75 години от Великата победа: общата отговорност пред историята и бъдещето

На 22 юни преди 79 години започва операция “Барбароса” - нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз, която открива Източния фронт. Четири години след това с решаващата роля на Съветската армия нацизмът в Европа е разгромен. Преди дни президентът Владимир Путин публикува статия по повод 75-ата годишнина от победата във Великата отечествена война. “Труд” представя на читателите си пълния текст на статията.

Изминаха 75 години от края на Великата Отечествена война. През тези години израснаха няколко поколения. Политическата карта на планетата се промени. Няма го Съветският съюз, който постигна грандиозна, смазваща победа над нацизма и спаси целия свят. А и самите събития от тази война, дори за участвалите в нея, са далечно минало. Но защо Русия чества 9 май като най-важния празник? А на 22 юни животът сякаш замръзва, и бучка се търкаля към гърлото?

Прието е да се казва: войната е оставила дълбока следа в историята на всяко семейство. Зад тези думи стои съдбата на милиони хора, техните страдания и болка от загубата. Гордост, истина и памет.

За моите родители войната са страшните мъки в обсадения Ленинград, където умира двугодишният ми брат Витя, където по чудо оцеляла мама. Баща ми, въпреки че не е подлежал на мобилизация, отива доброволец да защитава родния си град - постъпва така, както и милиони съветски граждани. Воювал е на плацдарма „Невский пятачок”, бил е тежко ранен. И колкото по-далеч са тези години, толкова по-голяма е необходимостта от разговори с родителите, за да научим по-подробно за военния период от живота им. Но вече е невъзможно да се пита нещо, ето защо пазя свято в сърцето си разговорите с баща ми и майка ми по тази тема, техните оскъдни емоции.

За мен и моите връстници е важно нашите деца, внуци, правнуци да разберат през какви изпитания и мъки са преминали техните предци. Как и защо са успели да издържат и победят? Откъде се е взела тяхната наистина желязна сила на духа, която е будела удивление и възхита в целия свят? Да, те защитаваха дома си, децата, роднините, семейството си. Но всички са били обединени от любовта към Родината, към Отечеството. Това дълбоко, лично чувство в неговата цялост се отразява в самата същност на нашия народ и се превърна в едно от определящите обстоятелства в неговата героична, жертвена борба срещу нацистите.

Хората често питат: “Как ще се държи настоящото поколение, как ще постъпи в критична ситуация?” Пред очите ми изникват - млади лекари, медицински сестри, понякога вчерашни студенти, които днес отиват в “червената зона”, за да спасяват хората. Нашите войници в борбата с международния тероризъм в Северен Кавказ, в Сирия, стояха до смърт - съвсем млади момчета! Много бойци от легендарната, безсмъртна шеста десантна рота бяха на 19-20 години. Но всички те показаха, че са достойни за подвига на войниците на нашата Родина, които я защитиха във Великата Отечествена война.

Затова съм убеден, че в характера на народите на Русия е да изпълняват своя дълг, да не се щадят, ако обстоятелствата го налагат. Самоотверженост, патриотизъм, любов към родния дом, към семейството, към Отечеството - тези ценности и днес са основополагащи за руското общество. На тях, до голяма степен, се крепи суверенитетът на нашата страна.

Сега имаме нови традиции, родени от народа, като “Безсмъртния полк”. Това е марш на нашата благодарна памет, кръвна, жива връзка между поколенията. Милиони хора излизат на шествия с фотографии на свои роднини, които са отбранили Отечеството и разгромили нацизма. Това означава, че техният живот, изпитания и жертви, Победата, която ни предадоха, никога няма да бъдат забравени.

Нашата отговорност към миналото и бъдещето

е да направим всичко, за да предотвратим повторението на тези ужасни трагедии. Затова сметнах за свой дълг да напиша статия за Втората световна и Великата Отечествена война. Обсъждах тази идея повече от веднъж в разговори със световни лидери, срещнах тяхното разбиране. В края на миналата година на срещата на върха на лидерите на страните от ОНД (Организацията на независимите държави - бел. ред.) всички се обединихме: важно е да предадем на потомците паметта за това, че победата над нацизма е постигната преди всичко от съветския народ, че в тази героична борба -на фронта и в тила, рамо до рамо -бяха представители на всички републики на Съветския съюз. Тогава говорих с колегите си за трудния предвоенен период.

Този разговор предизвика голям отзвук в Европа и в света. Значи обръщането към поуките от миналото е наистина необходимо и актуално. В същото време имаше много емоции, лошо скрити комплекси и шумни обвинения. Редица политици по навик побързаха да заявят, че Русия се опитва да пренапише историята. Но не можаха да опровергаят нито един факт, нито един аргумент. Разбира се, е трудно и дори невъзможно да се спори с истински документи, които между другото се съхраняват не само в руски, но и в чуждестранни архиви.

Затова има нужда да се продължи анализът на причините, довели до световната война, разсъжденията за нейните сложни събития, трагедии и победи, за нейните поуки - за страната ни и за целия свят. И тук, повтарям, от принципно значение е да се позоваваме само на архивни материали, свидетелствата на съвременниците, за да се изключат всякакви идеологически и политизирани спекулации.

Още веднъж ви напомням очевидното: 

дълбоките причини за Втората световна война до голяма степен произтичат от решенията, взети след Първата световна война.

За Германия Версайският договор стана символ на дълбока несправедливост. Всъщност става въпрос за ограбване на страната, която е била задължена да плати на западните съюзници огромни репарации, изтощаващи икономиката є. Главнокомандващият на Съюзническите сили- френският маршал Ф. Фош, пророчески определя Версай: “Това не е мир, това е примирие за двадесет години”.

