Пред Франция и Великобритания иранският лекар избра малкото разградско градче

Трябвало да стане златар, но баща му решил, че е твърде щедър

„Без да сме готови, влязохме в Европейския съюз. Нашите лекари отиват в Европа, защото не създадохме условия тук, а хора живеят навсякъде, не само в София и Варна, и навсякъде имат нужда от лечение и компетентна медицинска помощ”. Така размишлява шефът на болницата в град Исперих, Разградско, д-р Абдуллах Заргар. Говори като българин, нищо че е иранец. Смее се на коментара, че явно вече се чувства част от българската общност, от страната ни. Признава, че такова е усещането му – обича хората и природата тук, но не би казал същото за държавата.

„Тук съм тук от 2004 г., но и къща дори не мога да си купя. Като бях във Великобритания, на петата година, ми предложиха гражданство. Живея в България, работя тук и в България бих умрял. Тук се чувствам у дома сред хората, на които съм нужен и полезен. Лесно е да си лекар в Западна Европа. Предизвикателството е тук и тук съм на мястото си, защото се чувствам като механизъм от едно колело, което се върти и аз участвам в това”, споделя д-р Заргар.

Вероятно това е лекарят от Разградско, който е най-популярен не само в медиите, при това не само заради произхода си и избора на място за живеене и работа. Името му нашумя преди близо 5 години, когато рискува да поеме ръководството на болницата в Исперих, която беше пред затваряне. Дългове от над 540 000 лв., запорирани сметки, липса на лекари. Тогава той работел по специалността си ортопедия във Варна. Дошъл на гости на приятел в Исперих, който после заминал да лекува в Германия. Така се запознал с хората там, които настойчиво го канали да поеме болницата, че никой не я иска. Тогава и пред медиите той си обеща, че ще остане няколко месеца в Исперих. И дори си депозира оставката. И конкурс обявиха, както му бяха обещали. И тъй като никой не иска стола на управител на болницата, той и до днес е там.

„Първия месец навъртях 9000 км с личната си кола да обикалям градове и болници да търся лекари. Вече сме 15-20. Привлякох и колега от Иран, който дойде тук като кардиолог. И той беше във варненската болница „Св. Марина”, и той искаше да си ходи, но и той е тук вече 3 години”, с усмивка разказва докторът.

Към днешната дата болницата му вероятно е сред единиците общински у нас, които нямат никакви дългове. За това време успя да отвори отново реанимацията, защото каква болница ще е без такова отделение. Всички лекари, които сега са там, се обединили около идеята, че болницата е тяхната обща къща, техният дом и така трябва да се грижат за нея. Вложили много усилия. Реализирали проект за енергийна ефективност и така паднали драстично разходите за отопление. Разказва, че спасили проекта в последния момент с много тичане. Имало и „безобразно” харчене на пари и течове, които запушили. Започнали да идват и нови пациенти. „Всичко е въпрос на правилно отношение, на преценка на всеки ресурс и коректност към партньори и пациенти”, смята шефът на болницата и не без основание казва, че и на печалба могат да излязат.

И днес повтаря, че никак не му се занимава с административна и управленска дейност, иска да си е ортопед, но... това е положението. Че е успял да запази болницата, но и да привлече пациенти говори и потокът от хора, които го търсят. Вече има болни от Габрово, Попово, Търговище, Шумен, Добрич, Тутракан. Случва се да преглежда и до 20 часа вечер. Операциите прави във Варна и често сам транспортира до там пациентите си. Казва, че в региона хората много работят, има много травми, необръщане на внимание и последващи сериозни проблеми, водещи до обездвижване, които може да се решат при адекватно отношение и лечение навреме. Често чува от пациенти благодарност, че е спасил нечия ръка или крак. Че е помогнал човекът пак да върви и да върши ежедневните си ангажименти. Казва, че няма по-безценно от очите на човек, който благодари с простички думи: „Докторе, какво щях да правя без теб?! Спаси ми живота”.

Виждайки състоянието в региона, той сам тръгна да прави обиколка по села и паланки и да преглежда хората безплатно, защото достъпът до медицинска помощ е ограничен. Проблеми с транспорта, с парите, със занемареното отношение към здравето и т.н. Прави сравнение с Германия, Франция, Великобритания и други страни, където е работил. Ако иска, може и отново да работи там. Преди време отказал постоянен договор в престижна болница в Англия и избрал Исперих. Иска и у нас да се въведе западният модел - да се дават субсидии на малките болници, в отдалечените места, за да има адекватна помощ и отношение. Смята, че заплатите в тези лечебни заведения трябва да са по-високи, за да остават в тях лекарите, не да бягат в големите градове или в чужбина. Той самият вече нямал планове да си тръгва от България. Казва, че никъде другаде няма да е толкова полезен, толкова на мястото си като човек, който е намерил мисията си.

„На Запад има много лекари. Тук има много болни. Има хора, които се нуждаят от грижа и отношение”, съвсем уверено заявява Заргар.

Първоначално близките му били в шок защо е избрал България и този малък град. Все се чудели какво прави там, защото си усложнява живота. Като му идвали на гости и виждали къде и как живее, как телефонът звъни и непрекъснато го търсят хора, а той не връща никого, недоумявали какво си причинява. „Така беше в началото. Баща ми е много религиозен и един ден накрая ми заяви, че всеки търси смисъла на живота си. Аз явно съм го намерил, защото лекувам болката на хората, дето никой не иска. Не съм очаквал такива думи от него, но и той разбра защо съм тук, какво ме държи и мотивира”, споделя съкровено лекарят.

На близките му е непонятно, защото били заможни хора от стар златарски род. Това означавала и фамилията им – златар. От поколения били ювелири. Имали ателиета и магазини. И Абдуллах, който бил най-малкият от трите деца в семейството, трябвало да влезе в семейното предприятие, но баща му решил, че е твърде щедър за златар. И там давал повече, отколкото трябва. Бизнесът поел брат му, а той заминал да учи медицина в Москва. В Иран не признавали дипломата и трябвало отново да започне всичко отначало, затова тръгнал по света. Специализирал във Великобритания, Германия и Франция, както и у нас. И останал тук. Сега го викали вече да се връща в Иран, но нямал такова намерение. Тръпката на неговото човешко сбъдване и случване е в Исперих, селата наоколо и България. Свикнал е и с нашето гостоприемство - и малко да имаш, ще го споделиш със скъп гост. Вижда го в бедните селски къщи, които се отварят широко пред него. Канят го навсякъде, любим събеседник е, уважаван лекар и специалист. Винаги е усмихнат и любезен, много искрен и неподправен в човешките емоции. „Може да е от златарски род, но истинското злато носи в сърцето си и го раздава”, казват за него местните.

Заргар пък, който е известен и с чувството си за хумор, разказва с усмивка как колега го питал какво е характерно за Иран и хората там. Той отвърнал, че е страна, в която всеки разбира от всичко, освен от собствената си работа. Колегата му прихнал: „А, също като в България”.