Талантливата поетеса с нова стихосбирка на 91 г.

Много са кръстовете на Кръстина Филипова /р. 1926 г./. Сега, когато навърши 91 години, можем да ги подредим ретроспективно: политическа забрана да не следва; рано останала вдовица с малко дете в трудни години; невъзможност да развие литературната си дарба в продължение на десетилетия. Поради което издава първата си стихосбирка, след 65-годишна възраст. И което я принуждава да е в непрекъсната надпревара с времето. Без да го е победила, го е надмогнала – успяла е да издаде 19 книги със стихове, проза и произведения за деца.

Успява все пак да се сдобие само с полувисшо медицинско образование. Работи като медицинска сестра, изграждайки си авторитет на водеща в професията. Заради предоставеното й място на аутсайдер в обществото няма издадена книга до 1989 г. Макар да сътрудничи на централни вестници и списания и да печели конкурси. След 1989 г. вече няма какво да я спре в издаването. Но с това поставя нов кръст на раменете си. Кръста на непризнаване на действително постигнатото, изкован от войнстващата и често бездарна амбициозност. И кръста на упадъка на ролята на Словото в живота на нацията. Днес поговорката „всеки носи кръста си” следва да се допълни с – „но и всеки го изработва”. Такъв, какъвто сам може да носи достойно. Което тя е правила, прави и сега, превръщайки го в ореол. При това нейният кръст е натежал от множество тежки заболявания. Най-страшното от които за писането е прогресивното й ослепяване. Книгата й “Разпятие”, 19-та поред, е създадена с диктувана на творбите й на близки хора. Докато се получи искания текст. В случая – и поезия, и проза. И за „Разпятие”, като за предишните три, чуваме от нея, че е последната й книга. Ала има вече създадени стихове за нова.

Но това не е кокетиране, а естественото очакване на тази възраст за края. А той се бави, като заслужена компенсация за отнетото й време за творчество и за изява. Започвайки възхода си късно, Кр. Филипова попада в граници, емоционално и тематично определени от зрялостта. От нея не може да се очаква химничния възторг и усещането за безкрай на младостта. Но зрялостта не е затвор, забранено пространство за емоционалността. Затова тя пише и за любовта, за изживяванията на късната любов. При нея тя е улегнала отдаденост, жажда за хармония и очакване за споделеност. И това е достатъчно вълнуващо и покоряващо.

В тематичния й пакет влизат още: стихотворения за рода – за любовта към майка и баща, дъщеря и внуци; за Родината – с много любов и болка за днешните й страдания; за смисъла на преживяното и за смисъла на живота; за смъртта – като неизбежен чакан и неискан спътник; за за отличията в днешния човек и социум. Всичко това в голяма степен изчерпва и тематичния кръг на поезията. Въпросът пред днешните й представители е да изберат между традицията и модерността /или постмодерността, ако щете/. И изборът трябва да е органичен, какъвто той често не е. Тогава прилича на бягство и на напразна и безцелна игра с думите. Кр. Филипова е избрала традицията, там където най-лесно се проверява талантът. Защото само той, талантът, може да избягва баналните коловози на вече сътвореното и прието за традиция. С блясък на образа; със собствена образност, стилистика и стих; със собствена биография на духа. В нейната биография определящи начала са любовта към човека и доброто, всеопрощението, състрадателността и грижовността, свободолюбието, непоколебимото достойнство, мъдростта и разбирането на границите на даденото ни познание. Достатъчни – в съчетание с умението да сътворява образи и да гради поетичен сюжет, за сериозно присъствие в поезията.

Не бива да подминаваме и прозата й, макар сега да представяме само поезията. Нейната читателска публика цени най-вече мемоарната й книга „Светлооки мъже”. Може би и защото мнозина идентифицират себе си с преживяванията на авторката-героиня и с описаното време. Но сред разказите й има забележителни, бих ги нарекъл антологични, творби. Силата й не не е в откривателства в сюжетостроенето. Напротив, Кр. Филипова се движи в руслото на класическия хронологичен разказ, понякога и натоварващо обстоятелствен. Но тя може да ни омае с разтърсващия драматизъм в ядрото на своите разкази и с дълбочината на преживяванията на изобразявания трагичен самотник – героят на най-добрите й разкази.

Та поне в нейния случай си е струвало обстоятелствата да си играят на възпиране и забрана. За да позволят отприщването на очевиден и значим писателски дар.

 

Стоим встрани, незабелязани

от седналите тигри в ложата.

Мнозина си смениха кожата –

сега са лъвове – по-благородно е.

Правят се на късогледи.

И май ни бъркат нещо със джуджета,

Взимат ни

за мънички войници от олово.

Стоим си все така незабелязани.

Или отричани, отхвърляни…

И колкото и да не искат,

служим заедно

в големия и светъл храм на словото,

Защото сме от Господа белязани.

ВЪРХЪТ

Воюват за теб, но забравят,

че делиш самотата си с птиците.