Именно националното унижение формира благодатна почва за радикални и реваншистки настроения в Германия. Нацистите умело използваха тези чувства, изграждаха своята пропаганда, обещавайки да спасят Германия от “наследството на Версай”, да възстановят нейната минала мощ, като всъщност тласкаха германския народ към нова война. Парадоксално е, но това бе пряко или косвено насърчавано от западните държави, предимно от Великобритания и САЩ. Техните финансови и индустриални кръгове много активно влагаха капитали в германски фабрики и заводи, произвеждащи военна продукция. А сред аристокрацията и политическия елит имаше немалко привърженици на радикални, крайнодесни, националистически движения, които набираха сила и в Германия, и в Европа.

Версайският “световен ред” породи множество скрити противоречия и явни конфликти. В тяхната основа бяха произволно оформените от победителите в Първата световна война граници на новите европейски държави. На практика веднага след появяването им започват териториални спорове и взаимни претенции, които се превръщат в “бомби със закъснител”.

Един от най-важните резултати от Първата световна война е създаването на Обществото на народите.

На тази международна организация се възлагаха големи надежди да осигури дългосрочен мир и колективна сигурност. Това беше прогресивна идея, последователното изпълнение на която без преувеличение можеше да предотврати повторение на ужасите на глобалната война.

Но Обществото на народите, доминирано от държавите-победителки - Великобритания и Франция, показа своята неефективност и просто потъна в празни приказки. В Обществото на народите, а и на европейския континент като цяло, не бяха чути нееднократните призиви на Съветския съюз да се създаде равноправна система за колективна сигурност. По-специално, за сключване на източноевропейски и тихоокеански пактове, които биха могли да бъдат бариера пред агресията. Тези предложения бяха игнорирани.

Обществото на народите не успя да предотврати и конфликтите в различни части на света, като нападението на Италия срещу Етиопия, гражданската война в Испания, агресията на Япония срещу Китай, анексирането на Австрия. А в случая с Мюнхенския сговор, в който освен Хитлер и Мусолини, участваха лидерите на Великобритания и Франция, с пълното одобрение на Съвета на Обществото на народите се случи разчленяването на Чехословакия. В тази връзка ще отбележа, че за разлика от много от тогавашните лидери на Европа, Сталин не се опетнява с лична среща с Хитлер, който тогава е смятан за уважаван политик в западните среди и е бил добре дошъл гост в европейските столици.

В разделянето на Чехословакия заедно с Германия е действала и Полша. Те предварително и заедно решават кой кои чехословашки земи ще получи. На 20 септември 1938 година посланикът на Полша в Германия Й. Липски информира министъра на външните работи на Полша Й. Бек за следните уверения на Хитлер: „... В случай, че нещата между Полша и Чехословакия стигнат до конфликт въз основа на полските интереси в Тешин, Райхът ще застане на наша (полска) страна”. Нацисткият вожд дори дава подсказки, съветва началото на полските действия „да последва... едва след като германците окупират Судетите”.

В Полша си дават сметка, че без подкрепата на Хитлер техните завоевателни планове биха били обречени на провал. Тук ще цитирам запис на разговора на германския посланик във Варшава, г-н А. Молтке с Й. Бек от 1 октомври 1938 година за полско-чешките отношения и позицията на СССР по този въпрос. Ето какво пише там: „... Г-н Бек... изрази голяма благодарност за лоялната интерпретация на полските интереси на конференцията в Мюнхен, както и за искреността на отношенията по време на чешкия конфликт. Правителството и обществеността (на Полша) изцяло признават дължимото на позициите на фюрера и райхсканцлера”.

Разделението на Чехословакия беше жестоко и цинично. Мюнхен срива дори тези формални крехки гаранции, останали на континента, показа, че взаимните договорки не струват нищо. Именно 

Мюнхенският сговор послужи като „спусък“, след който голямата война в Европа стана неизбежна.

Днес европейските политици, най-вече полските ръководители, биха искали да “заглушат” Мюнхен. Защо? Не само защото техните страни тогава предадоха задълженията си, подкрепиха Мюнхенския сговор, а някои дори взеха участие в подялбата на плячката, но и защото е някак си неудобно да си спомнят, че в тези драматични дни на 1938 година само СССР се застъпва за Чехословакия.

Съветският съюз, изхождайки от международните си задължения, включително споразуменията с Франция и Чехословакия, се опитва да предотврати трагедията. Полша пък, преследвайки своите интереси, с всички сили възпрепятства създаването на система за колективна сигурност в Европа. На 19 септември 1938 година полският министър на външните работи Й. Бек директно пише за това на споменатия вече посланик Й. Липски преди срещата му с Хитлер: „... През миналата година полското правителство четири пъти отхвърля предложението да се присъедини към международната намеса в защита на Чехословакия”.

Великобритания, както и Франция, която тогава е основен съюзник на чехите и словаците, избраха да се откажат от гаранциите си и да оставят тази източноевропейска държава да бъде разпокъсана. Не просто да я оставят, а да насочат стремежите на нацистите на изток, с фокус върху това Германия и Съветският съюз неизбежно да се сблъскат и да се обезкървят.

Именно в това се състои западната политика на „умиротворение“.

И не само по отношение на Третия райх, но и към други участници в т. нар. Антикоминтерновски пакт - фашистка Италия и милитаристична Япония. Кулминацията є в Далечния Изток става англо-японското споразумение от лятото на 1939 година, което развързва ръцете на Токио за действия в Китай. Водещите европейски държави не искаха да признаят смъртната опасност за целия свят, произтичаща от Германия и нейните съюзници, разчитайки, че войната ще ги заобиколи.

