Ако бедите не се случват, кой ще хвали управниците

Кризите вече ще се появят ненадейно

XXI век, завършва второто десетилетие от него... Светът, Европа, нашият регион, България – всички вече навлязоха в Рисковото общество, в Обществото на рисковете. Това е общество на неизвестните неизвестни, на черните лебеди (събития, които отникъде не следват, но като се случат, последиците от тях са огромни). Дори редовите студенти знаят, че в такова общество, в тази динамична и сложна ситуация с висока степен на неопределеност и с постоянно производство на рискове, вече не може да се залага на реагиране, на реактивно действие. Вече не работи и превенцията, активното действие. Сега на преден план излиза ранното сигнализиране, проактивното действие (да не се позволи бедата да се появи, защото появи ли се дори като мъничка беда, тя може много бързо да стане голяма, дори катастрофична).

Необходимо е да се изграждат системи за ранно сигнализиране, нужно е да се провежда диагностика на уязвимостите, трябва да се инвестира в устойчивостта на критичната инфраструктура, длъжни сме да преприотизираме ресурсите за сигурност, отбрана, кризи, извънредни ситуации, вътрешен ред и външна политика. Това всичкото означава да сме в крак с времето, с Рисковото общество, с Обществото на рисковете. Иначе ще подтичваме след събитията, ще си блъскаме главите като се обърне колата, ще се чешем по темето какво да правим, когато вече ще е късно, ще си напъваме мозъците как да спасяваме на практика неспасяемото.

Ето, моят скъп на сърцето Перник е в окото на водната криза. Вода газим, жадни ходим. И премиер, и президент, може би дори патриархът и главният мюфтия ще вземат отношение - с много загрижени физиономии - за водната криза в Перник. Ще забележат водната криза на 30 километра от прозорците на техните Олимпи. Както писа Насим Талеб (онзи с черните лебеди), все повече властниците имат ако не съзнателен, то подсъзнателен стремеж да допускат бедите да се случват.

Защото ако бедите не се случват, кой ще ги похвали за това? Няма как да бъде другояче в днешната наша България – страната, в която черните лебеди постоянно ни хващат по бели гащи. Сиреч неподготвени, т.е. отново изненадани, демек проспали поредното деструктивно събитие, а значи вървящи от една беда към друга.

*От блога на проф. Слатински, със съкращения