Любка Захариева. „Николай Хайтов. Срещи и разговори, анализи и писма”, изд. „Полимона”, т. 1 и т. 2

Зад всеки велик мъж стои една жена. Така ли е и с писателя Николай Хайтов. Всеизвестна е неговата любов със съпругата му Жени Божилова. Но дали има и други жени - в сянка - оказали влияние на творчеството и живота на писателя?

Макар това да не е цел, с книгата си за Хайтов Любка Захариева излиза от анонимността, или да е по-точно - от непознаването на необявената досега роля на негов литературен, пък и житейски, съмишленик, съветник и редактор. Години наред по кьошета и маси се шепнеше за жена, която дотъкмявала за пред света творбите на този писател. Книгата за Н. Хайтов за пореден път доказва предимствата на откровенията и истината пред манипулируемата тайнственост и недоизказаност. Това е първото значение на книгата - тя пресича спекулациите за някаква негова писателска първобитност, нуждаеща се от опитната ръка на близък интелектуалец. Напротив, текстът ни убеждава, че нито случаят е такъв, нито Л. Захариева се е изживявала в подобна роля.

Книгата представлява хронологичен разказ за духовните и интелектуалните съпреживявания на двамата в периода от запознанството им през 1981 г. до 1996 г., макар и формално те да не спират до смъртта на писателя в 2002 г. Този сюжет е съшит с мемоаристични конци, макар те да са и самостойни, и със своя стойност. Но същинският му гръбнак представлява набор от други литературни жанрове: литературната и публицистичната статия; студията (все на Л. Захариева); анкетата/интервюто с писателя; литературните цитати (най-вече от оригиналните Хайтови дневници); писмата (между двамата) и др. Всички тези текстове са подредени около два центъра, които са разделили книгата на два тома. Първият център (и том) е запознанството с личността и обозначаването на литературната личност и творческия процес у Н. Хайтов. Хронологично това е преди всичко времето до 1989 г. Ролята на Л. Захариева в сътрудничеството е защитата на творчеството на Н. Хайтов - нейна студия от две части за “Диви разкази” (добър късен финал на дискусията за тях от 1973-74 г.) и интервютата й с писателя за пътеписите му, за прототипите на героите от “Диви разкази”, за творческия процес и т. н. (всъщност част от неосъществена книга-анкета). И още - нереализираният докрай според нейните критерии редакторски принос в редактирането на множеството Хайтови дневници и пътеписи.

Вторият център (а и том) е основно за времето 1994-96 г. Когато Л. Захариева е увлечена и привлечена от Н. Хайтов в създадения от него като председател на Съюза на БП вестник “Български писател”. Тя там беше (имам и своите впечатления като автор в него) един от основните двигатели наред с главния редактор Венцислав Начев и Николай Василев, Елена Алекова и Милена Бойчева. Последните трима се реализират успешно и днес в литературата и в журналистиката. Тези години за вестника бяха достойна негова битка за отстояване на родното в образованието и в литературата. В. “Български писател” в позицията на и сам войнът е войн, и в съпровод на оглушителното мълчание и безразличие на множеството медии, пламенно и аргументирано защитаваше българските върхове и традиции. От кого? От собствената си държава, позволила намеса отвън в образованието, и все по-благосклонно лансиране на всякакви претенциозни литературоведски и литературни имитации и амбициозности. Л. Захариева ни връща и към това време на публицистичното и донякъде и обществено могъщество на Н. Хайтов. Вярно, главно със свои текстове за образованието (тя е и учителка и инспектор по български език и литература), но и с пресъздаване на атмосферата в редакцията. А за правотата на позицията лесно ще се произнесем днес, когато образованието произвежда полуграмотност и млади хора без съзнание за личност и общество. Неща предотвратими, ако се следваше здравомислието на “Български писател”.

Но защо вестникът не успя? Какво се случи. Показва ни го с разсъждения и с документи Л. Захариева - спасителят на СБП и на неговите имоти Н. Хайтов се отдръпна от себе си и от позициите си, защитавани във вестника. Защо? Хипотезата на авторката сами намерете в книгата. Но едва ли ще разберем източникът и силата на натиска, упражнен върху писателя, принудили го на компромиси. Разбира се, вкарването на вестника в блатото на благодушния конформизъм, в крайна сметка и на днешното му безизразно лице, стана без шумни конфликти. Просто главният редактор беше сменен, уволнени и преместени се оказаха и другите двигатели. Самият Хайтов намери сили да надмогне общественото се беззъбие от 1997 г. И накрая на живота си издаде “Троянските коне в България” и “Който има ухо, да чуе”.

