Време е извънземните да посетят Земята или разкрият, че са направили това отдавна, смята писателят

Радослав Филипов е роден на 25 февруари 1945 година във Видин. Завършва право през 1969 г. в СУ „Климент Охридски” – София. Бил е районен съдия в Троян, Видин, Кула и Лом общо в продължение на повече от 17 години. Работи като адвокат.

Опитите му да пише фантастика започват от 1971 – 1972 г. Има публикувани творби във в.”Народна младеж”, в.”Стършел”, в.”Орбита”, в. „Софийски университет”, в.”Червено знаме” – Видин, в. ”Троянски глас” – Троян, сп. „Омега”, сп. „Дракус”, в сборника „Луд на шарено се радва” на Община – Хасково и в алманаси на Фондация „Буквите”.

Книгата "Пазачи на обрани бостани" от Радослав Филипов е издадена като награда от хумористичния конкурс "Вятърничави истории". Тя съдържа деветнадесет истории, в които се промъква сянката на това, което стопява България. То е като кобра, преди да ухапе. Черпи енергия от новия закон на Нютон. Определя чудесата на света. Дава дела на съдилищата. Твори легенди за Анакондата на съдебните зали, за героизма на адвокат Хайдутов и за подвизите на магистрат Калдъръмов. И така нататък, за да се опита накрая да ни превърне в някакви пазачи на „обрани бостани”.

– Не много отдавна излезе от печат сборника ти „Пазачи на обрани бостани”. Имам впечатления от едноименния разказ, всъщност бях единият от тричленното жури в конкурса на „Буквите”, който гласува разказа да бъде номиниран. От една страна – хумористичен разказ, от друга – много, много тъжна социална история. Има ли го това и в останалите истории в книгата?

– Има го на страниците на книгата, навсякъде, където властва несъответствието – между претенциите и способностите; между това, което е, и което би трябвало да бъде; между безпощадния егоизъм и фалшивата загриженост за обикновените граждани. Това, колкото и да е смешно на пръв поглед, в края на краищата винаги е тъжно.

– Кое най-често те вдъхновява?

– Истината. Като отрицание – на фалшивото; на мнимото преходно величие; на дивотиите и изхвърлянията на избрани; на безумието за първенство и за териториална власт.

– Спасява ли писането?

– Писателството донякъде спасява пресъздаденото в творбите, дава му втори живот. А за автора остава радостта и възможността пак да се докосне до изгубеното, което е било, но вече го няма.

– Кой от разказите в сборника оценяваш най-високо?

– Зависи от избора на критерий. Земният ми разум няма как да отрече реалното съществуване на извънземния. Кобра”-та. Ценя по своему „Благодаря ти, адвокат Хайдутов!”. Твърдо заставам зад написаното в „Критика на животинското царство”. Харесвам „Гъше перо вместо бухалка”. Понякога ме натъжава „Вълк и заек”. Но може би трябва да избера между „Кой сега чете Джеймс Кърууд?” и „Пазачи на обрани бостани”. Избирам първия от тях.

– Юрист си, отразил ли се е професионалният ти опит върху темите, които засягаш в творбите си?

– Разбира се, професионалният ми опит с начало някъде откъм 1971 година е дал неизбежно отражението си върху темите на историите в сборника „Пазачи на обрани бостани”, някои от които пряко засягат мои собствени впечатления от българското правораздаване. Дори самото заглавие на едноименния разказ, а по-късно – и на целия сборник, се роди първоначално по време на натрупване на професионален опит, когато бях млад съдия в неголям балкански град. Там за пръв път чух, че някой не искал или нямало да стане пазач на обрани бостани. Тогава си помислих, че това е някаква народна поговорка, но колкото и да търсех чутото в сборници с народни умотворения или да е написано другаде, не го намерих. Сега вече стигнах до убеждението, че чутото от мен тогава си е било собствена мисъл на по-стария от мен колега, съдия и председател на тамошния съд. Наскоро, след отпечатването и публикуването на тая книга, видях тук-таме отприщено поетичното въображение на колеги по перо на тема „обран бостан” и „обрани бостани”, което ме наведе на съмнения и догадки за горчивите тайни на творческия процес, без да е нужно да се цитират имена. Първоначален по-суров вариант на разказа за обраните бостани съм изпращал преди години за хумористичния конкурс „Хасковски каунь” (Хасково).

