Най-вкусните ястия в Турция се въртят в Газиантеп

Мозайките в древния град са от времената на Александър Македонски

Най-старата баклаваджийница в света е „Гюллуолу“

„Катмер“ се носи на сватовете, ако булката се е представила добре

В началото на месец юни 323 година умира един от най-великите пълководци в цялата човешка история – Александър Македонски. Той предава душата си на Хадес при странни обстоятелства във Вавилон. Това е градът, който той планира да превърне в столица на света, носе превръща в негов край. Точно там неговите пълководци се събират и поделят империята на парчета. За регент на младите престолонаследници е обявен Пердика, но той скоро е убит и останалите генерали преразпределят остатъците наново. В случая нас ни интересува един от тях – Селвк I Никатор. Като диадохит на поделеното александрово царство той създава своя собствена империя – Селевкидската.

Селвк участвал във всички битки на Александър и е предводител на македонската конница. Той се оказва и най-успешния наследник на императора, защото за кратко време и с успешни политически и военни действия успява да превърне Селвкия в най-могъщата от остатъчните царства.

На река Ефрат, близо до днешния Газиантеп той възстановява моста, построен от Александър по време на похода му към Месопотамия и Вавилон. Там възниква и град, който нарича на свое име - Селвкия. В чест на своята съпруга Апама, за която се жени в масова сватба пред очите на императора във Вавилон, той построява симетричен град на нейно име – Апамея, който е на другия бряг.

Всеки странник, всеки керван по Пътя на коприната е трябвало да минава през двата града и така да остава част от парите си в тях. Това превръща мястото в много, много богато.

Години по-късно, когато Римската империя покорява остатъците от империята на Александър кръщава града на Зеугма. Това става някъде през 64 г. пр.н.е. На катаревус “зеугма” означава”мост”.

След това историята изтрива Заугма от страниците си, но легендите остават. Следвайки народните предания, археолози установяват в началото на ХХ век, че най-вероятно древната Зеугма се намира на територията на Белкис, малко градче на 10 километра от Газиантеп. Разкопките обаче започват доста по-късно – през 1992-а. Лека полека се разкриват безумни красоти. Мозайка след мозайка. Оказва се, че вилите на аристокрацията са били арена на майстори, които се състезавали в майсторлъка да пресъздадат сцени от гръцката и римската митологии.

В началото на 21-ви век започва изграждането на огромен язовир на река Ефрат и опасността разкопките да бъдат унищожени се увеличавали. Тогава турското правителство, частни дарители и общината впрягат усилия инвестират около $30 млн. за да построят уникален музей в Газиантеп и да преместят безценните мозайки там. След това успяват и да защитят останките на Зеугма от водите. Въпреки всичко, част от древния град в момента е под вода.

Мозайките от Зеугма са с удивително качество и изящество, но една малка фреска се превръща в загадка, гордост, а вече и в емблема на Газиантеп.

Лицето на Менада.

Той е измайсторено с такава деликатност, че напомня на великия Леонардо да Винчи. Очите на момичето те фиксират независимо къде се намираш в залата. Всъщност все още има спорове и теории на кого принадлежи това лице. Не са малко хората, които смятат, че това е портрет на Александър. Други смятат, че това е момиче, циганка. И всички я наричат - “циганката”. Отговорът на тази загадка изглежда ще се появи скоро.

Преди няколко години стана ясно, че останалата част от фреската се намира в САЩ и се очаква лице и тяло да се съберат за първи път след повече от век. Това ще даде отговор на всички въпроси, но така или иначе лицето ще продължава да бъде символ на Газиантеп.

Когато някой иска да посети Газиантеп – Музеята “Зеугма” е първото и задължително место, които трябва да види. Второто е... кухнята. Древният Антеп е единственият град в Турция, който е в списъка на културното наследство на ЮНЕСКО, заради гастрономията. Има защо.

Прочутият “шамфъстък”, който ние обичаме много, в Турция се нарича “антепфъстък”. Някаква регионална ревност.

Всъщност цялата територия между Алепо и Газиантеп е царството на тези ядки. Интересно е, че за разлика от фъстъка, който е дошъл от Америка и е от семейство “Бобови”, то шамфъстъкът е от семейство “Смрадликови”. Сиреч анпепският фъстък се бере от дърво. Тези дървета са описани и в легендите за висящите градини на Семирамида.

Антепският фъстък е в основата на много традиционни ястия в Газиантеп. В този специален за Турция и Юнеско град има 252 лицензирани традиционни ястия, като само кебапите са 32. Нямате никакво съмнение, че един от тях се казва “фъстък кебап”.

На старата чаршия можете да намерите много баклаваджии, но може би най-известната и важната е “Гюллуолу”. Някъде през 1850 година Махмут Гюллу отива на хадж в Мека. Там той вижда как в малки магазинчета продават баклави. По това време баклавата е била деликатес, която се сервирала само в домовете на аристокрацията на Османската империя. Тогава Махмут решава да отвори своя сладкарница. Само, че в Антеп орехи няма и той решава да ги замести с шамфъстък. Днес това е най-старата баклаваджийница в света. Шесто поколение Гюллу въртят бизнеса, а в Турция орехите са обикновените баклави, и специалните са анпепските.

Махмуд – един от пра-пра-внуците на Махмут с удоволствие обяснява коя е добрата баклава.

“Тя трябва да има точни съставки, а сиропът да е толкова, че когато обърнеш тавата наопаки да не изпадне нищо. Ако има повече сироп или по-малко, всичко ще падне на земята.” Обича и да го демонстрира.

Корите трябва да са толкова тънки и така добре обработени термично и полети с горещия сироп, че когато притиснеш баклавата с език към небцето, корите трябва да се топят. И вярвайте ми, топят се. Всички в Турция смятат, че антепската баклава е най-добрата. Антепци пък смятат, че нейната направа започва още от полето. Кравите трябва да пасат само на чисти поляни с много билки. Зърното трябва да е най-доброто. Фъстъкът – за него да не говорим.

Основната мазнина, която се използва в анпепската кухня е рафинирано краве масло. То ухае божествено.

Градът се е казвал Анпеп до 1921. Тогава започва Националноосвободителната война на Турция. Градът до този момент е в ръцете на французите, и като част от Сирия. Местните жители обявяват въстание и удържат града до пристигането на армията на Ататюрк. Той нарича града “Гази”, демек град-герой. Така се превръща в Газиантеп.

Един от най-емблематичните анпетски десерти се нарича “катмер”. Той се приготвя много лесно. Месите и точите кора за баница. Върху нея се изсипват 300 грама фъстък, 300 грама захар, сметана и масло. Кората се завива така, че да покрие плънката и се пече. Не смятайте калориите, а си представете удоволствието.

Този десерт е традиционен покрай сватбените тържества, които от древни времена продължават по около седмица. Ако на сутринта родителите на момчето са доволни от булката, идват на гости на сватовете и носят катмер.

Сватбата е създала и други традиции тук. Една от най-важните е банята. Старата баня на Анпет днес е музей и пресъздава традициите от векове насам. Традиционната турска баня има две големи помещения – едното за жените, другото – за мъжете. Клубове по интереси. Докато жените преценявали качествата на момата, мъжете похапвали кебапи, слушали музика и пиели тютюн.

Антеп е известен и със своите джигерджийници. Това са онези малки заведенийца, където хората идват само заради дробчетата. Те ги правят на шишчета, като всяка от карантиите си има начин на приготвяне – пилешките дробчета, телешките, агнешките. Значение има размерът на нарязване, значение имат подправките. И само тук те имат този чуден антепски вкус.

В Газиантеп има много работилнички, в които се прозвеждат табли за игра, джезвета, съдове за готвене на различи местни ястия.

Заради близостта до Сирия днес градът плаща доста сериозна цена. Общината се грижи за близо половин милион бежанци от войната. Тук се намират и най-големите лагери. Чужденците обаче или бързо се интегрират или чакат момента, в който да се върнат обратно в Сирия. Те са предимно от бунтовния Идлиб – последното огнище на съпротива срещу режима на Башар Асад. Само до преди стотина години всички тези семейни кланове са живеели в една империя – първо във Вавилонската, след това в Римската, Византийската, Османската. Затова и кухнята и традициите са близки, че дори и фъстъкът им е еднакъв.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Гурме