В последните 2 седмици Доналд Тръмп поведе истинска война с американския футбол. И явно президентът на САЩ има дарбата да заповядва на хората и те да го слушат. Дори и всъщност да не са длъжни.

Играчите коленичели на химна? Да се уволнят!

Феновете? Да бойкотират мачовете! Шефовете на Националната футболна лига? Да кажат на играчите да станат и да стоят мирно!

Няма проблем, който този човек да не може да реши, дори и това изобщо да не е негова работа... Звучи ви иронично?

Да, но Тръмп успя! Само вижте какво се случва в дните след избухването на скандала. Футболистите, които коленичат по време на изпълнението на националния химн, вече са далеч по-малко. Вероятно следващия уикенд ще намалеят още повече. Езикът на тялото на поддържащите протеста също не е толкова убедителен. От героичната поза на пионера Колин Каперник с ниско наведена глава не остана нищо. Спортистите изглеждат далеч по-несигурни в жестовете си, някои вече не държат ръка на сърцето или пък не стискат юмрук. Други са на колене преди това, но се изправят, когато започне „Знаме, обсипано със звезди“. От оригиналния вид на протеста реално не остана нищо.

„Не мога да се гордея със страна, която потиска хората с различен цвят на кожата – обяви коутърбекът на „Сан Франсиско 49“ Каперник преди година, когато започна да коленичи заради зачестилите случаи на полицейско насилие в САЩ. – По улиците се въргалят трупове, а на някои хора им плащат, за да убиват други. Това е по-важно от футбола.“

Но сега цялото послание се разводни в разнообразни призиви в социалните мрежи, като всеки играч изразява протеста си със собствена позиция и мотивация, различни една от друга. Собствениците на отборите пък държат да подчертаят колко обичат страната си и дори на думи да подкрепят играчите, като цяло не искат да се конфронтират с президента на САЩ.

Още по-мощен е ефектът от позицията на Тръмп сред феновете. Призивът му за бойкот намери почва – само за седмица продажбите на билети са намалели с 18%, а спадът в телевизионните рейтинги е 11%. Това определено може да разубеди част от протестиращите. Все пак, доста от тях се присъединиха най-вече възмутени от първоначалното отношение на Лигата към Каперник, а не толкова защото споделят идеите зад протеста. А и отливът на фенове доказва - Тръмп наистина има влияние. Хората, които спряха да ходят на стадиона или да плащат телевизионния абонамент, явно са съгласни с него, че спортът е политика.

Това показват и социологическите проучвания. По-голямата част от феновете не одобряват протестите. 62% от белите привърженици на играта са против колениченето по време на химна, което очаквано намира подкрепа предимно у по-малобройната афроамериканската публика. Почти една трета признават, че биха бойкотирали мачовете, ако играчите продължат с протестите, въпреки че 48% от тях не одобряват и позицията на Тръмп. Но мнозинството е далеч по-възмутено от превръщането на реален социален проблем в безсмислен и безрезултатен спектакъл от страна на хора, които са отговорни за шоуто на терена. Просташките туитове явно не дразнят толкова много хора.

В крайна сметка спечели ли Тръмп войната с НФЛ? Да, ако приемем, че успя да се възползва от особеностите на бойното поле в началото на битката. Той се изкачи на гребена на предубежденията (или нека го признаем - расизма) на предимно бялата публика, за да нанесе удар в слабото място на Лигата – телевизионните рейтинги и посещаемостта. Някои сочат това като най-голямото му постижение от първите 9 месеца на президентския пост. Други твърдят, че това е... единственото му постижение.

От друга гледна точка Тръмп със сигурност е загубил тази война. Разделението по расов признак между феновете и част от играчите отново показа колко далеч е футболът от равенството. Поколения наред черните играчи се бореха с предразсъдъците. Първо трябваше да си извоюват място на игрището, а после да получават постове, които дотогава се пазеха за „мислещи“ играчи. Дори и днес се смята, че ако не си бял, не ставаш за „куотърбек“, „център“ или „тайт енд“. В момента 70% от играчите в НФЛ са черни, а огромното мнозинство от треньорите, съдиите, мениджърите, собствениците и феновете са бели.

Тръмп просто ни припомни, че американският футбол остава това, което винаги е бил – забавление, което черните осигуряват на белите. И колкото повече продължава този процес, толкова по-добре ще се вижда това.

Изобщо, изпълняването на националния химн преди вътрешно състезание все още се счита за странен ритуал. Практиката е въведена след Втората световна война като демонстрация на патриотизъм и отбелязване на победата. Това обаче вкарва голям политически момент в спорта. И така, след много години рутинно самопоздравление на глобалния хегемон, химнът отново означава нещо. И дава шанс на някой да изрази политическата си позиция. А Тръмп едва ли иска точно това.