Победилите мислят, че те са високите -

не ти, който гледаш на небето в зениците,

а на бурите знаеш и гнева и посоките.

Всеки връх крие своите рискове –

само крачка встрани – и отново си в ниското.

Слагат равенство между тебе и славата.

Тя е преходна, а ти – връх си оставаш.

Победилите идват надути

от хвалебствия и от гръмки салюти,

а си тръгват смалени.

Само стъпили върху теб, те изглеждат големи.

И си мисля с тъга:

все по-често те достигат с пълзене.

Все по-рядко – с крила.

ЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ

Нахлу с нежността на южен вятър.

Небето стана слънчево и синьо.

Стопи леда на самотата ми.

Събори в мене всичките лавини.

И аз разбрах-

започва лятото на моята зима.

МОЛИВА

Господи Всемогъщи,

ти си, който ни даваш и вземаш

и за всичко ни връщаш.

Кажи ми, Господи моля те,

аз ли мечтите си пропилях

или ти ги отне?

Да ми беше оставил едничка поне.

Животът без друго съвсем не е лек,

а мечтата би ми дала криле,

за да бъда отново

едновременно

птица, небе и човек.

ДЕНЯТ,

като в библейския мотив,

прибира в ножницата ножа.

Измъкнал се от змийската си кожа,

залязва бавно

в размътените ириси на времето.

Нощта ще бъде дълга и безсънна,

до утрото,

до неизбежното разсъмване,

докато пак

сред несънуваните сънища узрее

надеждата,

която си измислям всеки ден,

за да живея.

ДУШАТА МИ - врата отворена .

А все по-рядко някой я прекрачва.

Възможно ли е да не трябвам никому?

Старостта е самота, океан от мисли.

Ала приятелството нищо ли не значи?

От болка и обида се побърквам.

И бързам сутрин душата да отлостя –

не искам приживе да бъда мъртва.

Обличам се като за гости,

решила с мислите си да пиянствам.

Превръщам ги във стихове.

С крилете си от светлина .

издигат ме над всичко сиво.

Изпълват вътрешното ми пространство

с приятелства и добрина.

Със светове,

в които чувствам, че съм жива.

МОЛЯ ТЕ, ЗАБРАВИ

даже малката грешка.

Та нали да грешим

е до болка човешко.

Днес все още е време,

на лъчи и на багри богато.

Но след залез, когато

ще замлъкне сърцето,

без да чака да съмне,

запомни ме тогава

като слънчево лято,

като жажда безсънна.

НЕ ПОЗНАВАМ ГОЛЯМА ЛЮБОВ.

Не познавам и малка.

С тази мярка отмерваме

само своята болка.

Любовта е магия и тайна,

подвластни единствено

на закона на прошката.

Любовта е

непозната безкрайност.

А нима се измерва безкрайното?

Ако има

голяма човешка любов,

тя е само онази, на майката.

ПРИЛИКИ И ОТЛИКИ

Идваме нечуващи и слепи.

Едва прохождаме –

и някой ни подкрепя.

На тръгваме –

отново ни крепят.

И пак сме слепи.

Пак сме оглушали.

Край и начало –

еднакви и различни.

В началото ни – всички ни обичат,

прегръщат малкото дете

В края ни –

един приятел, трима врагове.

Началото и след това –

възторг.

Самонадеяност

Катерене.

Превземане на върхове.

Пързаляне и изпързалване.

Надбягване.

Надлъгване.

Овчарски скок.

Скачане със парашут,

който може да не се отвори.

Краят –

тътрене.

Мърморене.

Смаляване.

Обезличаване.

Забавени.

Забравени.

Отдалечени от света.

Но доближили Бог.

ТРЯБВА ДНЕС ДА ИМ КАЖЕМ

Този свят ще оставим на нашите внуци.

А стените му – мръсни и влажни,

плесенясали, сиви.

Трябва днес да им кажем –

нужни са ум и сърца, не юмруци,

ако искат да бъдат щастливи.

Да им кажем,

(нищо, че са още невръстни) –

цветът на боите е важен.

Светът ще е светъл,

ако в светло го боядисаме.

По стените оставяме

отпечатъци пръстни.

А по тях, някой ден,

ще измерват на душите ни ръста им.

Всичко трябва сега да им кажем,

преди да пораснат.

За да знаят, че и в малкото петънце

има трайно багрило.

Да го кажем откровено и ясно.

Иначе и техният свят като нашия,

ще мирише на гнило.

УБИВАТ НИ.

Ежеминутно.

С несправедливост или клевета.

С неблагодарност, подлост, завист.

С мълчание и самота.

Убиват ни със необичане.

С неуважение и безразличие.

Животните убиват със куршуми.

Човекът – с отровен въздух

и с отровни думи.

С нитрати, данъци и безпаричие.

С незабелязване.

С безсъние, заради язвите

на болното ни време.

Какво богатство

от средства за убиване!

Убиват ни на денонощие по много пъти.

А ние…ние... оцеляваме,

непримирени с малките си смърти.