И днес бюрократични центрове и мрежи се налагат с претенциите си да диктуват

Заслужава да си я спомним. Три десетилетия от паметната 1988 г. Годината на Независимото дружество за защита правата на човека. На акцията за защита на Русе от задушаващото обгазяване от румънски заводи. На Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в Съветския съюз. На Юлската концепция, с която Тодор Живков опитваше да спаси режима. На партийните санкции срещу позволяващите си да действат без предварително съгласуване с ЦК на БКП. И т. н., и т. н…

Борбата на българското общество тогава бе да намери изход, да отслаби някак, натрапващата се прегръдка на „българо-съветската дружба“. Защото обществото чувстваше, че тя обрича нацията на застой и упадък. Структурите и начинът на реализиране на тази „братска дружба - от векове, за векове“ бяха станали видими за всички. Хубавите думи се бяха оголили като едно лицемерно прикритие на върховната власт на съветската партийно-държавна бюрокрация над „социалистическата общност“, т.е. и над България. На претенцията за непогрешимост на формулираната от тази бюрокрация партийна линия за мисъл и действие. На пренебрегването на националните традиции и съзнание, под предлог, че пораждат „вреден и опасен национализъм“.

30 години по-късно българското общество и нация дали сме освободени от тази, натрапваща се и, поради този й характер, задушаваща прегръдка? Може би.

България не членува във Варшавския договор, а в НАТО. Не е част от СИВ и от социалистическата общност, а е в ансамбъла, наричащ се Европейски съюз. Българските партийни и държавни лидери не стават и лягат със страха какво би казала Москва, а какво се говори за тях в Брюксел, във Вашингтон, че и в Берлин и Париж. (Впрочем - може би и в Москва, но някак - под сурдинка).

Но – нека да говорим по същество? Не сме ли пак хванати в натрапваща се прегръдка, макар и по-шарена? Българското правителствено и държавно ръководство позволява ли си да поставя под съмнение, камо ли да се противопоставя, на становища на НАТО, или на ЕС, т.е. на бюрокрацията, която държи в ръцете си политиката на тези ансамбли? Позволява ли си да се отклони от мисленето и езика на тази бюрокрация? Позволява ли си в своите действия и преценки да се опре предимно на националните традиции, пренебрегвайки изискванията за „политическа коректност“, утвърдени във Вашингтон и в Брюксел?

Отговорите на тези въпроси не будят съмнение. Те ни водят до констатацията, че обществото и нацията са отново в нечия натрапваща се прегръдка. И тази прегръдка е също заплаха за бъдещето на България и на българщината. На Човека българин.

Въпросът е да не се оставяме да ни скове мисълта, че само България е в това положение, и че, сигурно, само ние българите сме си виновни. Нито на нейното допълнение, че ние сме малка страна и народ, че ние нямаме друг избор, освен да следваме „големия брат“, или „по-големите братя и сестри“.

Натрапващата се прегръдка на властна бюрокрация, налагаща на обществото не само своята политика, но и норми на мислене и говор, не е измислена едва през ХХ век. Елементите на този модел на управление се градят постепенно в историята. Но през ХХ век, заради очакваната изключителна ефикасност, той бе взет последователно „на въоръжение“ от фашистки, национал-социалистически, комунистически и други сходни им режими. Въпреки очакванията, този модел не осигури „вечността“ на никой от тях. Но дали поуката е разбрана?

Преди трийсетина години, не само българското общество, но и народите от цялата т. нар. социалистическа общност, живееха с радостта, че се освобождават от прегръдката на една бюрокрация, присвоила си правото да диктува какво да се мисли и какво и как да се прави. Но само след поколение и нещо, сме пред лицето на стряскаща равносметка. Анонимни сили, с пипала и подразделения в целия свят, си осигуряват небивали в историята фантастични печалби.

Имотните и по-общо, социалните неравенства, достигат също невъобразявани в миналото пропорции. Цивилизационните и национални традиции и наследства са атакувани с небивал хъс и амбиция за унищожаването им. Отново бюрократични центрове и мрежи се налагат с претенциите си да диктуват, и мислите, и действията, на човеците. Навярно не успяваме да въобразим до какви поражения за цивилизацията ни може да доведе действието на този нов-стар модел на натрапваща се бюрократична прегръдка.

България, политическата класа, но и в цялост обществото, търси с чест и достойнство да изпълни мандата си като председател на ЕС. Не се чува някой да го напомня, но това съдържа в себе си и един дълг към порива и илюзиите отпреди три десетилетия. Дълг - с воля и решителност да се борим срещу всяка - нова или стара - натрапваща се прегръдка, заплашваща съществуването ни на нас като българи и, на всички ни, като хора.

Рейгън обичал да целува само жена си

Брежнев обичал да се целува с Хонекер, Хонекер се целувал с Горбачов, а Хрушчов и Брежнев с Живков. И докато в Източния блок първите мъже се целували по площади и митинги, Рейгън обичал да целува само жена си - Нанси. Може би заради това Съветският съюз се разпаднал с... целувка. За това напомни преди време пред БиТиВи един от най-опитните фоторепортери у нас Емил Иванов, дълги години пътувал с Тодор Живков. Станал свидетел и заснел много целувки. “Зависи от далаверата, ако далаверата е много голяма, и целувката е по-страстна, по-любвеобилна... пред нас се целуваха уста в уста”, разказва Емил Иванов.