На Парижката мирна конференция съседите ни претендираха за наша територия с площ от 10 000 кв. км с население над 400 000 души

Молотов заявява: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната!“

На 15 октомври 2019 г. се навършиха 73 години от края на Парижката мирна конференция. Макар и не кръгла годишнина, съдбовното значение за България на този голям международен форум налага по-често да си спомняме за него. За втори път след 1919 г. България бе поставена на подсъдимата скамейка като съюзник на най-агресивната държава през Първата световна война - Германия, и на най-варварския режим в световната история - нацизма. Претенциите на победителите и на двата форума към българската държава са стряскащи. Огромни репарационни и териториални претенции, които застрашават дори бъдещата българска държавност.

За разлика от унизителното положение, в което бе поставена България през 1919 г. от победителите и особено обидното високомерие на Англия и арогантната надменност на Франция, отношението към България през 1946 г. е съвършено различно. През 1919-а българската държава нямаше нито един приятел, нито една делегация, която да прояви съчуствие към тази страна, вкарана във войната като съюзник на Германия от авантюриста Фердинанд.

През 1946 г. на Парижката мирна конференция България получи мощната подкрепа на Полша, Чехословакия, Югославия, всички жертви на хитлеристката агресия, и особено на СССР. Един от най-силните аргументи за тази подкрепа е съпротивителното движение в България, насочено преди всичко срещу нацистката агресия, която провокира Втората световна война и особено достойния принос на българската армия във войната срещу хитлеристка Германия, показала за пореден път изключително високите бойни качества на българския войник.

За разлика от 1919 г., когато претенции за български земи проявяват почти всички съседни държави, през 1946 г. претендентът за нов грабеж на изконна българска територия е само един - Гърция. Още преди края на Втората световна война в Атина се водят бурни дебати какви териториални претенции да предявят към България. Крайните гръцки националисти претендират за цяла южна България, като границата с българската държава да мине по билото на Стара планина. „По-умерените“ националисти смятат, че такова искане е нереалистично и предлагат след победата над хитлеристка Германия да се претендира за част от България, като границата се фиксира по коритото на река Марица. Още в началото на конференцията в Париж гръцките управляващи разбират, че максималистичните им териториални претенции няма да минат и съкращават техния размер. Последният вариант на гърците за отнемане на български земи е дословно следния според чл. 1 от тяхното официално искане: 1. Пирин планина 2. Родопа планина 3. Карлъшкия балкан 4. Веригата Беш тепе с долината на река Арда, т.е. границата с България да минава на 30 километра от Пловдив и 90 километра от София. Мотивът на южните ни съседи е гарантиране сигурността на Гърция срещу бъдеща българска агресия. Територията, за която се претендира, е с площ от над 10 000 кв. километра с население над 400 000 души. Първият орган на конференцията, който взема отношение към гръцките искания, е военната комисия. Решаващата дума в тази експертна комисия има съветската делегация, която е категорична, че откъсването на територии от България няма да реши сигурността на Гърция. В дебатите съветският представител ген. Славин иронично подхвърля, че пълната сигурност на Гърция ще бъде „гарантирана“ само, ако цялата българска територия се включи в пределите на гръцката държава. Тази иронична реплика се приема със смях в комисията и със стъписване от страна на гръцките делегати.

Разбира се, решаваща роля за размера на репарациите и за искането на български територии има политическата комисия. Там позицията на посочените по-горе държави е безкомпромисна. Никаква промяна на границата между България и Гърция конференцията няма да допусне. В тази връзка е и историческата декларация на съветският външен министър Вячеслав Молотов: „Политическата игра с гласуването на въпроса за българо-гръцката граница няма да бъде одобрена от общественото мнение на демократичните страни. Очевидна е грешната сметка, направена с тази политическа игра. Ето защо ние с увереност заявяваме на българите, нашите приятели - българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната!“

Многобройните документи от Втората световна война и първите месеци след нея доказват категорично, че запазването на териториалната цялост на България се дължи на геостратегическите интереси на съюзниците - победители и преди всичко на СССР и Великобритания. Съгласували още по време на войната своите сфери на влияние и границите в Европа след войната, Сталин и Чърчил нямат никакво намерение да отстъпват от направените вече договорености. България попада в съветската геополитическа сфера на влияние и успява да запази териториалната си цялост поради интересите на съветската страна. Всякакви други твърдения са крайно несериозни и неверни. Тук няма място за симпатии и сантименталности, има само едно-единствено - интереси!

Доста наивни и безпочвени са упреците на някои невежи русофоби към СССР, че не се е съобразил с обявения от българското правителство неутралитет и обявил война на България. А не обяви ли война България на съюзниците на СССР, Великобритания и САЩ още през декември 1941. Това ли е неутралитет? Факт е, че светът по време на Втората световна война е разделен на две - фашистки и антифашистки блок. България бе включена във фашисткия пакт и се изявяваше като най-верния сателит на хитлеристка Германия. Това констатира още през 1941 г. американският президент Рузвелт. Две години по-късно, през август 1943 г., шефът на американското разузнаване за Европа Алън Дълес директно заявява на българския посланик в Швейцария Кьосеиванов, че България, която най-активно помага на нацистка Германия, след войната ще бъде отговорна заедно с държавите от Тройния пакт. Следователно, всякакви надежди българската страна да не бъде наказана са илюзорни.

Алтернатива на влизането на съветската армия в България е тя да бъде окупирана от английски войски, за което най-упорито настоява Чърчил с искането за откриване на втория фронт не във Франция, а на Балканите. Като се има предвид яростната подкрепа, която оказват англичаните на териториалните претенции на Гърция към България, реалността българската държава да загуби нови територии и да бъде тикната в поредната трета национална катастрофа, е очевидна. Тук е мястото да се припомнят думите на Чърчил именно на Парижката мирна конференция: „Аз познавам българите от 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде предаден строг урок“. Нямаше сила в Европа, която в този момент да може да попречи на Лондон да не удовлетвори поредните териториални аспирации на гръцките националисти към България. А това означава, както днес летуваме на Егейско море, минавайки българо-гръцката граница, така и през зимния период да чакаме на опашки на същата граница, отивайки на ски в Банско или Пампорово.

Убедителен пример за подобно развитие на събитията е град Триест и района около него. Окупиран в края на войната, т.е. през май 1945 г. от англичаните, няколко години по-късно е предаден на Италия, въпреки упорито поддържаните претенции на Югославия към него. А югославяните в този момент са едни от най-ухажваните съюзници.

Трябва да се подчертае, че при двата съществуващи варианта - съветска окупация с налагане на съветски тип политическа система, но със запазване на териториалната ни цялост или английска окупация, предполагаща някакъв тип демокрация, която трябва да се заплати с твърде сериозни териториални загуби, надделява първият вариант. Каквито и основателни критики да се отправят към тоталитаризма, реалността показва, че при крайно неблагоприятната позиция, в която бе изпаднала България в този момент, като сателит на нацисткия режим, първият вариант е по-благоприятният. Идеологиите, политическите системи, военните съюзи са временни, народите и техните територии трябва да бъдат запазени завинаги. Огромните териториални загуби, които българската държава понесе през балканските и Първата световна война, ни задължават разумно и обективно да приемем историческите реалности след Втората световна война.