. в любимата си резиденция - островният град Преспа в Малкото Преспанско езеро, когато вижда тъжните колони с хилядите ослепени свои войници...

 Водещата роля на Самуил при отстояването на българската независимост близо половин век (от 971 до 1014 г.) е отразена от Лъв Дякон, Йоан Геометър, Йоан Скилица и други византийски автори. Името на българския цар е познато в околните страни и още по-далече, за което свидетелстват арменският летописец Степан Таронски, арабинът Яхйя Антиохийски, италиански хронисти, т. нар. Дуклянски презвитер и т. н. Нещо повече, във френския епос „Песен за Роланд“ (XI в.) българите са наречени „народът на Самуил“! Проф. Васил Златарски подчертава, че Самуил успява, „... чрез своята упорита борба с Василий II да възпита и развие в своя народ духа на свободата /.../, политическата свобода - най-висшето благо за всеки народ...“ За проф. Петър Мутафчиев делото на цар Самуил е „... непрекъснат кървав подвиг, в който народът ни впрягаше всичките си сили, за да предотврати подготвяната му робска участ. И може би тя би била избегната, ако Самуил, тоя неуморим воин, който в продължение близо на четиридесет години се явяваше със своите дружини по бойните полета из всички краища на Балканския полуостров, не носеше и едно сърце, изпълнено с твърде много човешки чувства...“

Нека припомним залегналата в политиката на цар Самуил приемственост с политическата мисъл на неговите предшественици от Плиска и Велики Преслав, което важи дори и при въстанията на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072-1073). Цар Самуил следва българската политическа идеология, включително на идеите на цар Симеон Велики (893-927) за правата на българите върху короната на Империята. Думите на поета Йоан Геометър „... Истър (Дунав, българите) грабна венеца (короната) на Рим...“, макар и косвено, потвърждават това. Тази идея, дори и да ни изглежда крайна, е в сила и при опита на Пресиан II, синът на цар Иван Владислав (1015-1018), с преврат да овладее византийския престол (1029/1030 г.) - с други думи, да превземе империята „отвътре“ и освободи българите „отгоре“...

Струва си да се запитаме каква е била държавната стратегия на цар Самуил, какви са били неговите виждания като държавник? Дори и най-общият поглед върху събитията ни убеждава, че Самуил е визионер, а не човек, който мисли и действа „ден за ден“... Независимо от всички трудности, произтичащи от конфликта с Византия, българският цар търси пътища за утвърждаването на държавата като първостепенна сила на Балканите. Следвайки примера на своите предци от Плиска и Преслав, Самуил действа по двата основни геостратегически „вектора“ - Константинопол и Солун. За разлика от цар Симеон, при него превес има „западното направление“, подобно на Пресиан I (836-852) и Борис-Михаил (852-889). Този акцент е логично следствие от надмощието на Византия на източния военен театър след събитията през 968- 971 г. Държавникът визионер обаче отива по-далече от военните аспекти на политиката и в една или друга степен следва насоки, които си струва да отбележим.

Историческите паметници и данните на археологията показват, че демографският, стопански и военен потенциал на Първото българско царство e съсредоточен в най-голяма степен в българския Североизток и в историко-географската област Македония. Това съвпада и с двете държавно-политически „ядра“, съответно, на Аспаруховите и Куберовите българи. Останалите обширни територии на държавата, особено на север от Дунав, в онези далечни столетия са слабо населени, трудни за стопанска активност и военна защита. Още нещо, българският Североизток е силно стеснен през първата половина на Х в. - както пише император Константин Багренородни, печенезите, макар да са български съюзници, обитават земи едва на „половин ден път“ от Долни Дунав. След погрома, преживян от североизточните земи по време на руската агресия и последвалата ромейска окупация през 968-971 г., политическият център на царството се премества на запад.

През десетилетията на епичния двубой с Византия българските владетели, на първо място цар Самуил, задълбочават „югозападната“ ориентация в цялостния живот на царството. Разбира се, те никога не се отказват от старите столици Плиска и Велики Преслав, от земите до делтата на Дунав и отвъд нея. От друга страна обаче, центърът на държавната власт и църквата „мигрира“ все по на юг и запад - отначало в Средец/София, после в Скопие, най-сетне в Охрид. И това не е случайно - по времето на Самуил плодородните долини на реките Вардар, Струма, Места, Могленица, Осум, Шкумба и т. н., големите езера при Охрид, Преспа, Дойран и Острово, по-топлият климат в тези земи осигуряват относително по-бързото възстановяване на държавните ресурси, въпреки териториалните и човешки загуби. Такова „пребазиране“, макар и в рамките на собствената територия, не е непознато за българите като древен държавотворен народ. В тази стратегия, която при цар Самуил е все по-отчетлива, влиза българското и славянското население в днешна Албания, в Тесалия, Епир и още по на юг. Същото може да се каже и за създадените в ареала на Западните Балкани политически формации Дукля (дн. Черна гора), Требине (Херцеговина), Рашка (Сърбия) и т. н. За съжаление, византийското завоевание слага край на тези тенденции.

Цар Самуил оставя траен спомен в българската историческа памет. Въстаническите водачи Петър Делян и Константин Бодин се изявяват на първо място като негови потомци. Като такъв, при това две столетия след смъртта на Самуил, в очите на българите изпъква и цар Калоян. Търновския владетел твърди, че Симеон, Петър и Самуил са негови „прародители“, а самият той е „Ромеоубиец“ и отмъстител за злодеянията на Василий II.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи