Ефектите от „странното време“ вече се усещаха през 1960-те години, но учените, свързващи изкопаемите горива и промените на климата, бяха отхвърлени като пророци на обречеността

Това е редактиран откъс от книгата „Нашият най-голям експеримент: Една епична история на климатичната криза“ от Алис Бел, публикувана на 8 юли от Bloomsbury и достъпна на guardianbookshop.co.uk

През август 1974 г. ЦРУ изготви едно проучване на тема „климатичните изследвания, и връзката с разузнавателните проблеми“. Диагнозата беше драматична. В него се предупреждава за появата на нова ера на странно време, водещо до политически вълнения и масова миграция, която от своя страна би предизвикала повече вълнения. Новата ера, която агенцията си представяше, не е непременно една от по-високите температури, защото ЦРУ беше чуло от учените предупреждение както за глобално охлаждане, така и за затопляне. Но посоката, в която се движи термометърът, не беше тяхната пряка грижа, темата беше политическото въздействие. Те знаеха, че така наречената „малка ледникова епоха“, и поредицата от застудявания, приблизително между 1350 и 1850 г., е донесла не само суша и глад, но и война, както може да се очаква и от новите климатични промени.

„Промените на климата започнаха през 1960 г.“, ни информира още първата страница на доклада, „но никой, включително климатолозите, не ги разпозна“. Неуспешните култури в Съветския съюз и Индия в началото на 1960-те години на миналия век се дължат на стандартното и с лош късмет време. САЩ изпратиха зърно до Индия, а Съветите избиваха своя добитък, за има какво да ядат, „а премиерът Никита Хрушчов беше тихо свален“.

Но в доклада се твърди, че светът е игнорирал това предупреждение, тъй като глобалното население продължаваше да расте, а държавите правеха големи инвестиции в енергетиката, технологиите и медицината.

Междувременно странното време се раздвижи, и се премести в западноафриканските страни точно под Сахара. Докладът твърди, че хората в Мавритания, Сенегал, Мали, Буркина Фасо, Нигер и Чад са „станали първите жертви на промените на климата“, но страданията им са били прикрити от други борби или по-богатите части на света просто не им обърнаха внимание. След като последствията от промените на климата започнаха да се разпространяват в други части на света, в началото на 1970-те години се появиха съобщения за засушавания, слаби реколти и наводнения от Бирма, Пакистан, Северна Корея, Коста Рика, Хондурас, Япония, Манила, Еквадор, СССР, Китай , Индия и САЩ. Но малко хора бяха готови да видят модела и „Заглавията от цял свят разказваха за история, която все още не беше напълно разбрана или такава, с която не искаме да се срещнем лице в лице“, се казва в доклада.

Това твърдение, че никой не обърна внимание, не беше съвсем справедливо. Някои учени говореха по въпроса от известно време. То беше във вестници и по телевизията и дори беше споменато в реч на американския президент Линдън Джонсън през 1965 г. Няколко месеца преди излизането на доклада на ЦРУ държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър се обърна към ООН за забраната на „проблемите, които науката е помогнала да се създадат“, включително и неговата тревога, че най-бедните нации сега са заплашени от „възможността за климатични промени в пояса на мусоните и може би по целия свят“.

И все пак авторите на доклада подчертаха едно мнение: промените на климата не привлече ничие внимание, което би трябвало да има, и отсъстваше каквато и да е спешност в дискусиите. Нито имаше голям обществен резонанс, нито изглеждаше, че някой се опитваше да генерира такъв.

Въпреки че, първоначално докладът е изготвен като класифициран работен документ, той се оказва в New York Times няколко години по-късно. Към този момент, февруари 1977 г., проблемът с изгарянето на изкопаеми горива се разглежда по-скоро през обектива на вътрешната петролна криза, отколкото глада в чужбина. Климатичната криза все още може да се разглежда като нещо далечно, размишлява New York Times, но тъй като американците усещат трудностите от необичайното време, съчетано с недостига на петрол, може би това може да наклони към някаква промяна? Докладът съобщава, че както енергийните, така и експертите по климата споделят своята надежда, че „настоящата криза е достатъчно тежка и достатъчно близко до дома, за да насърчи интереса и планирането, необходими за справяне с тези дългосрочни проблеми, преди проблемите да станат твърде много по-лоши“.

И все пак, ако има нещо друго, дебатът за промените на климата през последната една трета на XX век ще се характеризират както със забавяне, така и със загриженост, и не на последно място заради нещо, което политическите анализатори в ЦРУ изглежда са пропуснали, борбата с индустриите за изкопаеми горива.
Що се отнася до конструирането на това закъснение, ''лекарите'' биха могли да намерят леснодостъпни строителни материали в самата научна общност. През 1976 г. младия климатичен учен на име Стивън Шнайдер реши, че е време някой от климатичната научна общност да се развихри. Като аспирант в Колумбийския университет, Шнайдер искаше да намери изследователски проект, който можеше да промени това. Докато се разхождаше в Института за космически изследвания ''Готард'' на НАСА, той случайно попадна на една беседа за климатичните модели и беше вдъхновен: „Колко вълнуващо беше, че всъщност можеш да симулираш нещо толкова лудо като Земята, след което да замърсиш модела и да разбереш какво може да се случи и да окажеш някакво влияние върху политиката в положителен смисъл“, спомня си той по-късно.

След години на заглавия за сушата и глада, Шнайдер реши, че времето е подходящо за научно-популярна книга за опасността, която климатичните промени могат да причинят. Резултатът е неговата книга от 1976 г., ''Генезисът на стратегията''. Въпреки че, искаше да избегне да се позиционира до това, което той наричаше „пророците на гибелта“ от една страна, или „оптимистите“ от друга страна, той смяташе, че е важно да се придаде тежест на промените на климата и да се привлече вниманието на хората.

И вниманието, което получи, е одобрение от физика Карл Сейгън, рецензии във Washington Post и New York Times и покана да се появи в шоуто на Джони Карсън Tonight Show. Това постави началото на негативното отношение на някои учени от старата гвардия, които смятаха, че това просто не е начина да се занимаваш с наука.

Книгата на Шнайдер привлече особено язвителна атака от страна на Хелмут Ландсберг, който беше директор на климатичната служба към Бюрото за времето, а сега беше уважаван професор в университета в Мериленд.
Ландсберг направи рецензия на книгата за Американския геофизичен съюз, като я нарече „широко мащабни потпури от наука, природа и политика“ и „мултидисциплинарна, както беше обещано, но и много недисциплинарна“. Ландсберг не хареса това, което той виждаше като дух на активист в Шнайдер, вярвайки, че климатичните учени трябва да стоят далеч от светлината на общественото внимание, особено когато става въпрос за несигурността в моделирането на климата. Той само би застрашил доверието в климатолозите, и това тревожеше Ландсберг и беше много по-добре да се продължи със събирането на данни, за да се изгладят колкото се може повече несигурности, и трябва само внимателно да се информират политиците зад затворени врати, и то когато е абсолютно необходимо. Като пример за първокласно научно хленчене Ландсберг завършва своята рецензия, като отбелязва, че Шнайдер се застъпва за учени, които се кандидатират за публична длъжност, и че може би е по-добре да опита сам, но ако той наистина иска да бъде сериозен учен, „може би трябва да прекарва по-малко време, посещавайки големия брой от срещи и уъркшопове, които той може би посещава” и да се отдели повече време на научната библиотека.

Отчасти това беше сблъсък между поколенията. Шнайдер принадлежеше към по-млада, и по-непокорна кохорта, щастлива да изведе науката на улицата. За разлика от него, Ландсберг беше прекарал кариерата си, работейки внимателно с правителството и военните, обикновено при затворени врати, и се страхуваше, че участието на обществеността може да наруши деликатния баланс на тези отношения. Нещо повече, културните норми на научното поведение, които се очакват от един „добър“ учен е да се пази и да избягва всичко, което мирише отдалече на драма, и те бяха дълбоко вградени, дори когато, като всяка една дълбоко вградена културна норма, тя може да изкриви науката. Ландсберг далеч не беше единственият утвърден метеоролог, който беше настръхнал от цялото това ново внимание, предизвикано от климатичните промени. Някои се чувстваха неспокойни от тази драма, докато други не вярваха на използваните нови технологии, дисциплини и подходи.

В Обединеното кралство шефът на Метеорологичната служба Джон Мейсън нарече тази загриженост за промените на климата за модерна тенденция и се опита да „развенчае алармиращите възгледи на САЩ“. През 1977 г. той изнесе публична реч в Кралското общество на изкуствата, подчертавайки, че климатът винаги е имал колебания и че последните суши на Земята не са безпрецедентни.

