Последният ръководител на Комсомола: Промените през 89-а тръгнаха от самата БКП

През 1991 г. десницата спечели с малко, но завинаги. Ако ползвме двете метафори „Времето е наше” и „На власт завинаги” не се оказаха пророчески. В интерес на истината след 10 ноември властта не беше тази самоцел, която е в момента. Годините бяха романтични – и дясното и лявото възприемаха властта романтично, като инструмент да правиш политика. Това заяви Росен Карадимов – последният ръководител на Комсомола, по Канал 3.

„Дясно не са управлявали в интерес на истината. Ако помните цялата хронология, кръглата маса, Великото народно събрание. Имаше огромни надежди, че дясното ще спечели, но поне месец преди изборите беше ясно, че БСП отива на почти абсолютно мнозинство. Тогава беше вдигнат лозунгът „45 години стигат” и тогава в. „Дума” изкара контралозунгът „45% стигат”. А след това те станаха повече от 50%. Ръководството на БСП тогава в лицето на Лилов и Луканов не бяха политически наивници, за да си дават сметка, че исторически една такава победа на БСП с абсолютно мнозинство прави крайно нестабилна страната от гледна точка на политическата конюнктура в момента, но това бяха реалностите. Реално приказки, че първите избори едва ли не са били фалшифицирани... Напротив имам усещането, че резултатът беше умишлено натискан надолу, за да не се отиде към еднопартийно управление, защото бе ясно, че такова управление не е възможно.

Че промените тогава започнаха – започнаха. Въпросът е кой правеше промените. Истината е, че генезисът на промените от ’89 г. дойде от средите на БКП. Ако помните, имаше два отключващи фактора. Единият по-встрани от БКП, другият изцяло от БКП, които провокираха промяната през ’89-а. Първото беше русенският комитет и екологичните движения. А втората – много малко си спомнят, беше партийната конференция на Софийския университет през 1988 г. Там беше събран като партийни членове и организация част от елита на нацията. Тази конференция беше толкова остра и критична, че след нея се заговори за разпускане на партийната организация на Софийския университет. Това беше първата клекча кибрит вътре в самата БКП, която показа, че промяната е неминуема. Нали не си представяме, че 1989-а е заварила една 1-милионна БКП, която се е барикадирала срещу едно зачеващо дисидентство. Напротив – големите процеси на промените течаха вътре в самата БКП. Ако се изследват тези линии, ще се види по какъв начин е била планирана промяната на страната”, обясни Карадимов.

Относно спомените му за тогавашната Кръгла маса той сподели:

„Изключително събитие, което се надявам, че няма да се повтори. Тогава аз бях по абсолютно недоразумение станал главен секретар на Комсомола. Аз не бях влизал в сградата на Комсомола. Просто тогава революцията дойде, обществото избухна, на БКП изобщо не ѝ беше до Комсомола. Истината е, че до този момент бях главен секретар на университетския екип на Комсомола, в чиито екип влизаха хората като Любен Дилов, Радо Чолаков – хора, които последно може да кажете, че са конюнктурни. Тогава бях на 26 г. и в един момент ние станахме флагмана на промяната. Даже с Кошлуков и Федерацията на независимите студентски дружества в един момент се оказа, че ние нямаме толкова тежък сблъсък. Когато оглавих Комсомола, тогава тази младежка организация беше още силна, и имаше самочувствието да играе своя собствена роля. Тогава ние пожелахме да участваме в Кръглата маса. Отказаха. Тогава събрахме около 100 хиляди подписа и така влязохме на Кръглата маса. Вярно по изричното настояване на СДС. Влязохме от квотата на БКП. За задкулисие не бих казал, че е имало. Това, което ще Ви направи впечатление – любопитен сблъсък бе между двама титани по това време – Александър Лилов и Андрей Луканов. В конструкцията на Андрей, доколкота аз разбирам, идеята беше да се подпомогне процеса на възстановяването на автентичната опозиция в страната – на старите партии. Това минаваше по линия на Демократическата партия на г-н Савов и най-вече по линия на Социал-демократическата партия на Петър Дертлиев. Докато в концепцията на Лилов опозицията изглеждаше по-скоро като нова, появила се без политически опит. Така че едно от любопитните неща на Кръглата маса беше бързо прокараното решение на Луканов на СДС да им се даде сграда и вестник. Тогава бе създаден в. „Демокрация”. Вярно, че те го поискаха, но то бе бързо дадено. И с надеждата, че г-н Дертлиев ще стане олицетворението на тази линия на опозицията, най-вероятно и с далечната перспектива, че това ще спомогне за социал-демократизацията на БСП”.