Мюнхенският сговор показа на Съветския съюз, че западните страни ще решават проблемите на сигурността без да се съобразяват с неговите интереси, а при удобен случай ще могат да сформират антисъветски фронт.

Същевременно Съветският съюз се опитваше до последната възможност да използва всеки шанс за създаване на антихитлеристка коалиция, повтарям, независимо от двуличната позиция на страните от Запада. По линия на разузнавателните служби съветското ръководство получава подробна информация за задкулисните англо-германски контакти през лятото на 1939 година. Обръщам внимание: те се водят много интензивно, при това практически едновременно с тристранните преговори на представители на Франция, Великобритания и СССР, които, напротив - умишлено са затруднявани от западните партньори. В тази връзка ще цитирам документ от британските архиви - това е инструкция от британската военна мисия, пристигнала в Москва през август 1939 година. В нея изрично се посочва, че делегацията трябва да “води преговорите много бавно”; че “правителството на Обединеното кралство не е готово да поеме подробно записаните ангажименти, които биха могли да ограничат нашата свобода на действие при каквито и да е обстоятелства”. Отбелязвам също: за разлика от британската и френската, съветската делегация се ръководи от висши ръководители на Червената армия, които са имали всички необходими правомощия за “подписване на военна конвенция по въпросите на организирането на военна отбрана на Англия, Франция и СССР срещу агресия в Европа”.

Своята роля в провала на преговорите изиграва и Полша, която не иска да поема никакви задължения пред съветската страна. Дори под натиск на западните съюзници полското ръководство се отказва от съвместни действия с Червената армия за противопоставяне на вермахта. И едва когато става известно за пристигането на Рибентроп в Москва, Й. Бек неохотно, не директно, а чрез френски дипломати уведомява съветската страна: „... В случай на съвместни действия срещу германската агресия, сътрудничество между Полша и СССР при технически условия, които трябва да бъдат определени, не е изключено”. В същото време той обяснява на колегите си: „... Аз не съм против тази формулировка само с цел улесняване на тактиката, нашата принципна гледна точка по отношение на СССР е окончателна и остава непроменена”.

В създалата се ситуация Съветският съюз подписва Договор за ненападение с Германия, фактически го прави последен от всички страни в Европа. При това на фона на реалната опасност да се сблъска с война на два фронта - с Германия на запад и Япония на изток, където вече се водят интензивни битки по река Халхин-Гол.

Сталин и обкръжението му заслужават много справедливи обвинения. Помним престъпленията на режима срещу собствения му народ, ужасите на масовите репресии. Повтарям, съветските лидери могат да бъдат упреквани за много неща, но не и за липса на разбиране за характера на външните заплахи. Те виждат, че се правят опити  Съветският съюз да бъде оставен сам срещу Германия и нейните съюзници, и действат, осъзнавайки тази реална опасност, за да спечелят ценно време за засилване на отбраната на страната.

Относно сключения Договор за ненападение - днес има много разговори и претенции тъкмо към съвременна Русия. Да, Русия е правоприемник на СССР, и съветският период, с всичките му триумфи и трагедии, е неразделна част от нашата хилядолетна история. Но също така ви напомням, че Съветският съюз даде правна и морална оценка на т. нар Пакт Молотов-Рибентроп. В постановление на Върховния съвет от 24 декември 1989 година. тайните протоколи бяха официално осъдени като “акт на лична власт”, който по никакъв начин не отразява “волята на съветския народ, който не носи отговорност за този сговор”.

В същото време 

други държави предпочитат да не си спомнят за споразуменията, под които стоят подписите на нацисти и западни политици.

Да не говорим за юридическата или политическата оценка на подобно сътрудничество, включително мълчаливото съглашателство на някои европейски дейци с варварските планове на нацистите, дори и тяхното пряко насърчаване. Да вземем за пример циничната фраза на полския посланик в Германия Й. Липски, изречена в беседа с Хитлер на 20 септември 1938 година: „... За решението на еврейския въпрос ние (поляците) ще му издигнем... прекрасен паметник във Варшава”.

Ние също не знаем дали е имало някакви “тайни протоколи” и приложения към споразуменията на редица държави с нацистите. Остава само да “вярваме на думата им”. По-специално, материалите за тайните англо-германски преговори все още не са разсекретени. Затова призоваваме всички държави да активизират процеса на отваряне на архивите си, публикуването на неизвестни досега документи от предвоенния и военния период - така, както прави Русия през последните години. Тук сме готови за широко сътрудничество, за съвместни изследователски проекти на историци.

Но да се върнем към събитията непосредствено преди Втората световна война. Наивно е било да се вярва, че след като приключи с Чехословакия, Хитлер няма да предяви поредни териториални претенции. Този път към доскорошния му съучастник в разделението на Чехословакия - Полша. Между другото, поводът тук е също наследството на Версай - съдбата на така наречения Данцигски коридор. Последвалата трагедия на Полша тежи изцяло на съвестта на тогавашното полско ръководство, което попречва на сключването на англо-франко-съветския военен съюз и разчита на помощта на западните партньори и поставя народа си под колелата на хитлеристката машина за унищожение.

Германското настъпление се развива в пълно съответствие с доктрината за блицкриг. Въпреки ожесточената, героична съпротива на полската армия, само седмица след началото на войната, на 8 септември 1939 година, германските войски са на подстъпите на Варшава. И военно-политическата върхушка на Полша вече на 17 септември е избягала на територията на Румъния, предавайки своя народ, който продължава да се бори с нашествениците.

Западните съюзници не оправдават полските надежди. След обявяването на война на Германия, френските войски напреднаха само на няколко десетки километра във вътрешността на германската територия. Всичко изглеждаше само като демонстрация на активни действия. Освен това англо-френският Върховен военен съвет, заседавал за първи път на 12 септември 1939 година във френския Абвил, решава да спре напълно настъплението поради бързото развитие на събитията в Полша. Започва прословутата “странна война”. Налице е пряко предателство от страна на Франция и Англия спрямо задълженията им към Полша.

По-късно, по време на Нюрнбергския процес, германските генерали обясняват така бързия си успех на изток, бившият началник на щаба на оперативното ръководство на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия 

генерал А. Йодл призна: „... Не претърпяхме поражение още през 1939 година, само защото приблизително 110 френски и английски дивизии срещу 23 германски дивизии, стояли по време на войната ни с Полша на западната ни граница, оставаха напълно бездействени“.

Помолих да се извадят от архивите целия масив от материали, свързани с контактите на СССР и Германия в драматичните дни на август и септември 1939 година. Както свидетелстват документите, точка 2-ра от Секретния протокол към Договора за ненападение между Германия и СССР от 23 август установява, че в случай на териториално-политическо преустройство на областите, влизащи в състава на Полската държава, границата на сферата на интересите на двете държави трябва “приблизително да преминава по линията на реките Нарева, Висла и Сана”. С други думи, в съветската сфера на влияние влизат не само територии, на които живее предимно украинско и беларуско население, но и исторически полски земи в междуречието на Буг и Висла. Не всички сега знаят за този факт.

Както и за това, че веднага след нападението срещу Полша през първите септемврийски дни на 1939 година Берлин настойчиво и нееднократно призовава Москва да се присъедини към военните действия. Но съветското ръководство игнорира подобни призиви и до последна възможност не е имало намерение да се включва в драматично развиващите се събития.

Едва когато става окончателно ясно, че Великобритания и Франция нямат намерение да помогнат на своя съюзник, а вермахтът е способен бързо да окупира цялата Полша и фактически да излезе на подстъпите към Минск, е взето решение за влизането сутринта на 17 септември на войскови части на Червената армия в т. нар. източни креси - днес това са части от териториите на Беларус, Украйна и Литва.

Очевидно не е имало други варианти. В противен случай рисковете за СССР биха се увеличили многократно, тъй като, повтарям, старата съветско-полска граница преминава само на няколко десетки километра от Минск и неизбежната война с нацистите би започнала от крайно неизгодни за страната стратегически позиции. А милиони хора от различни националности, включително евреи, живеещи в близост до Брест и Гродно, Перемишъл, Лвов и Вилно, биха били оставени да бъдат унищожени от нацистите и техните местни помагачи - антисемити и радикални националисти.

Именно този факт - че Съветският съюз до последната възможност се стреми да избегне участието в разгарящия се конфликт и не иска да играе на страната на Германия, довежда до това, че реалният контакт на съветските и германските войски се случва много по-източно от границите, посочени в тайния протокол. Не край Висла, а приблизително по т. нар. линия Кързън, която през 1919 година е препоръчана от Антантата като източната граница на Полша.

Както е известно, условно наклонение е трудно да се приложи към вече настъпили събития. Мога само да кажа, че през септември 1939 година съветското ръководство е имало възможност да прокара западните граници на СССР още повече на запад, чак до Варшава, но решава да не го прави.

Германците предлагат да бъде фиксирано новото статукво. На 28 септември 1939 година в Москва И. Рибентроп и В. Молотов подписват Договора за приятелство и границата между СССР и Германия, както и тайния протокол за промяна на държавната граница, който признава демаркационната линия, където де факто стоят двете армии.

През есента на 1939 година, решавайки своите военно-стратегически, отбранителни задачи, Съветският съюз започва процеса на инкорпориране на Латвия, Литва и Естония. Влизането им в СССР е осъществено на договорна основа, със съгласието на избраните власти. Това съответства на тогавашните норми на международното и държавното право. Освен това, през октомври 1939 година на Литва са върнати град Вилно и прилежащата му област, влизали преди в състава на Полша. В състава на СССР прибалтийските републики запазват своите органи на властта, езика си, имат представителство във висшите държавни съветски структури.

През всички тези месеци не спира невидимата за очите дипломатическа и военно-политическа борба, работата на разузнаването. В Москва разбират, че пред нея е непримирим и жесток враг, че скритата война с нацизма вече се води. И няма никакви основания официалните заявления и формалните протоколни ноти от тези години да се възприемат като доказателство за “дружбата” между СССР и Германия. СССР има активни търговски и технически контакти не само с Германия, но и с други страни. При това Хитлер многократно се опитва да вкара СССР в конфронтация с Великобритания, но съветското ръководство не се поддава на тези убеждения.

Хитлер прави последния си опит да убеди Съветския съюз да предприеме съвместни действия по време на посещението на Молотов в Берлин през ноември 1940 година. Но Молотов точно спазва инструкциите на Сталин, като се ограничава до общи дискусии за идеята на германците за присъединяване на СССР към Тристранния пакт - съюзът на Германия, Италия и Япония, подписан през септември 1940 година и насочен срещу Великобритания и САЩ. Неслучайно още на 17 ноември Молотов инструктира съветския пълномощен представител в Лондон И. Майски по следния начин:“За да се ориентирате... В Берлин не беше подписан никакъв договор и не беше предвидено да се подпише. В Берлин всичко беше ограничено до... размяна на мнения... Германците и японците, очевидно, много биха искали да ни тласнат в посока към Персийския залив и Индия. Отхвърлихме обсъждането на този въпрос, тъй като смятаме такива съвети от страна на Германия за неуместни”. А на 25 ноември съветското ръководство окончателно слага точка: официално предлага на Берлин неприемливи за нацистите условия, включително изтегляне на германските войски от Финландия, споразумение за взаимна помощ между СССР и България и редица други, като така съзнателно изключва всички възможности за присъединяване към Пакта. Тази позиция окончателно укрепва фюрера в намерението му да започне война срещу СССР. И през декември, отхвърляйки всички предупреждения на своите стратези за катастрофалната опасност от война на два фронта, Хитлер утвърждава плана “Барбароса”. Прави това, разбирайки, че именно Съветският съюз е главната сила, която му се противопоставя в Европа, и че предстоящата схватка на изток ще реши изхода от световната война. А в това, че походът към Москва ще бъде скоротечен и успешен, е бил убеден.

Бих искал специално да подчертая: 

западните държави тогава фактически се съгласяват със съветските действия, признават стремежа на Съветския съюз да гарантира сигурността си.

Така, на 1 октомври 1939 година тогавашният началник на британското Адмиралтейство У. Чърчил в изказване по радиото казва: “Русия провежда студена политика на собствените си интереси... За защитата на Русия от нацистката заплаха явно е било необходимо руските армии да застанат на тази линия (новата западна граница)”. На 4 октомври 1939 година в Камарата на лордовете британският външен министър Е. Халифакс заявява: „... Трябва да се припомни, че действията на съветското правителство се състоят в прехвърляне на границата по същество на линията, препоръчана от лорд Кързън по време на Версайската конференция... Цитирам само исторически факти и вярвам, че те са неоспорими”. Известният британски политически и държавен деец Д. Лойд Джордж подчертава: “Руските армии заеха територии, които не бяха полски и които бяха насилствено превзети от Полша след Първата световна война... Би било акт на престъпно безумие да се постави руското придвижване под общ знаменател с придвижването на немците”.

В неформални разговори със съветския пълномощен представител И. Майски английските висши политици и дипломати говорят по-откровено. Британският заместник-министър на външните работи Р. Бътлър на 17 октомври 1939 година споделя: „... В английските правителствени кръгове смятат, че не може да се поставя въпросът за връщането на Западна Украйна и Беларус на Полша. Ако е възможно да се създаде етнографска Полша със скромни размери с гаранции не само от СССР и Германия, но също от Англия и Франция, то британското правителство ще се смята за напълно удовлетворено”. На 27 октомври 1939 година главният съветник на Н. Чембърлейн Х. Уилсън казва: “Полша трябва... да бъде възстановена като независима държава в своята етнографска база, но без Западна Украйна и Беларус”.

Заслужава да се отбележи, че по време на тези разговори се проучва почвата и за подобряване на съветско-британските отношения. Тези контакти до голяма степен поставят основата на бъдещото съюзничество и антихитлеристката коалиция. Сред отговорните далновидни политици се откроява У. Чърчил, който въпреки добре познатата си антипатия към СССР, и по-рано се е обявявал за сътрудничество с него. Още през май 1939 година той заявява в Камарата на общините: “Ще бъдем в смъртна опасност, ако не успеем да създадем велик съюз срещу агресията. Би било пълна глупост, ако отхвърлим естественото сътрудничество със Съветска Русия”. А след избухването на военните действия в Европа, на среща с И. Майски на 6 октомври 1939 година, той доверително заявява, че „... Между Великобритания и СССР няма сериозни противоречия и следователно няма основания за напрегнати и неудовлетворителни отношения. Британското правителство... би искало да развива... търговски отношения. Освен това би било готово да обсъди всякакви други мерки, които биха могли да помогнат за подобряване на отношенията”.

Втората световна война не се случи за една нощ, не започна внезапно, изведнъж.

И германската агресия срещу Полша не беше внезапна. Тя е резултат от много тенденции и фактори в световната политика от този период. Всички предвоенни събития бяха подредени в една съдбовна верига. Но, разбира се, основното, което предопределя най-голямата трагедия в историята на човечеството, е държавният егоизъм, малодушието, снизхождението към набиращия сила агресор и неподготвеността на политическите елити да търсят компромис.

Затова е несправедливо да се твърди, че двудневното посещение в Москва на нацисткия външен министър Рибентроп е основната причина, която породи Втората световна война. Всички водещи страни в една или друга степен носят своя дял от вината за нейното начало. Всяка от тях направи непоправими грешки, надявайки се самонадеяно, че може да надхитри другите, да си осигури едностранни преимущества и да остане встрани от прииждащата световна беда. И заради тази недалновидност, заради отказа от създаването на система за колективна сигурност милиони трябваше да платят с животите си, с колосални загуби.

Пиша за това без и най-малкото намерение да поемам ролята на съдия, да обвинявам или оправдавам някого, още по-малко да инициирам нова спирала от международно информационно противостояние на полето на историята, което може да сблъска държави и народи. Смятам, че с търсенето на премерени оценки на минали събития трябва да се занимава академичната наука при широко представителство на авторитетни учени от различни страни. На всички ни е нужна истина и обективност. От своя страна винаги съм призовавал и призовавам колегите към спокоен, открит и откровен диалог, към самокритичен, безпристрастен поглед към общото ни минало. Такъв подход ще позволи да не се повтарят допуснатите грешки и да се гарантира мирно и благополучно развитие за дълги години.

Но много от нашите партньори все още не са готови за съвместна работа. Напротив, преследвайки целите си, те увеличават броя и мащаба на информационните атаки срещу страната ни, 

искат да ни принудят да се оправдаваме, да се чувстваме виновни, приемат откровено лицемерни и политизирани декларации. Например резолюцията за “Важността на запазването на историческата памет за бъдещето на Европа”, приета на 19 септември 2019 година от Европейския парламент, директно обвинява СССР, заедно с нацистка Германия, в разпалването на Втората световна война. Естествено, там по никакъв начин не се споменава за Мюнхен.