– Навремето беше инициатор за издаването на антология български фантастични разкази. Какво е фантастиката за теб?

– За мен фантастиката е една надежда, макар и относителна, опора в ежедневието. А що се отнася до проекта за отпечатване на сборник с фантастични разкази под заглавие „Няма значение от кое време са”, същият е вече окомплектован с 16 разказа от 9 автори на фантастика и е въпрос само на време да бъде представен за печат. Основен принцип в подбора на творбите е да се съберат на едно място добри постижения на фантастиката, приятни за четене и размисъл, някои от които вече са отпечатвани, като „Полет” на Ради Радев, „Имал ли е Моцарт приятел астроном?” от Мариян Петров, „Първобитно племе” от Станимир Костадинов, „Командосът” от Палми Ранчев и други.

– Космосът – това ли е последната граница?

– Ако под Космос разбираме физически тела и пространства, си мисля, че нови хоризонти трябва да се търсят или вътре в материята, или в качествено нови обединения от тях, с непознати свойства. Но не и в мистични виждания, вяра в магьоснически похвати, или в идеи, противоречащи на доказаното от науката. Допустими са само като художествени похвати, за внушаване на определени послания.

– А как виждаш правосъдието в бъдещето? Какво ще стане, ако машината с нейния прецизен интелект започне да взема съдебните решения? Възможно ли е изобщо?

– Мисля, че е наложително и възможно за в бъдеще да се извършва компютърна обработка на информацията /на факти, доказателства, норми и съдебна практика на Върховния касационен съд/, но под погледа и отговорността на жив човек или на група от хора /съдебен състав/, които да формират и подпишат крайния съдебен акт /присъдата или решението/.

– Вярваш ли в извънземен разум?

– Не е въпрос на вяра, а на разумна преценка. Земният ми разум няма как да отрече реалното съществуване на извънземния. Трудно ми е да приема, че ние, хората, сме най-разумните в цялото космическо пространство. Даже си мисля, че време вече така наречените извънземни същества да посетят Земята или да ни разкрият, че са направили това отдавна и от дълго време присъстват е в живота и в съдбите ни.

– А в пътувания във времето?

– За съжаление – не вярвам в пътешествията във Времето, макар че тая тема е удобен инструмент за автора да каже какво е на душата му. Така е и във фантастичния ми разказ „АКО УБИЕШ СКАРАБЕЙ!”, където съм се опитал да дам изумлението си от настъпилите промени откъм 1989 г. в България и по света. Там литературният герой инженер Найденов – обиден на системата, се опитва да промени света към по-добро, като успява да проникне в Далечното Минало – в Терциера или Карбона, където целенасочено настъпва и смачква един, а по-късно и повече скарабеи, свещените бръмбари на бъдещите египтяни… Разбира се, той още като ученик е чел оня разказ на Рей Бредбъри, как трима ловци и двама водачи отиват на сафари в Древността, и как един от тях – нещастникът Екълс, смачква по невнимание една пеперуда. В резултат на гибелта ѝ в двадесетия век настъпват страхотни промени! Горчивата рецепта е налице, трябва само да се изпълни, някой да я приведе в действие. А след като инженер Найденов убива скарабеите, настъпват нови събития – разрушаване на Берлинската стена, смяна на политическата система, обесването на Саддам Хюсеин, палежи на гори, източване на банки, затваряне на атомни реактори в Козлодуй, и така нататък, като отстраняването на аномалиите впоследствие е трудно, макар и не невъзможно.

