Силната средновековна крепост е изградена най-вероятно при Омуртаг

Тази година по време на традиционния празник на Перник – денят на св. Иван Рилски (19 октомври), градът бе домакин на международна научна конференция, организирана от Регионалния исторически музей в Перник и Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Благодарение на усилията на доц. Георги Николов, заместник-декан на факултета, и на Венцислава Крумова, директор на музея, се състоя интересен и стойностен научен форум. В него взеха участие учени от редица наши университети, музеи и научни институти, както и от Полша, Русия и Германия. Специална благодарност за отличната организация на това научно събитие заслужава кметът на община Перник д-р Вяра Церовска.

Длъжни сме да отбележим, че ако в днешната „масова култура“ Перник е прицел на шеги, често грубовати и нелепи, истината е твърде различна - градът притежава богата история и сериозни приноси за националната ни култура. Тази първа по рода си конференция беше озаглавена „Перник през вековете“, а особен акцент бе поставен върху Кракра Пернишки. Естествено, активно беше участието на пернишките историци и археолози, които изнесоха интересна информация за миналото на града. Най-ранните данни са от епохата на неолита - преди осем хиляди години! В пернишкия музей се пазят праисторически артефакти, които отдавна са известни на специалистите у нас и в чужбина. Много са и археологическите паметници, свързани с древните траки. Още Тукидит споменава племето агриани, споменът за което е „запечатан“ в името на географския регион Граово. В експозициите на пернишкия музей античното културно наследство е представено с богати находки, сред които се открояват релефите и скулптурите на божествата на здравето Асклепий и Хигия. Впрочем, дори и името „Перник“, традиционно свързвано със славянския бог Перун, най-вероятно е „спомен“ за древните траки.

Перник и неговият район влизат в пределите на Първото българско царство след превземането на Сердика/Средец (София) от кан Крум през 809 г. Силната средновековна крепост е изградена най-вероятно при Омуртаг. Тя и днес впечатлява със своите стени и кули, уви, ненужно загрозени в най-ново време с „възстановка“ от ... пластмаса! При археологически разкопки са открити много монети и печати, сред които сребърен печат на цар Петър (927-969). За първи път името на града е споменато в т. нар. Народно житие на св. Иван Рилски. Прочутият отшелник пристига „...в Перник и се настани в место каменно близо до реката, наречена Струма, и тук си направи свое покоище...“ Разрушаването на крепостта е резултат от един грабителски поход на сръбския жупан Стефан Неман през 1190 г., когато Перник все още е в пределите на Византия.

Без съмнение най-известната личност, свързана с Перник, е Кракра. Смелият военачалник изпъква сред най-видните български боляри, съвременници на цар Самуил и неговите наследници: кавханите Дометиан и Теодор, ичиргу-боила Богдан, Ивац, Елемаг, Николица, Драгшан, Охтум, Сермон и др. Както се вижда от името му, могъщият болярин е потомък на древен (пра)български род. Византийският хронист Йоан Скилица е обрисувал Кракра като „...човек, извънредно способен във военните дела...“ Макар да го наричаме традиционно „Пернишки“, както изглежда, Кракра е бил управител (комит) на обширната област (комитат) с главен център Средец/София. Под негова власт са били още 35 крепости, т.е. по-малки административни райони в състава на комитата. Защо срещаме Кракра в Перник, а не в Средец? Очевидно заради непристъпността на тази крепост в сравнение със Средец/София, която е в полето, и е била по-уязвима за ромейските удари. Знаем, че през ІХ-ХІ в. българските областни управители са имали поне две основни резиденции. Така например Домета, познат ни от житието на св. Климент Охридски, е пребивавал в Девол (в днешна Албания) и в Охрид. Видинският комит Охтум е имал втори властови център в Банат – крепостта Чанад. Така или иначе, Перник и Средец са разположени твърде близо, за да са центрове на два отделни комитата.

