Украйна, Европа и глобалната сигурност

Русия предпочита целите на специалната военна операция да бъдат постигнати чрез дипломация

Приносът на Европа за разпалването на украинската криза е невъзможно да бъде отречен. Заедно с американците европейците инспирираха „оранжевата революция“ в Киев през 2004 г.

За съдържателен диалог е необходимо да бъде възстановено доверието, подкопано от антируските действия на Запада

Сергей Лавров, 
министър на външните работи на Руската федерация

Целият опит от воденето на преговори с Европа като част от „колективния Запад“ през последните повече от 20 години свидетелства само за едно. Преговорите с Русия са измамна тактика, дипломатическо прикритие за геополитическата експанзия на Запада и неговите институции, преди всичко НАТО и Европейския съюз, на Изток – към руските граници.

Приносът на Европа за разпалването на украинската криза е невъзможно да бъде отречен. Заедно с американците европейците инспирираха „оранжевата революция“ в Киев през 2004 г. В продължение на години, за да създадат антируски плацдарм в Украйна, те купуваха политици и цели партии, пренаписваха историята и образователните програми, подхранваха и насърчаваха украинския национализъм, правеха всичко възможно за да отдалечат Украйна от Русия.

През 2013 г. Европейският съюз отхвърли нашето предложение да се потърси компромисно решение по споразумението за асоцииране, чието подписване Брюксел налагаше на В. Янукович. Нека припомня: на Украйна беше предложено да отвори пазарите си без обещание за реципрочност, въпреки че това би било несъвместимо с продължаването на участието на Киев в зоната за свободна търговия на ОНД. След като В. Янукович поиска подписването на споразумението да бъде отложено, европейците провокираха улични безредици, а след това и държавен преврат в Киев през февруари 2014 г.

След това Германия, Франция и Полша постъпиха по същия вероломен начин. След като дадоха гаранции за изпълнението на споразумението между опозицията и В. Янукович, те „си измиха ръцете“, веднага щом същата тази контролирана от тях опозиция взе властта: демокрацията, видите ли, можела да прави неочаквани завои.

По-нататък европейците започнаха да подкрепят новите власти. Когато на 2 май 2014 г. в Одеса бяха изгорени живи десетки невинни привърженици на сближаването с Русия, от Европа не се чу нито дума на осъждане.

Като гаранти на Минските споразумения от 2015 г. Франция и Германия фактически насърчаваха саботирането на задълженията от страна на украинския режим. Както признаха А. Меркел и Ф. Оланд след началото на СВО, изпълнението от Киев на Минските споразумения, единодушно одобрени от Съвета за сигурност на ООН, изобщо не е било планирано. Целта е била да се спечели време за „укрепване на мощта“ на ВСУ и за снабдяването им със западно оръжие.

От своя страна Русия направи всичко възможно, за да преодолее кризата на сигурността в Европа чрез дипломация. През януари 2022 г. обаче САЩ и НАТО отхвърлиха руското предложение за сключване на юридически обвързващи споразумения за взаимни гаранции за сигурност. Европейските членове на Алианса активно участваха в това.

След началото на специалната военна операция обединена Европа подкрепи линията на британския министър-председател за проваляне на Истанбулските преговори между Русия и Украйна. Призивът на Б. Джонсън към Киев „нищо да не подписва и просто да воюва“ за дълго затвори възможностите за реална дипломация.

Настоящата ситуация

Възниква въпросът защо европейските лидери изведнъж „запяха друга песен“ и заговориха за преговори и какво всъщност целят с тези свои изявления. Например, според думите на върховния представител на ЕС по външните работи К. Калас диалогът с Русия е необходим, за да й бъдат поставени условията на Европа, включително изплащане на „репарации“ на Украйна, изтегляне на войските от Приднестровието и Закавказието, отмяна на закона за „чуждестранните агенти“ и определяне на пределна численост на Въоръжените сили на Руската Федерация. Според нея „невъзможно е да се постигне справедлив и траен мир без Русия да бъде подведена под отговорност“. На 19 май т.г. представител на Европейския съюз по време на заседание на Съвета за сигурност на ООН подчерта, че „военната подкрепа за Украйна не противоречи на стремежа към мир, а е предварително условие за водене на добросъвестни преговори“.

Европа възнамерява да води преговори с Русия успоредно с продължаващата юридическа агресия, осъществявана по линия на Съвета на Европа. Към тази някога уважавана организация се създават структури „за подвеждане на Русия под отговорност“: „регистър на щетите“, „комисия за претенции“ и „специален трибунал“.

Европейският съюз даде „зелена светлина“ за задържане на търговски кораби в открито море. Няколко подобни инцидента вече се случиха в Балтийско море и Атлантическия океан. Същевременно Западът си затваря очите за терористичните диверсии на ВСУ в Черно и Средиземно море.

По този начин реалната цел на европейските лидери не са преговорите с Русия, а спасяването на режима на В. Зеленски и съхраняването му като плацдарм за продължаване на борбата срещу нас. За тази цел европейските столици искат възможно най-бързо прекратяване на огъня, за да не допуснат срив на ВСУ на фронта. Да „замразят“ конфликта, без да отстранят първопричините му. И веднага след това да въведат в Украйна военни контингенти от британско-френската „коалиция на желаещите“.