Смятам, че подобни “хартийки” - не мога да нарека тази резолюция документ, с явното намерение да предизвикат скандал, носят опасни реални заплахи. В крайна сметка тя беше приета от много уважаван орган. И какво демонстрира той? Колкото и да е тъжно - съзнателна политика за разрушаване на следвоенния световен ред, създаването на който беше въпрос на чест и отговорност на държавите, редица представители на които днес гласуваха за тази лъжлива декларация. И по този начин те вдигнаха ръка срещу заключенията на Нюрнбергския трибунал, срещу усилията на световната общност, която след победната 1945 година създаде универсални международни институции. Припомням в тази връзка, че самият процес на европейска интеграция, по време на който бяха създадени съответните структури, включително Европейският парламент, стана възможен само благодарение на поуките от миналото, на неговите ясни правни и политически оценки. И тези, които съзнателно поставят под съмнение този консенсус, разрушават основите на цяла следвоенна Европа.

Освен заплахата за фундаменталните принципи  на световния ред, има и морална, нравствена страна. Гаврите и издевателствата с паметта - това е подлост. Подлостта може да бъде умишлена, лицемерна и напълно осъзната, когато в изявленията за 75-годишнината от края на Втората световна война се изброяват всички членове на антихитлеристката коалиция, с изключение на СССР. Подлостта може да бъде страхлива, когато се събарят паметници, издигнати в чест на борците срещу нацизма, оправдавайки срамните действия с лъжливи лозунги за борба срещу нежелана идеология и уж окупация. Подлостта може да бъде кървава, когато тези, които се противопоставят на неонацистите и наследниците на бандеровците, биват убивани и изгаряни. Повтарям, подлостта се проявява по различни начини, но от това тя не престава да бъде отвратителна.

Забравянето на уроците на историята неизбежно води до тежко възмездие.

Ние твърдо ще защитаваме истината, основана на документално потвърдени исторически факти, ще продължаваме честно и безпристрастно да говорим за събитията от Втората световна война. Същата цел има и мащабният проект по създаването в Русия на най-голямата колекция от архивни документи, кино и фотоматериали за историята на Втората световна война и предвоенния период.

Такава работа вече е в ход. Много нови, неотдавна намерени, разсекретени материали използвах и при подготовката на тази статия. И в тази връзка мога отговорно да заявя, че не съществуват архивни документи, които да потвърждават версията за намерението на СССР да започне превантивна война срещу Германия. Да, съветското военно ръководство се придържаше към доктрината, че в случай на агресия Червената армия бързо ще отблъсне врага, ще премине в настъпление и ще води война на противниковата територия. Подобни стратегически планове обаче изобщо не означават намерението СССР да атакува първи Германия.

Разбира се, днес историците разполагат с документи за военно планиране, директиви на съветския и германския щабове. Знаем най-накрая и как са се развивали събитията в реалността. От висотата на това знание мнозина разсъждават за действията, грешките, пропуските на военно-политическото ръководство на страната. Ще кажа едно в тази връзка: наред с огромния поток от дезинформация от различни видове, съветските лидери са получавали и реални сведения за готвената агресия на нацистите. И в предвоенните месеци са предприемали стъпки, насочени към повишаване боеспособността на страната, включително тайна мобилизация на резервисти, предислокация на формирования и резерви от вътрешните военни окръзи към западните граници.
Войната не беше внезапна, чакаха я, подготвяха се за нея. Но нацисткият удар беше с наистина невиждана в историята разрушителна мощ. На 22 юни 1941 година Съветският съюз се сблъска с най-мощната, мобилизирана и обучена армия в света, за която работеше индустриалният, икономическият, военният потенциал практически на цяла Европа. В това смъртоносно нашествие участваха не само вермахтът, но и германските сателити, военните контингенти на много други държави на европейския континент.

Тежките военни поражения от 1941 година доведоха страната до ръба на катастрофата. Боеспособността и управляемостта трябваше да се възстановяват с извънредни методи, всеобща мобилизация, напрягане на всички сили на държавата и народа. Още през лятото на 41-ва, под вражески огън, започва евакуацията на милиони граждани, стотици заводи и производства в източната част на страната. В най-кратки срокове в тила стартира производството на оръжие и боеприпаси, които започват да пристигат на фронта през първата военна зима, а до 1943 година са надминати показателите на военното производство на Германия и нейните съюзници. За година и половина съветските хора постигнаха това, което изглеждаше невъзможно, и на фронта, и в тила. И досега е трудно да осъзнаем, разберем и да си представим какви невероятни усилия, мъжество и всеотдайност са изисквали тези големи постижения.

Срещу мощната, въоръжена до зъби, хладнокръвна завоевателска нацистка машина се изправи гигантската сила на съветското общество, 

обединено от стремежа да защити родната си земя, да отмъсти на врага, разбил, стъпкал мирния живот, неговите планове и надежди.

Разбира се, по време на тази ужасна, кървава война някои хора бяха обладани от страх, объркване, отчаяние. Имаше предателство и дезертьорство. Напомняха за себе си жестоките разломи, породени от революцията и Гражданската война, нихилизмът, издевателското отношение към националната история, традиции, вяра, които се опитваха да насаждат болшевиките, особено в първите години след идване на власт. Но общата нагласа на съветските граждани и нашите сънародници, оказали се в чужбина, бе друга - да запазят, спасят Родината. Това беше истински, неудържим порив. Хората търсеха опора в истинските патриотични ценности.

