Репортерът на Би Ти Ви Вяра Деянова-Иванова: Зрителите имат нужда от уважение, а не от зрелища

Майчинството те превръща в доброволен роб на ангелообразен тиранин

Вяра е от хората, които знаят какво искат - още от малка. „Аз бях от тези деца, които не млъкват - разказва за себе си репортерката от Би Ти Ви Вяра Деянова-Иванова. - Не спирах да говоря и вкъщи ми казваха, че трябва да стана журналистка. И на мен ми се прииска. Май това е единствената професия, за която съм мечтала.”

И днес, след 13 години професионален опит, е стигнала до няколко истини за любимата си професия. Едната от тях е, че журналистът не може да си позволи да е отегчен и дребнав. „И съм щастлива, че в Би Ти Ви мога да снимам всичко, което ме вдъхновява, тревожи и виждам като важно.”

Вяра Деянова-Иванова

В новата рубрика „Красив ум” в предаването „120 минути” тя среща зрителите с необичайни и вдъхновяващи хора. Като една от най-вълнуващите истории Вяра определя тази на американците Боб и Линда, които се борят по изключително красив начин с рака. Докато Линда минава през тежкото лечение, за да я развесели съпругът й Боб се снима с балетна пачка на различни публични места. Едно от предимствата на телевизионната журналистика е, че посланието ти докосва огромен брой хора. Пример за това е и историята на болната Габи, за която Вяра разказва в „bTV Новините” преди Коледа през 2011 г. Тогава четиригодишното дете има тумор в мозъка и е получило отказ за операция в България. Семейството няма средства да оперира дъщеря си и животът й зависи от милостта на хората. „Тогава разбрах каква голяма трибуна са „Новините” на Би Ти Ви. И колко добри хора има. Благодарение на тях Габи днес ходи на училище здрава и с усмивка.”

Вяра Деянова не вярва, че журналистът трябва да принизява езика и темите си, за да ги направи по-лесно смилаеми за аудиторията си. „Вижте, журналистиката е мисия. Тя не е стока, която трябва да се продаде и изяде от възможно най-много хора. Трябва да отваря очите, а не да стяга гърлото на хората, да събужда зрителя, а не да го събаря в дупката на низките страсти. Хората имат нужда от класа и уважение, а не от зрелище. Защото свалянето на критериите разболява обществото.”

Тя казва, че няма предпочитания за жанра, в който ще работи. „Интересно ми е всичко - и да интервюирам, и да правя репортажи, и да водя предаване. Затова обичам професията си. Един журналист трябва да може всичко. Да бъде готов във всеки момент да се появи на живо, да може да сглоби най-честния и смислен репортаж, да умее да разговаря със събеседниците със свой почерк.” Като особена отговорност приема това, че работи точно в Би Ти Ви. „Тук е най-високият стандарт в българския телевизионен ефир, а това те учи на сурова самодисциплина. Това означава всеки ден да участваш в най-трудното състезание - това със себе си. Говоря за задължението всеки ден да започваш от нула и да дадеш пак най-доброто.”

Вяра не е завършила журналистика. Учила се е „в крачка”. „Дипломирала съм се в най-стария и престижен факултет на Софийския университет - Славянски филологии. Това е факт, с който се гордея. Бях приета да уча журналистика, но изборът ми беше в полза на образование с много дълбоки корени и няма как да съжалявам за това.” Минава през школата на Дарик радио, където са първите й стъпки като стажантка. Там се запознава и с бъдещия си съпруг Светослав Иванов. Макар че двамата и днес работят в една и съща медия, обикновено през деня почти не се засичат, тъй като непрестанно хвърчат по задачи.

Още повече че от три години в семейството им има нов член, на когото посвещават почти цялото си свободно време. На 19 октомври 2013 г. на празника на свети Иван Рилски се ражда рожбата им. „Бог беше решил да е Йоанна”, обяснява Деянова. „Като майка не съм свръхамбициозна, но явно съм по-забавна, отколкото трябва, защото детето ми не ме приема на сериозно, когато се карам. Смее ми се… Осъзнах, че дете се възпитава с личен пример, а не чрез прочетени книги на модерни психолози.

Майчинството променя целия ти живот. Едно си мислиш, друго става. Превръщаш се в доброволен роб на малък ангелообразен тиранин. Йо е свободна душа, която вярва, че може да се качи на всяко дърво, да преплува всяка локва по пътя и в края на един ден с нея заспивам права. Но някъде там, по време на последните ми минути с отворени очи, си давам сметка, че нямам секунда, прекарана с нея, в която да не съм усмихната. Когато сме заедно, тя ми казва: „Двечките сме си. И ни е много хубаво.” Не вярвам, че може да ми се случи нещо по-красиво.”

Самата Вяра е имала приказно детство. „Израснах в Самоков. Често си спомням за моите баби и дядовци, които вече не са до мен, но ми подариха огромната си любов. Дядо ми Иван пееше като ангел, беше тенор, но комунистическият режим не му беше позволил да кандидатства в Музикалната академия. Приспиваше ме с арии и ми разказваше приказки както само един артист може да ги разкаже. Аз му бях най-вярната публика. Така се случи, не вярвам да е случайно, че детето ми носи неговото име и обожава музиката и приказките. Само дето аз не мога да й пея така, както на мен са пеели.”

От известно време младата майка е установила, че може да носи по няколко дини под една мишница. Освен работата в Би Ти Ви тя успява да намери време за грижи и игри с Йо, за спорт и дори за книги. „Направих революционно откритие - понеже лягам рано и ставам рано, чета сутрин, преди Йо да се събуди. Така хем не заспивам на третата страница, хем денят започва много хубаво.” Последната книга, която й е харесала, е „Кривата на щастието” на Иво Иванов. „Колкото повече остарявам, толкова повече затварям кръга около мен - споделя тя. - Все повече обичам да прекарвам време със самата себе си. И трябва да призная, че съм си интересна. Иначе имам приятели, с които живеем в наш си свят, с които се смеем до припадък.”

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Лица