Той се съгласи, че ако продължим да горим изкопаеми горива със скоростта, с която го правим, може да има затопляне с 1 оС, което според него е „значително“, но ще се случи през следващите 50-100 години; но като цяло, мислеше си той, че атмосферата е система, която ще поеме всичко, което сме хвърлили върху нея. Освен това, както много от неговите съвременници, той смяташе, че така или иначе ще преминем към ядрената енергетика. Пишейки своя доклад за природата, Джон Грибин описа цялостното послание като „не се паникьосвайте“. Той увери читателите, че няма нужда да се слушат „пророците на гибелта“.

Промяната обаче предстоеше и щеше да започне една комбинация от утвърждаващ се учен и един активист. Неясен доклад от 1978 г. на Агенцията за опазване на околната среда на САЩ за въглищата завърши на бюрото на Рафи Померанс, един лобист в офисите на ''Приятелите на Земята'' в окръг Колумбия. В него се споменава за „парниковият ефект“, като се отбелязва, че изкопаемите горива могат да имат значително и вредно въздействие върху атмосферата през следващите няколко десетилетия.

Той поразпита в офиса и някой му предаде пресна вестникарска статия от геофизик на име Гордън Макдоналд. Макдоналд беше високопоставен американски учен, който работеше върху модификацията на времето през 1960-те години като съветник на Джонсън. През 1968 г. той написа есе, озаглавено „Как да разрушим околната среда“, представяйки си едно бъдеще, в което сме разрешили заплахите от ядрена война, но вместо това сме направили от времето оръжие. Оттогава той наблюдаваше как хората правят това, но не умишлено, като средство за война, а по-небрежно, просто като продължават да изгарят изкопаемите горива.

По-важното беше, че Макдоналд едновременно беше и „Джейсън“ - член на тайната група от елитни учени, които се срещаха редовно, за да дават съвети на правителството, извън очите на обществеността. Групата на Джейсън се срещна, за да обсъди въглеродния диоксид и промените на климата през лятото на 1977 и 1978 г., а Макдоналд се появи по американската телевизия, за да потвърди, че земята се затопля.

Може да си представите, че е имало някакъв културен сблъсък между Померанс, лобист от ''Приятели на Земята'', и Макдоналд, таен военен учен, но те направиха заедно един мощен екип. Те се срещнаха с Франк Прес, научен съветник на президента, който доведе целия старши персонал на Службата за наука и технологии в САЩ. След като Макдоналд очерта случая си, Прес заяви, че ще помоли бившия ръководител на метеорологичния отдел на MIT, Джул Чарни, да го разгледа и ако Чарни каже, че приближава климатичен апокалипсис, президентът ще се задейства.

Чарни събра екип от учени и служители, заедно с техните семейства, в голямото имение в Уудс Хоул, в югозападната част на Кейп Код. Кратката препоръка за Чарни беше да събере атмосферни учени, за да провери доклада на Джейсън, и той покани двама водещи моделиери на климата да представят резултатите от своите по-подробни, по-богати модели: Джеймс Хансен от Института за космически изследвания ''Готард'' към Колумбийския университет в Ню Йорк и Сюкуро Манабе от лабораторията за геофизична флуидна динамика в Принстън.

Научните трудове се проведоха в старата къща на имението, като учените бяха в един правоъгълник от бюра в средата, а политическите наблюдатели бяха отстрани. Те разгледаха сухо принципите на науката за атмосферата и се обадиха на Хансен и Манабе. Двамата специалисти по моделите предложиха малко по-различни предупреждения за бъдещето и в крайна сметка групата на Чарни реши да раздели разликата. Те се чувстваха способни да кажат с увереност, че Земята ще се затопли с около 3 оC през следващия век, плюс или минус 50% (т.е. ще видим затопляне между 1.5 оC или 4 оC). В своя доклад от ноември 1979 г. списание Science заявява: „Прогнозите за ''Деня на Мрака'' нямат никаква вина“.

Към средата на 1970-те години най-голямата петролна компания в света, Exxon, започваше да се чуди дали климатичните промени най-накрая щяха да влязат в политическия дневен ред и да започнат да бъркат в техния бизнес модел. Може би това беше препратката в речта на Кисинджър или появата на Шнайдер в шоуто Tonight Show. Или може би просто 2000-та година беше точката, след която учените предупредиха, че нещата ще започнат да стават болезнени и това не изглеждаше толкова далеч.