– Разкажи за първите си писателски опити?

– Започнах като пионерче с писане на стихове. Възпях лагерните огньове, Осми март, есента. От вестник „Септемврийче” ми отговориха: „Драги Радославе, Прави впечатление, че когато пишеш за познати неща – за котката и петлето, стиховете ти излизат по-сполучливи. Но не винаги римуваш, нарушаваш ритмичната стъпка. Чети нашите и съветски класици, учи се от тяхното майсторство. Желаем ти успешно прекарване на лятната ваканция!”. После преминах към писане на хумор и сериозна проза. След казармата и университета се залових по-сериозно с фантастиката. През 1989 г. на конкурс за научнофантастичен разказ, организиран от Комбинатския комитет на ДКМС и Дома на енергетика при СО „Атомна енергетика” – Козлодуй, на тема „Човекът, атомът и мира”, бях награден с първа награда и почетен знак за разказа „ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ТРЕТИЯ ВЗРИВ”. В журито бяха Агоп Мелконян и Никола Кесаровски.

– Кои са седемте автори, които най-силно са ти повлияли?

– Балзак, Джек Лондон, Андерсен, Емилиян Станев, Димитър Димов, Клифърд Саймък, Христо Михов – Черемухин.

– Седемте любими филма?

– „Седемте самураи”, „Бродяга”, „Развод по италиански”, „Възнаграждение за страха”, „Борсалино”, „Полицаят от Сен Тропе”, „Фантомас се развихря”.

– Трансхуманизмът? Настъпва ли промяна в човека – роботизира ли се, по-малко човек и повече машина ли е от времето на твоето детство? И какъв си представяш да е след още толкова десетилетия, колкото те делят от детството ти?

– Няколко десетилетия е твърде кратък период за физиологични промени в човека. По-скоро трябва да се отчетат обществените промени с въздействието им върху психиката и съзнанието. Интересна е конспиративната теория за намаляване броя на населението чрез глад, болести, изкуствено предизвикани бедствия и други, както и хипотетичните предвиждания за контрол на съзнанието чрез поставяне на чипове, използване на психотронни оръжия и т. н.

– Пак покрай едноименния разказ: понеже е и тъжен, и предизвиква усмивка – усмихваш ли се често, въпреки тъгата?

– Все още да. По-рано бях по-усмихнат. Но много смърт премина досега край мен. Убеждавам се в силата и верността на стихотворението „За кого бие камбаната?” от английския поет Джон Дън.

– Какво мислиш за електронните и хартиените издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Противопоставянето им ще е неправилно и излишно. Жадните за знания ценят всеки един от тия два извора за утоляване на жажда. Хартиените издания са по-удобни и засега по-достъпни, с тях съм свикнал и ми е приятно да ги разлиствам. Макар че съм виждал нагризани от мишки книги, макар и да ми е позната силата на огъня, който може да извлече от почти всяка книга всичкия ѝ флогистон, превръщайки го в пламъци (според вярванията на живелите преди нас). Не бива да се отказваме от специфичните особености на електронните издания, а да ги употребяваме и използваме.

 

Откъс от "Пазачи на обрани бостани":

...Накрая ще дойдат ония отгоре. Извънземните! Не с ангелски крила, а въоръжени с най-модерна техника. Ще ревнат като змейове те:

– Казвайте всичко, що сторихте?!

– Ами никому нищо. Просто поприватизирахме и ние това-онова, което можахме.

– А вардите ли? Запазили ли сте нещо човешко?

– О, разбира се. Да! Пазили сме, вардим свято и ще охраняваме строго и за в бъдеще всички свои бостани, включително обраните. И най-вече тях!

Това ще е може би отговорът на обикновения български гражданин, превърнат в гласоподавател, доколкото от него зависи нещо в държавата, известна като образувана някога по времето на хан Аспарух.