Иранският стрес-тест на световния ред ще се превърне в един от най-важните за международната политическа система

Украйна все още плаща за опитите си да надхитри Америка и Русия

Последствията от специалната операция по елиминирането на иранския генерал Касем Сулеймани, иранската ракетна атака срещу военни бази в САЩ в Ирак като отговор и признанието на иранските власти за свалянето на украинския „Боинг“ по погрешка, при което загинаха 176 цивилни граждани от няколко страни, вкл. и от Иран, активно се анализират от всички страни. Мненията са различни, но основният проблем е очевиден, и той е, че живеем върху руините на световен ред.

Някои оправдават решението на Тръмп да елиминира втория най-влиятелен човек в Иран, въз основа на необходимостта от защита на националните интереси. Други виждат в това просто още една проява на геополитическата наглост на Вашингтон. Поляризацията в информационно-аналитичната общност автоматично формира тезиси „за“ и „против“, поредни теории на конспирацията и емоционални хипотези, което пречат на обективното разбиране на протичащите процесите.

Мнозина смятат, че убийството на Сулеймани може да стане причина за нова мащабна регионална война в Близкия Изток, която да прерасне в световна война. В момента подобни прогнози са близки до гадаене на кафе с твърде много и неизвестни променливи. От гледна точка на общата динамика на развитието на международните отношения обаче, подобен сценарий за развитието на иранския случай не би трябвало да е изненада.

Взаимоотношенията между различните участници в световната политика по правило имат определена йерархична структура и нейната стабилност и спазване на правилата на играта зависят от състоянието на политическия диалог между великите сили. Средните или регионалните държави формират втория кръг, а след тях идват малките страни. Не може да става въпрос за фундаменталната независимост на тези страни и всяка една от тях е под една или друга форма в сферата на влияние на основните играчи. В този случай под независимост се разбира наличието на съответна ресурсна база, която ви позволява да вземате независими стратегически решения. Друг важен критерий е способността да се преодолеят последствията от определени политически стъпки.

Големите и регионалните сили в много отношения са принудени да отчитат в еднаква степен интересите помежду си, но по втория критерий първите имат значително предимство. С други думи, регионалните и особено малките държави трябва да плащат по-висока цена за своите прекомерни амбиции и грешки.

При наличието на конкретна система от правила, всеки субект ясно усеща съотношението между „възможно“ и „невъзможно“. Великите сили очертават червените линии, и уведомяват потенциалния нарушител за санкциите, които ще бъдат приложени, ако те бъдат нарушени. Ключовият проблем на съвременната международна политика е, че е имало разпад на класическата система на отношенията между великите сили.

Принципите на ненамеса във вътрешните работи на другия (Вестфалската система), балансът на силите (Виена) и разделянето на сферите на влияние (Ялта-Потсдам) определяха архитектурата на международните отношения до 1991 г. Разбира се, този модел на взаимно възприемане на основата на тези принципи си имаше своите проблеми и недостатъци, но ни позволи да разработим продукт, важен за глобалната сигурност - стратегическата предвидимост.

След Карибската криза от 1962 г., Съветският съюз, усети сериозните последици от разполагането на ракетите си в Куба, и се стараеше да не нарушава червените линии в зоната на „доктрината Монро“, а САЩ се държаха доста коректно в социалистическата зона. Политическите амбиции на други държави бяха под контрол и при необходимост великите сили биха могли да използват всякакви инструменти, за да ги ограничат или потушат.

Еднополярната система, която се появи след края на Студената война, беляза външнополитическата хегемония на една суперсила - САЩ. Някога свещените принципи на международните отношения започнаха да се рушат и американските политически мислители не успяха да предложат достойна алтернатива.

Идеята за изключителността на теорията за демократичния свят и свещената мисия на Америка като негов носител се провали, и за това ясно свидетелстват дълбоките кризи на нашето време. Вътре в самия хегемон се появиха нетрадиционни участници, чиито тесни и корпоративни интереси (лобисти, транснационални корпорации) надделяват над рационалните и прагматични интереси на държавата. Кой се интересува повече от разполагането на системи за противоракетна отбрана в Източна Европа: американският народ или групите за влияние от военно-промишленото лоби и полската група за влияние, говорещи за руската заплаха? Как конкретно се изрази държавният интерес на САЩ в кампанията в Ирак от 2003-та, за разлика от очевидните дивиденти за петролното лоби?

При тези обстоятелства започва заличаването на червените линии, което определя традиционната структура на връзката между политическите тежкотоварни, средни и леки сили. Преоценката на собствените способности и прекомерното разчитане на подкрепата на хегемона струваха скъпо на Грузия, която, допусна война с Москва, и постави под въпрос своята държавност. Украйна все още плаща за опитите си да надхитри двете големи сили - Америка и Русия.

Регионалните сили и дори малките държави дразнят великите сили, уверени в своята безнаказаност. Турция реши да свали руски изтребител, а Иран американски дрон. Тактическото сдържане от страна на великите сили в тези и много други случаи може погрешно да се възприема като проява на слабост. Вътрешният имунитет обаче се задейства рано или късно и при определено ръководство на великата сила то може драматично да промени своето настроение и да реагира с традиционните твърди инструменти.

Отношението на Доналд Тръмп към Иран варира от рязко отрицателно до умерено отрицателно. От една страна, той подкрепя агресивната реторика с конкретни директни (налагане на санкции, вписване на гвардейския корпус в списъка на терористичните организации) и косвени (признаване на Йерусалим и Голанските възвишения за израелски, продажбата на оръжие на Саудитска Арабия), а от друга, избягвайки радикални стъпки, като уволнението на своя съветник по националната сигурност Джон Болтън.

Ястребите и редица лобистки групи поискаха от Тръмп да предприеме по-решителни мерки в отговор на свален от иранците дрон и други действия, в които представители на „партията на войната“ обвиниха Техеран (например, обстрела на петролни танкери под саудитски знамена и атаката на петролната инфраструктура на Саудитска Арабия). Тръмп изненадващо сдържа радикалите дълго време и дори делегира сенатора Ранд Пол, член на „Чайната партия“ и силен противник на войната, правото да преговаря с Иран за намаляване на напрежението. Тази схема частично сработи със Северна Корея и имаше надежди, че все пак ще има успех и с Иран.

Сега всичко е извън контрол.

В настоящата ситуация на хаос и турбуленция в международните отношения е невъзможно да се предвидят последствията и възможностите за по-нататъшна ескалация. Но е ясно, че този случай ще се превърне в един от най-важните стрес-тестове за цялата настояща международна политическа система.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)