Книгата на Л. Захариева, както подобава на добрите биографии и монографии, създава два запомнящи се образа и една картина. Образът на портретувания Хайтов и на авторката и картината на времето. Л. Захариева се портретува в сянката и като функция на големия писател. На това му казват скромност, но при нея не е само от преклонение. По-скоро става дума за поемане на ролята на истински преданата и достойна жена, приела да върши огромна неблагодарна (а не черна) работа в името на блясъка на таланта. Роля обаче не на покорна и послушна спътница, а на коректив както на писателски увлечения, така и на поведенчески залитания.

Честна към себе си е била тя и когато портретува Хайтов. Общо взето за близко познаващите него и творчеството му Л. Захариева не прави свръхоткрития. Но без да води полемика с налагания вече две десетилетия образ на Хайтов като похитител - реализиран и потенциален, на чужди ръкописи, тя убедително го опровергава. Показвайки - основно чрез текстове от дневниците и в интервюта с писателя, самобитния и мъчен път на писателското му самоизграждане. И на трудното намиране на стилистиката на шедьовъра му “Диви разкази”. Тъй че чрез добрата портретизация Л. Захариева извършва и реабилитация на писателската чест.

За картината на времето в книгата вече стана дума при участието на Л. Захариева в сътворяването му в периода 1994-95 г. Но особености на периода преди това - до 1989 г., могат да бъдат открити и в други страници, отнасящи се пак до събития, в които авторката участва. И това отново добре я характеризира - своите изводи и обобщения тя предлага само за времето, което познава така, че да му бъде пресъздател и съдник.

Книгата ме доведе до още едно заключение - жалко, че при нейния полемичен и анализаторски дар Л. Захариева е била в литературата и в медиите епизодично и все в подчинена връзка с нейния кумир Н. Хайтов. Съдба - човешка и женска.

 

За авторката

Любка Захариева е родена на 28 май 1949 година в Михайловград, днес Монтана. Завършва Българска филология с втора специалност История във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” (1975) и следдипломна специализация в СУ „Св. Климент Охридски” /1988/. Работи като учител по български език и литература и като инспектор/експерт в отделите „Просвета” на Окръжен съвет Михайловград и Окръжен съвет Кърджали. Член е на редколегията на списание „Български език и литература”.

През 1994 - 1996 година е редактор във вестник „Български писател”. Освен в него има публикации във вестниците „Денница”, „Особено мнение”, „168 часа” и други; в списание „Литературна мисъл”.

В продължение на години работи с архива на писателя Николай Хайтов. Нейни разговори с него са публикувани в литературните списания „Септември”, „Пламък”, „Летописи”, „Тракия”; в списание „Всяка неделя”.

 

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

Председателю, мижитурки Ви лъжат!

През 1998 г. Николай Хайтов е принуден да подпише заповеди за уволнение на екипа на в. “Български писател”. Сред потърпевшите е и журналистката Милена Бойчева, която днес работи във в. “Труд”. Публикуваме със съкращения писмото й до тогавашния председател на СБП Николай Хайтов.

Уважаеми г-н Хайтов,

Мой скъпи Председателю,

Пиша Ви това писмо, боледувайки. И ще боледувам, докато интригантстващата клика около Вас се откаже от идеята да ме озлоби или разочарова от Вас. Изобщо не ме интересува права ли съм, или - не. Аз искам да съответствате на моите представи за Вас, пък ако ще и да са илюзорни. Или както казваха на времето британците: “Длъжни сме да браним принца дори и от самия него.'”.

А какво остава до пасмината, която от две години насам все по-плътно Ви обкръжава. И действа от Ваше име във Ваша вреда. Подробно ми беше описана насладата, с която се коментирало моето “уволнение”, извършено лично от Вас. Съпроводено от съответните банални умозаключения за използването и изхвърлянето, или от злостни метафори за лесничейския ботуш, който гази собствените си посеви. Разбира се, тия плямпаници не достигат и “до ревера на сакото ми”, както Вие се изразявате, но достигат до косматите уши на всички тези скудоумни нахлебници и юродиви Не Ради Бога, които за Ваша сметка главно, но и за наша също /имам предвид някогашния екип на вестника/ успяха да надигнат клюмнали глави, после да изправят снаги, а на днешна дата да ръфат крехката плът на нашия идеализъм, на доверчивостта и великодушието ни...

Интригантската четворица /няма да я назовавам -всички я знаят/ възнамерява да постави т. нар. и от самия Вас “башибозук” на Хайтов в обществена изолация, а самия Хайтов да лиши от съподвижници, понеже - както се разбира - “и сам войнът не е войн” в епохата на електронните медии /”под контрол”/ и мащабния печат /купен/. Войнът може да си воюва, но както Дон Кихот - с мелниците. А през това време санчопансовците и техните магаренца да получават крупни суми от тук и от таме, за да предадат без бой имотите на СБП /пък и те самите да чопнат по нещо от тях/, да орезилят председателя му, срещу когото безсрамно говорят под път и над път, включително и пред “башибозука”. Най-прясното, чуто от мен, бе изречено от Братинов: “Хайтов нищо не разбира от поезия. Председател на Съюза е, а не е чел моята книга. Той има едностранчива позиция и по обществените въпроси. Светът вече върви по друг път. Трябва по-широко да се гледа на нещата!”. “По-широко” значи съглашателство, колаборация и продажност на базата на безхарактерна дарбица за мерена реч на премерено поетична душа.