Нацистките “стратези” бяха убедени, че огромна многонационална държава лесно може да бъде завоювана. Надяваха се внезапната война, нейната безмилостност и непоносими трудности неизбежно да изострят междунационалните отношения и страната ще може да бъде разделена на части. Хитлер казвал директно: “Политиката ни към народите, обитаващи широките простори на Русия, трябва да бъде такава, че да насърчава всяка форма на несъгласие и разцепление”.

Но още от първите дни става ясно, че този нацистки план се е провалил. Брестската крепост беше защитавана до последната капка кръв от войници от над 30 националности. През цялата война - и в големи решителни битки, и в защитата на всеки плацдарм, на всеки метър от родната земя - виждаме примери за такова единение.

За евакуираните милиони души регионът на Волга и Урал, Сибир и Далечния Изток републиките на Централна Азия и Кавказ станаха техен дом. Жителите им споделяха последното си, подкрепяха всички, с каквото са можели. Дружбата на народите, взаимната им помощ станаха за врага истинска неразрушима крепост.

За разгрома на нацизма - каквото и да се опитват да доказват сега, основен, решаващ принос даде Съветският съюз, Червената армия. Героите, които се сражаваха до края, обкръжени в Белосток и Могильов, Уман и Киев, Вязма и Харков. Те тръгваха в атаката под Москва и Сталинград, Севастопол и Одеса, Курск и Смоленск. Освободиха Варшава, Белград, Виена и Прага. Те взеха с щурм Кьонигсберг и Берлин.

Ние отстояваме настоящата, а не лъсната или лакирана истина за войната.

Тази народна, човешка истина - сурова, горчива и безпощадна - до голяма степен ни беше предадена от писатели и поети, преминали през огъня и ада на фронтовите изпитания. За моето, както и за другите поколения, техните честни, дълбоки повести, романи, пронизваща “лейтенантска проза” и стихове оставиха завинаги следа в душата, станаха завещание - да почитаме ветераните, които направиха всичко възможно за Победата, да помним онези, които останаха на бойното поле.

И днес разтърсват семпли  и велики по своята същност стихове на Александър Твардовски “Убит съм край Ржев...”, посветени на участниците в кървавата, жестока битка от Великата Отечествена война в централната част на съветско-германския фронт. Само по време на сраженията за град Ржев и Ржевския плацдарм от октомври 1941 година до март 1943 година Червената армия загуби, включително ранени и изчезнали, 1 милион 342 хиляди 888 души. Посочвам тези страшни, трагични, все още далеч непълни числа, събрани от архивни източници - за първи път, отдавайки почит на подвига на известни и безименни герои, за които в следвоенните години поради различни причини говориха незаслужено, несправедливо малко или мълчаха напълно.

Ще цитирам още един документ. Това е докладът на Международната комисия за репарации от Германия, оглавена от И. Майски, подготвен през февруари 1945 година. Задачата на Комисията беше да определи формулата, според която победената Германия трябваше да компенсира щетите, понесени от победителките. Комисията стигна до следния извод: “Броят на прекараните от Германия на съветския фронт войнико-дни, надхвърля това количество на всички останали съюзнически фронтове, поне 10 пъти. Съветският фронт е ангажирал 4/5 от немските танкове и около 2/3 от германските самолети”. Като цяло на СССР се падат около 75% от всички военни усилия на антихитлеристката коалиция. През военните години Червената армия “е преборила” 626 дивизии от държавите на “оста”, от които 508 са германски.

На 28 април 1942 година Рузвелт в обръщението си към американската нация заяви: “Руските войски унищожиха и продължават да унищожават повече от човешката сила, самолетите, танковете и оръдията на нашия общ враг, отколкото останалите обединени нации взети заедно.” 

Чърчил в посланието до Сталин на 27 септември 1944 година пише, че „именно руската армия извади червата на германската военна машина...“.

Тази оценка резонира по целия свят. Защото в тези думи се съдържа същата велика истина, която никой тогава не поставя под въпрос. Почти 27 милиона съветски граждани загинаха на фронтовете, в германски плен, умираха от глад и бомбардировки, в гетата и пещите на нацистките лагери на смъртта. СССР загуби един от седем свои граждани, Великобритания - един от 127, а САЩ - един от 320 души. За съжаление, това число на тежките, непоправими загуби на Съветския съюз е неокончателно. Необходимо е да се продължи щателната работа за възстановяване на имената и съдбите на всички загинали - бойци на Червената армия, партизани, агенти под прикритие, военнопленници и затворници от концлагери, цивилни, унищожени от наказателни отряди. Това е наш дълг. И тук специална роля принадлежи на участниците в движението за издирване, военно-патриотични и доброволчески сдружения, такива проекти като електронната база данни “Паметта на народа”, базирана на архивни документи. И, разбира се, е необходимо тясно международно сътрудничество при решаването на такъв общ хуманитарен проблем.

До победата доведоха усилията на всички страни и народи, които се бориха с общия враг. Британската армия защитава родината си от нахлуване, воюва с нацистите и техните сателити в Средиземно море, в Северна Африка. Американските и британските войски освободиха Италия, откриха Втория фронт. САЩ нанесоха мощни, смазващи удари на агресора в Тихия океан. Помним колосалните жертви на китайския народ и огромната му роля в разгрома на японските милитаристи. Не забравяме бойците на “Сражаваща се Франция”, които не признаха срамната капитулация и продължиха борбата срещу нацистите.

Винаги ще бъдем благодарни за помощта, оказана от съюзниците, 

предоставили на Червената армия боеприпаси, суровини, храна и оборудване. И тя беше значителна - около 7% от общата военна продукция на Съветския съюз.