През лятото на 1977 г. Джеймс Блек, един от най-добрите научни съветници в Exxon, направи презентация за парниковия ефект пред най-висшия персонал на компанията. Тя беше голяма работа, а: и ръководителите на това ниво биха искали да узнаят само за науката, която би повлияла. Същата година компанията наема Едуард Дейвид младши да ръководи изследователските им лаборатории. Той беше научил за промените на климата, докато работеше като съветник на Никсън. Под ръководството на Дейвид Exxon започна да изгражда малък изследователски проект за въглеродния диоксид. Малък за стандартите на Exxon - по $1 млн. годишно, и това беше малка част от парите, и просто не много в сравнение с $300 млн. годишно, които компанията харчеше за научни изследвания като цяло.

През декември 1978 г. Хенри Шоу, учен, ръководещ изследванията за въглеродния диоксид в Exxon, пише в писмо до Дейвид, че Exxon „трябва да създаде достоверен научен екип“, който може критично да оцени науката, която се включва по темата, и „да бъде в състояние да носи лошите новини, ако има такива, за корпорацията”.

Exxon оборудва един от най-големите си супертанкери с инструменти по поръчка за изследване на океана. Exxon искаше да бъде възприеман сериозно като достоверен играч, така че искаше водещи учени на борда и беше готов да гарантира, че те ще имат научната свобода. Всъщност, част от работата, която те бяха предприели с океанографа Таро Такахаши, ще бъде използвана по-късно в доклад от 2009 г., в който се стига до извода, че океаните абсорбират само 20% от въглеродния диоксид, отделен от човешките дейности. Тази работа донесе на Такахаши наградата ''Шампион на Земята'' от ООН.

През октомври 1982 г. Дейвид каза на конференцията за глобалното затопляне, финансирана от Exxon: „Малко хора се съмняват, че светът е навлязъл в енергиен преход, и е далеч от зависимостта от изкопаеми горива и към някакъв микс от възобновяеми ресурси, които няма да създадат проблеми за натрупването на CO2“.
Единственият въпрос, каза той, беше колко бързо това ще се случи. Може би той наистина виждаше Exxon като един лидер, който да поведе пътя към иновациите към горива с нулеви въглеродни емисии, а лабораторията му за научноизследователска и развойна дейност беше в центъра на това. Или може би огромното предизвикателство всъщност не беше изчезнало. Така или иначе, към средата на 1980-те години изследванията на въглеродния диоксид до голяма степен бяха пресъхнали.

Когато Роналд Рейгън беше избран през ноември 1980 г., той назначи юриста Джеймс Уат да ръководи Министерството на вътрешните работи. Уат беше оглавявал юридическа фирма, която се бореше да отвори обществените земи за сондажи и добив и вече имаше репутацията на мразещ проектите за опазване на околната среда като въпрос на политика и вяра. Веднъж той описа екологията като „лев култ, посветен на събарянето на правителството, в което вярва“. Ръководителят на Националната асоциация на въглищата се изрази че е „деликатно щастлив“ при неговото назначение, а корпоративните лобисти започнаха да се шегуват: „Колко сила е необходима, за да се спре един милион природозащитници? Само един Уат".
Уат не затвори EPA  (Environmental Protection Agency – Агенция по опазване на околната среда) и хората първоначално се страхуваха, че ще го направи, но той назначи Ан Горсух, една фанатичка на анти регулациите, която я намали с една четвърт. Померанс и неговите колеги от екологичното движение щяха да бъдат заети. Те не разполагаха с много време да разберат този дълготраен и все още доста абстрактен проблем с промените на климата. Все още щеше да мине известно време, преди Померанс да види общественото движение за климатични действия.

Точно преди изборите през ноември 1980 г. Националната академия на науките (NAS) създаде нов комитет за оценката на въглеродния диоксид, който да проследи доклада на Чарни. Негов председател беше Бил Ниренберг, един от поколението учени, които, подобно на Хелмут Ландсберг, бяха преминали както през войната, така и през последвалия бум на финансирането на науката. И той си беше като у дома когато работеше с правителството и военните. Той дори беше един Джейсън.

Той беше яростен защитник на войната във Виетнам, която го беше отделила от някои от колегите му, и все още беше огорчен от някои от протестите на левицата в кампуса в края на 1960-те години и съпротивата срещу една наука, финансирана от военните. Той мразеше и природозащитното движение, което според него беше група от лудити, особено по въпроса за ядрената енергия. В много отношения той трябваше да изглежда като перфектния човек, който трябваше да направи преглед, и да докладва на новия президент Рейгън.