Но тази работа току-така аз няма да я оставя. Без друго ми е излязло име на скандалджийка, защо да не си го отстоя? Като се възползвам от предимството, че притежавам някаква юридическа култура. Между другото, сдаването на имотите без съпротива ще Ви бъде вменено като колосален грях. Накрая ще обвинят Вас за подкупен и меркантилен. Боя се, че тогава ще пострада не само Вашата личност на творец и патриот, но ще се постави под обществено съмнение Вашата елементарна човешка почтеност /и това е в сценария им/. А в подобни случаи народът е безпощаден и загубва чувството си за авторитети и идоли. При такава една ситуация няма да можете да се браните и чрез любимите Ви документи, защото те ще работят срещу Вас.

Моята нескопосна особа това не може да го изтърпи. Понеже не понасям исторически доказаното себеунищожителство на българина по отношение на духовните му водачи. Вие водач ли сте, уважаеми Председателю-приятелю?! Или ние Ви възприемаме така, понеже като идеалисти-глупаци имаме нужда от байрак, който да не е бил осветен от скапаното до разложение Народно събрание, а от нас самите.

Защо не ударите с юмрук по масата, по дяволите! Защо се оставяте да Ви омайват и облъгват вонливи мижитурки? Не се ли боите, че ще се озовете в космическа самота, предаден от едните и изоставил другите? Защо се давате? Защо не влезете в открит бой? Това интригантите и подлеците не умеят. Видят ли да святка метал, се изпокриват в драките, както е казал Радичков. Самият той е добър познавач на същите тези драки, от които е произлязъл и в които се свира като стане напечено. Тъй или иначе, той е мюре, по собственото си признание. Но Вие, аджеба, какво сте? Кой от своите герои въплъщавате и кой наслов? “Мъжки времена” или “Шумки от габър”? Ако е това с шумките, не Ви ли интересува кой ще ги замита? Че може да не е голямата дворска метла от дрянови клони на прът, дето мете тъй, че все тук-таме по някоя шумка остава, или ще се пусне прахосмукачката “Рейнбоу”, та от шумките и шушка да не остане? Ами така се получи, че всичко захвърлихте - Съюза, каузата, вестника, нас/ колкото и дребни да сме, но Ви носехме на раменете си/. То вестникът, той вече е напълно засмукан от “Рейнбоу”, след като дарители на поредни негови броеве са Чавдар Стоименов и Георги Пирински. Те даже вече не се и крият. Но изданието все още се води орган на СБП, а Вие все още сте негов председател...

Всичко това не е женско дърдорене в резултат на някакви си там съкращения в никому ненужния в сегашния си вид вестник “Български писател”. Че там аз даже не съм поминувала! То е било и невъзможно при това заплащане. Дип, че стоим над материалното. Пиша Ви заради идеалното, което едва ли ще постигнем, но сме длъжни да го следваме. А идеалното винаги се е изразявало в съпротивление на злото, а злото по настоящем са дребните и нескопосни персони, които търсят около Вас уют за тленните си особи. И го намират, но за Ваша сметка. Но Вашата сметка е и наша! И моя, между другото, по мой избор. Оттук нататък няма да Ви дам на тях, заради себе си! И ще Ви браня дори и против собствената Ви воля. От ненавист към тях, жалките политикани, микроскопични дън-сяо-пинчета, дето искат да правят политика чрез интрига. Що се отнася до интригата, барем да прочетат Лопе де Вега - написал човекът, в рамките на краткия човешки живот, близо 400 пиеси с различни интриги. А нашичките една не могат да измислят като хората, при това са колективен мозък.

Е, ще ударите ли с юмрук по масата? Или аз да ударя с юмрук във въздуха, в ефира, в етера. Защото, ще ме извините, но не съм намерена на улицата и ще събера сили, за да сторя туй-онуй, щото съюзните имоти да не бъдат сдадени, ако пък бъдат - да не е без бой, ако е бой пък, да е ръкопашен и да се състои в името на собствените Ви героини, които имат женска плът и души в мъжки одежди. Когато трябва, ще сме в голф, щом се наложи - в наполеонки, а и в потури ще се загащим, ако опре дотам, но стожерът на женското все ще си стърчи и нежно ще се извисява над лъжемъжеството...

Беля си взехте Вие с мен, Председателю! Но няма да Ви дам. То значи, да предам себе си.

Целувам Ви уважително.

3 април 1998 година

София

Ваша предана:

Милена Бойчева