Първият сериозен сблъсък на Василий II с Кракра е през 1002 г. След превземането на Скопие, столица на България през 978–997 г. (там е пребивавал цар Роман, синът на цар Петър), ромеите обсаждат Перник. Василий ІІ прекарва пред стените на града „...немалко време, като при обсада загубил немалко войска, но разбрал, че крепостта не се поддавала и че Кракра не отстъпвал нито на ласкателствата, нито на други обещания и предложения... „През 1015 г. Перник е атакуван от византийския военачалник Никифор Ксифий, но без успех. Кракра изявява своя военачалнически талант и през есента на 1016 г., когато самият император „...потеглил срещу Триадица (Средец/София) и обкръжил крепостта Перник, но тъй като онези вътре се сражавали храбро и упорито, много ромеи загинали. Императорът цели 88 дни държал обсадата, но като разбрал, че е невъзможно да я превземе, оттеглил се, без да постигне нищо...“

В разгара на несекващата война земите, управлявани от Кракра, губят връзка със столицата Охрид - ситуация, която е напълно обяснима, тъй като Скопие е във византийски ръце. През 1017 г. обаче, както съобщава Скилица, Кракра „... се бил съединил с Иван Владислав...“ Явно преди това българският воевода успява да освободи Скопие. Знае се, че през 1018 г. градът е под българска власт, а в него е базиран „първият отряд“ на царската гвардия. Малко по-късно през 1017 г. Василий Българоубиец е неприятно изненадан от вестта, изпратена му от византийския управител на Дръстър/Силистра, че Кракра е събрал „...твърде многобройна войска...“ Нещо повече, той установява връзки с печенезите, съюзници на България от времето на Симеон и Петър. Възниква план за печенежко нападение на юг от Дунав, което да улесни български действия на широк фронт. Явно, цар Иван Владислав (1015-1018) разширява правомощията на Кракра – както заради качествата му, така и поради съседството на неговата област със завладените от ромеите земи в Северна България. За съжаление, с помощта на богати дарове византийската дипломация проваля тази амбициозна военна акция - „...замисленият от Кракра и Иван поход срещу ромеите не бил осъществен, тъй като печенезите се отказали от съюза...“

Кракра присъства ярко на политическата сцена и през пролетта на следващата 1018 г., но този път с обратен знак. Неустрашимият болярин е сред онези, които първи капитулират пред Василий II! Когато получава вестта за гибелта на цар Иван Владислав пред стените на Драч (февруари 1018 г.), Василий II веднага потегля към България. В Одрин го пресрещат „...братът и синът на прочутия Кракра...“ и съобщават за предаването на „известната крепост Перник и другите 35 крепости...“ Императорът удостоява видния българин с високата титла „патриций“. В Сяр Василий II се среща лично с Кракра, там идва и Драгомъж, управителят на Струмица. Непосредствено след това пратениците на царица Мария, вдовицата на цар Иван Владислав, обявяват пълната капитулация на Българското царство. Кракра вероятно е един от представените осем българи в една миниатюра от т.нар. Венециански псалтир на Василий ІІ – явно това са били хората, които олицетворяват подчиняването на България.

Въпросът „Кракра – герой или колаборационист?“ неведнъж беше задаван и на провелата се в Перник научна конференция. В крайна сметка, Кракра не прави изключение от преобладаващата част от българската аристокрация, уморена и обезверена от мрачните перспективи на по-нататъшната съпротива. Затова Кракра и неговите „колеги“ не подкрепят престолонаследника Пресиан II, за когото вече разказахме в тази поредица. Със сигурност българските първенци, сред които Кракра се откроява особено силно, са били загрижени не само за своето оцеляване... Вълнувала ги е и съдбата на собствения им народ, подложен на кървав терор, масови ослепявания, преселвания, избиване, и т.н. Целта им е била да запазят неговия човешки потенциал за по-добри времена. Днес не знаем какво е представлявал „договорът“, с който България попада под властта на Василий II. Факт е обаче, че е съхранена самостоятелната българска църква начело с архиепископ в Охрид, както и традиционната българска данъчна система, по-лека от византийската. За всичко това заслуга е имал и „прочутият Кракра“, едно от лицата на българската държава и общество преди цяло едно хилядолетие през далечната 1018 г.