Ниренберг решава да изгради своя доклад върху комбинация от икономика и наука. На теория това би трябвало да изглежда брилянтно. Но когато се стигна до публикуване и двете страни не бяха съгласувани. Пишещите доклада не бяха работили заедно, а по-скоро бяха разделени едните да бъдат учени в единия ъгъл, а икономисти в другия. Докладът имаше две съвсем различни гледни точки - пет глави от учени, които са съгласни, че глобалното затопляне е основен проблем, и след това още две глави от икономисти, които се фокусират върху все още съществуващата несигурност за физическите въздействия, особено след 2000 г. , и още по-голяма несигурност за това как това ще се отрази икономически.

Нещо повече, това е начинът, по който икономистите поеха нещата, които трябваше да оформят доклада като първа и последна глава и чийто анализ доминираше в общото послание. Ниренберг изглежда се избра изчаквателна позиция. Няма конкретно решение на проблема, твърди той в началото на доклада, но не можем да го избегнем: „Ние просто трябва да се научим да се справяме по-ефективно с техните обрати, докато те се развиват“.

В своята книга „Търговци на съмненията“ за скептицизма относно климата от 2010 г., Наоми Орескес и Ерик Конуей прегледаха бележките от рецензиите за доклада на Ниренберг от архивите на NAS. Един от рецензентите беше на Алвин Уайнбърг, физик, който повдига опасенията за промените на климата от 1970-те години и той беше по-малко впечатлен. Всъщност може би е по-добре да се каже, че е бил ужасен от позицията, която Ниренберг беше заел. В един момент докладът предполага, че хората вероятно ще се адаптират, най-вече чрез миграция. А хората са мигрирали заради климатичните промени и в миналото, твърди той и отново ще се справят: „Изключително е колко адаптивни могат да бъдат хората“, разсъждава той в доклада.

Уайнбърг беше остър: „Наистина ли комитетът вярва, че САЩ или Западна Европа или Канада ще приемат огромния приток на бежанци от бедни страни, претърпели драстична промяна в модела на валежите?“. Орескес и Конуей разровиха рецензиите и отбелязаха, че Уайнбърг не беше единственият негативно настроен, макар че, останалите бяха малко по-учтиви. Озадачени защо на тези критики не се отговаря, по-късно един старши учен им обясни: „Прегледът в Академията беше много по-слаб в онези дни“.

В крайна сметка докладът беше представен през октомври 1983 г. на официална гала вечер с коктейли и храна в голямата зала, подобна на катедралата на NAS. Компаниите Peabody Coal, General Motors и Exxon бяха в списъка с поканени и Померанс успя да се промъкне на пресконференцията. Белият дом информира NAS от самото начало, като ясно заяви, че не одобрява спекулативни, алармиращи или сценарии с „вълчи вой” и че смята, че технологията ще намери отговора и не е очаквал да се направи нищо друго, освен да се финансират изследванията и да се види какво ще се случи. NAS знаеше, че тези хора ще отговарят през следващите няколко години, и вероятно е решил, че най-добрата идея е да им се даде най-научната версия, която биха могли да намерят за това, и което Белият дом иска. Или вероятно просто това беше, онова в което вярваше Ниренберг. Така или иначе, от гледна точка на днешния ден е трудно да не се разглежда това като голяма грешка.

Въведението на доклада заявява предварително: „Нашата позиция е консервативна и ние вярваме, че има причина за предпазливост, но не и за паника“. На пресконференцията Роджър Ревел, беше първият учен, който информира Конгреса за климатичната криза през далечната 1957 г., и каза пред репортерите, че в момента мига кехлибарена, а не червена светлина. И така, Wall Street Journal съобщава: „Група от най-добрите учени имат някои съвети за хората, притеснени от много рекламираното затопляне на климата на Земята: ние можем да се справим“.

А къде бяха активистите във всичко това? Къде беше онова голямо обществено движение за действие по промените на климата, за което жадуваха активистите като Померанс? Екологичните групи процъфтяват както в масовите НПО, така и в по-радикалните групи, но те са склонни да се фокусират върху други екологични проблеми, като спасяването на кита или тропическите гори или борбата с изграждането на пътища. Едва през 2000-те се появиха специфичните за климата групи и те доминираха в портфолиото на по-големите НПО.