По думите му концептуалните различия между Александър Лилов и Андрей Луканов са оставили голям отпечатък върху Прехода и заслужават много по-голямо внимание.

„Ще ви кажа и нещо, което малко хора знаят. Когато БСП спечели изборите за ВНС и трябваше да формира правителство – това на Димитър Попов. Тогава Андрей Луканов формира правителството. И тогава в една драматична нощ Андрей Луканов пусна първите 100 дни на правителството. И ако си направите труда да ги разгледате, ще видите, че тези 100 дни включват едни радикални икономически реформи – масирана бърза касова приватизация, ориентирана изцяло към външни инвеститори. Тогава България държава със слаби финансови възможности, но със солидна база. Имаше множество предприятия, които бяха на ръба, но бяха възстановяеми. Ако тогава тази линия на БСП бе надделяла и България бе тръгнала по този път, щяхме да преодолеем и всички престъпления по касовата приватизация, и по масовата приватизация. Тогава Александър Лилов формира като основна политическа цел зпазването на Партийния дом. Това беше моблизиращата за БСП задача. Тези две линии не се пресякоха. Луканов разбра, че няма да получи партийна подкрепа, а Лилов не можеше да му даде такава, защото БСП тогава не беше готова да застане зад такъв тип политика. И тогава Луканов подаде оставка. Дойде правителството на Димитър Попов и тогава започна размиването и пълната неяснота на българския политически живот – независим министър-председател с двама вицепремиери от двете основни политически сили – Александър Томов и Димитър Луджев. Оттам дзапочна, като че ли безвремие, лутане, неясноста около политическата перспектива, а оттам и икономическата перспектива”, каза още Карадимов.

Той коментира и прословутите куфарчета, които се раздавали. Сподели и дали самият той е получил такова.

„Това за куфарчетата е един от трайно наслагваните митове на Прехода. Може и да е имало такова нещо, но аз не го вярвам. Защото не е възможно чисто като механизъм. То, ако е имало толкова куфарчета с пари, нямаше да падне властта. А тя властта падна, защото парите свършиха и държавата нямаше вече никаква финансова възможност да продължи”, каза той и бе категоричен, че самият той не е получил куфарче и че самият той не е виждал подобно нещо.

Относно разграбването на държавните предприятия и продължилата с приватизация – какви са били грешките според Карадимов.

„Аз вече споменах първата програма на Луканов. Ако тази програма бе реализирана, тогава България щеше да приватизира основни активи при интереси на водещите европейски компании. Тази среда, ако беше реализирана през 1991-1992 г., тази среда щеше да направи невъзможни няколко неща – първо продължаващата приватизация, защото тя щеше да се обезсмисли, и второ щеше да направи много по-трудна за корумпиране средата, в която политическият елит вирееше. От тази гледна точка голямата трагедия е, че времето на Прехода при нас съвпада с времето на формиране на неолибералните разбирания в Глобалния свят. Първо – в България нямаше ефективна приватизация и второ – на нас ни бе наложен един модел от Световната банка като на опитни зайчета, който модел нямаше нито историческа, нито емпирична база”, поясни той и дори даде за пример втория стълб на пенсионното осигуряване, в което вече би трябвало да са се натрупали 14 милиарда лева, като дори и даде лошата прогноза, че следващ голям проблем на Прехода ще е моментът, в който някой потърси тези 14 милиарда.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Политика