Добре се знае, че европейските елити инвестираха своя „политически капитал“ в противопоставянето с Русия, похарчиха стотици милиарди долари за подкрепа на киевския режим и за увеличаване на военните бюджети на страните от ЕС и НАТО. В Европа планират да постигнат „бойна готовност“ за конфликт с Русия до 2030 г. Дотогава искат да печелят време по различни начини. Както цинично заяви през април тази година началникът на белгийския генерален щаб, „имаме още няколко години благодарение на кръвта на украинците, които ни купуват това време“.

Обединена Европа продължава да мечтае за експанзия, възнамерява да усвоява Украйна и Молдова и въвлича Армения в своята орбита. НАТО се разшири на Изток, поглъщайки Финландия и Швеция. Украйна се разглежда като „ударен юмрук“ на бъдещите европейски въоръжени сили, автономни от САЩ и НАТО.

Рискове за глобалната сигурност

Подобна ситуация носи сериозни рискове за глобалната сигурност, тъй като пряк сблъсък между НАТО и Русия може бързо да прерасне в размяна на ядрени удари с катастрофални последици.

Под лозунга за „стратегическа автономия“ в Европа се извършва сериозно укрепване на военния потенциал, включително в ядрената сфера. Дълбока тревога предизвикват намеренията на Париж да предостави „ядрен чадър“ на няколко държави от Европейския съюз и НАТО. Това със сигурност няма да доведе до укрепване на сигурността нито на самата Франция, нито на получателите на нейната „помощ“.

При всичко това политическите и военните дейци в Европа приписват на Русия агресивни планове, които уж не се ограничават само до Украйна. Президентът на Русия многократно е заявявал, че това е абсурд, провокация и дезинформация с цел да се осигурят бюджетни средства за борба с Русия. И това не е фонът, на който могат да се водят съдържателни преговори по какъвто и да било въпрос.

Позицията на Русия

Що се отнася до преговорите, както В. В. Путин още веднъж отбеляза на Петербургския международен икономически форум, ние не отказваме контакти с никого. В същото време възприемаме Европа като страна в конфликта, заинтересована от поражението на Русия, а и самите европейци открито се позиционират именно по този начин. Съответно диалогът с Европа не може да бъде изграден така, сякаш тя е безпристрастен външен наблюдател.

Русия предпочита целите на специалната военна операция да бъдат постигнати чрез дипломация. За това е необходимо сигурността на Русия по нейните западни граници, честта и достойнството на нашите граждани и сънародници, включително тяхното право на роден руски език и православна вяра, да бъдат надеждно гарантирани. Не може да става и дума за продължаване на западната военно-политическа и икономическа експанзия – това противоречи на императивите на многополюсния свят.

Европейските лидери трябва да разберат, че моделът на регионална сигурност, който се изграждаше в Европа десетилетия наред, започвайки с приемането на Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г., е разрушен от самите тях. Връщане към него няма да има. Сега е необходимо да се върви към създаването на общоконтинентална архитектура за сигурност, отворена за всички държави в Евразия и отразяваща многополюсните реалности на съвременността. Принципът на равната и неделима сигурност, потъпкан в рамките на евроатлантическите конструкции, може да бъде реализиран в новата евразийска архитектура. Когато условията бъдат подходящи, Европа ще може да се присъедини към тази мащабна работа.

Най-важното е, че за съдържателен диалог е необходимо да бъде възстановено доверието, подкопано от антируските действия на Запада и на Европа като негова съставна част в периода след Студената война. Доверието може да бъде върнато единствено чрез практически стъпки, доказващи искреното отказване от използването на дипломацията като прикритие за реализиране на експанзионистични замисли. Доверието не може да бъде възстановено, а диалогът – подновен с помощта на ултиматуми.

Сергей Викторович Лавров e роден на 21 март 1950 г. в Москва. Той е руски дипломат, като от 2004 година е министър на външните работи на Руската федерация. Неговото назначаване на министерския пост в МВнР на Русия става с укази на двама руски президенти – Владимир Путин през 2004 г. и 2012 г. и Дмитрий Медведев през 2008 г.

Бил е посланик на Русия в ООН от 1994 до 2004 г. Дипломира се в Московския държавен институт по международни отношения през 1972 г. Владее синхалски език– официалният език на Шри Ланка, както и дивехи – официалният език на Малдивите, английски и френски език. Като специалист по Шри Ланка, е бил изпратен изпратен като съветник в посолството на СССР в страната до 1976 г. Завръща се в Москва, където работи като трети и втори секретар в отдела за международните организации към Външно министерство на СССР. Там се занимава с анализи и работа с различни международни организации, включително ООН. През 1981 г. е изпратен в мисията на СССР в ООН в Ню Йорк, където е последователно първи секретар, съветник и старши съветник. През 1988 г. Лавров се завръща в Москва и е назначен за заместник-началник на отдела за МИО на МВнР в СССР. От 1990 до 1992 г. той е началник на управлението за международните организации, а след това – директор на Департамента за международните организации и глобалните проблеми на Министерство на външните работи.

---

* Тази статия на С. В. Лавров първоначално е написана за европейското издание Politico Europe, но в последния момент по решение на редакцията публикацията беше отменена.

** Вестник „Труд“ публикува статията с незначителни съкращения и без редакторска намеса.