Ако не друго, първите наистина активни и явни борци за климата бяха скептиците. Климатичният скептицизъм е толкова стар, колкото самата наука за климата и в нейните ранни дни това беше напълно разумна позиция. Нормално е учените да повдигат учудено вежди, когато им се представя нещо ново. Петролната индустрия прие този естествен научен скептицизъм и го използва.

Но точно когато консенсусът за парниковия ефект започва да се втвърдява и скептиците започват да отпадат, а през 1980-те години имаше умишлено организирано усилие да се засили това естествено съмнение, да се разшири и да се използва за отхвърлянето и да се отвлече вниманието от предупрежденията за предприемане на действия по промените на климата. И това не беше наука, дори ако понякога в нея се използваха учени, а това си беше един пиар. Това не означава непременно създаване на фалшива наука. Това също би могло да проработи, но ще стигне само дотук. Бихте финансирали истинските учени, но по начин, който би объркал и замъглил посланието. Те са правили това и преди, със замърсяването на въздуха през 1940-те години, а техните пиар компании взеха един или два трика от битките за връзките между тютюна и рака.

Главните мениджъри на големите петролни компании се срещнаха и се съгласиха да заделят средства - само по $100 000 за момента, но после те ще растат за работата в политиката в областта на климата, и създадоха съвсем легитимно звучаща глобална климатична коалиция. Не след дълго групи като тази започнаха да се размножават и Информационният съвет по околната среда, Коалицията за по-хладни глави, Глобалният климатичен информационен проект и всеки миришещ на наука глас, изразяващ скептични възгледи, беше усилен. Бил Ниренберг беше особен фаворит. Забавящите са знаели, че най-добрата им стратегия е да се включат в научния и политически дебат и именно там те биха били в най-добрата позиция да променят несигурността и да поставят под въпрос регламентите. Понякога компаниите за изкопаеми горива и техните защитници се наричат „антинаука“. В действителност те работят върху науката и те винаги са го правили, но те просто са стратегически кои части от нея използват.

Една от най-трудните части в написването на историята на климатичната криза беше препъването в направените предупреждения от 1950-те, 1960-те и 1970-те години, размишлявайки за това как нещата може да се влошат някъде след 2000 г., ако никой нищо не направи по отношение на изкопаемите горива. Тогава те още имаше надежда. Но от четенето за тази надежда днес боли.

Сега, ние живеем с кошмарите на нашите предци, а не би трябвало да бъде така. Ако търсим как да се разпредели вината, на първо място трябва да бъдат онези, които умишлено разпространяваха съмнения. Но също така си струва да разгледаме и културите в една научна работа, които са се развили през вековете, за някои от които би могло да се направи актуализация. Изследователите на тези съмнения  манипулират положителното в науката, като скептицизъма, за собствени цели, но също така използват и други ресурси, за да изострят разделението между поколенията, и използват тенденциите в научната общност за да избягват драмата и да насочват идеите за това кои са законните политически партньори (например правителствата) и за това кои не са (активистите).

Учените, работещи по промените на климата, са поставени в изключително трудно положение. На тях трябваше да им бъде дадено време, експертна подкрепа и приличен бюджет, за да помислят за многобройните предизвикателства и трансформации, които се случват, когато извадите спорна част от науката и от научната общност и я поставите в публичното пространство.

Тази подкрепа трябваше да им бъде предоставена от правителството, но то също се нуждаеше от портиери в научната общност, за да им помогнат. И все пак, ако не друго, много от тези учени бяха осмивани от своите колеги, че говорят пред медиите или проявяват своите емоции.

Като граждани от XXI век ние сме наследили тази всемогъща бъркотия, но сме наследили и много инструменти, които биха могли да ни помогнат на нас и на другите да оцелеем. Звездата сред тези инструменти, заедно със соларните панели, термопомпите, политическите системи и групите на активистите е съвременната наука за климата. Наистина не беше толкова отдавна, когато нашите предци просто гледаха на въздуха и си мислеха, че е той е точно това – един тънък слой от въздух - а не е набор от различни химикали, които вдишвате или издишвате, и които бихте могли да ги подпалите или бихте могли да ги получите ако сте на високо, или които биха могли, след няколко века на изгарянето на изкопаемите горива, да имат затоплящ ефект върху Земята.

Когато страхът от климата започне да ни обхваща, струва си да си припомним, че ние имаме знанията, които ни предлагат шанса да действаме. Прекалено лесно бихме могли да седим и да си мислим: „Времето е малко странно днес. Отново".

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)