Ядрото на антихитлеристката коалиция започна да се оформя веднага след атаката срещу Съветския съюз, когато САЩ и Великобритания безусловно го подкрепиха в борбата срещу хитлеристка Германия. По време на Техеранската конференция от 1943 година Сталин, Рузвелт и Чърчил сформираха съюз от велики сили, постигнаха съгласие за развитието на коалиционната дипломация, съвместна стратегия в борбата срещу общата смъртна заплаха. Лидерите на Голямата тройка имаха ясно разбиране, че комбинацията от индустриални, ресурсни и военни потенциали на СССР, САЩ, Великобритания ще създаде безспорно превъзходство над врага.

Съветският съюз изпълни изцяло задълженията си към съюзниците, 

като винаги протягаше ръка за помощ. По този начин, с мащабната операция “Багратион” в Беларус, Червената армия подкрепи десанта на англо-американските войски в Нормандия. През януари 1945 година, пробивайки до Одер, нашите войници сложиха край на последното мощно настъпление на Вермахта на Западния фронт в Ардените. И три месеца след победата над Германия, СССР, в пълно съответствие със споразуменията от Ялта, обявява война на Япония и побеждава милионната Квантунска армия.

Още през юли 1941 година съветското ръководство заявява, че “целта на войната срещу фашистките потисници е не само премахването на заплахата, надвиснала над страната ни, но и да помогне на всички народи на Европа, стенещи под игото на германския фашизъм”. Към средата на 1944 година врагът е изгонен на практика от цялата съветска територия. Но той трябваше да бъде довършен до края в неговото леговище. И Червената армия започна освободителна мисия в Европа, спаси цели народи от унищожение и поробителство, от ужаса на Холокоста. Спаси ги с цената на стотици хиляди животи на съветските войници.

Важно е също да не забравяме за огромната материална помощ, която СССР оказва на освободените страни за премахване на заплахата от глад и за възстановяване на икономиката и инфраструктурата. Прави го във време, когато на хиляди километри от Брест до Москва и Волга се простират само пепелища. Например през май 1945 година австрийското правителство моли СССР да предостави хранителни помощи, тъй като “не знае как да изхрани населението си през следващите седем седмици преди новата реколта”. Съгласието на съветското ръководство да изпрати храна държавният канцлер на временното правителство на Австрийската република К. Ренер определя като “спасителен акт...”, който “австрийците никога няма да забравят”.

Съюзниците създадоха съвместно Международния военен трибунал, призван да накаже нацистките политически и военни престъпници.

Решенията му осигуряват ясна правна квалификация за такива престъпления срещу човечеството като геноцид, етнически и религиозни прочиствания, антисемитизъм и ксенофобия. Пряко и недвусмислено Нюрнбергският трибунал осъди и съучастници на нацистите.

Това позорно явление присъства във всички европейски страни. Такива “дейци” като Петен, Квислинг, Власов, Бандера, техните помагачи и последователи - макар и облечени в дрехите на борци за национална независимост или свобода от комунизма, са предатели и палачи. По безчовечност те често превъзхождат своите господари. Опитвайки се да спечелят благоволение, като част от специални наказателни групи, те с охота изпълняваха най-канибалистичните задачи. Дело на техните кървави ръце са екзекуциите в Бабий Яр, Волинското клане, изгореният Хатин, акции по изтребването на евреи в Литва и Латвия.

И днес позицията ни остава неизменна - не може да има оправдание за престъпните действия на нацистките съучастници, те нямат давност. Затова предизвиква недоумение, когато в редица страни онези, които са опетнени от сътрудничеството си с нацистите, изведнъж се приравняват с ветераните от Втората световна война. Смятам за недопустимо да се слага знак на равенство между освободители и окупатори. А героизацията на нацистките съучастници мога да разглеждам само като предателство към паметта на нашите бащи и деди. Предателството на онези идеали, които обединиха народите в борбата срещу нацизма.

Тогава пред лидерите на СССР, САЩ и Великобритания стоеше без преувеличение историческа задача. Сталин, Рузвелт, Чърчил представляваха държави с различни идеологии, държавни стремежи, интереси, култури, но показаха огромна политическа воля, издигнаха се над противоречия и пристрастия и поставиха на преден план истинските интереси на света. В резултат те успяха да постигнат съгласие и да вземат решението, от което спечели цялото човечество.

Държавите-победителки ни оставиха система, която стана квинтесенция на интелектуалното и политическо търсене на няколко века.

Поредицата конференции -в Техеран, Ялта, Сан Франциско, Потсдам - постави основата на това, че светът живее без глобална война вече 75 години, въпреки изключително острите противоречия.

Историческият ревизионизъм, проявите на който сега наблюдаваме на Запад, при това предимно по отношение на Втората световна война и нейните резултати, е опасен, защото грубо, цинично изкривява разбирането за принципите на мирното развитие, заложени през 1945 година от конференциите в Ялта и Сан Франциско. Основното историческо постижение на Ялта и други решения от онова време е споразумението за създаване на механизъм, който да позволи на водещите сили да остават в рамките на дипломацията, като същевременно разрешават възникналите между тях разногласия.

XX век донесе тотални и всеобхватни световни конфликти, а през 1945 година ядреното оръжие, способно физически да унищожи Земята, също излезе на арената. С други думи, уреждането на спорове със сила стана изключително опасно. И победителите във Втората световна война разбираха това. Разбираха и осъзнаваха собствената си отговорност към човечеството.

Печалният опит на Обществото на народите бе взет предвид през 1945 година Структурата на Съвета за сигурност на ООН е проектирана по такъв начин, че да направи гаранциите за мир възможно най-конкретни и ефективни. Така се появи институцията на постоянните членове на Съвета за сигурност и правото на вето като тяхна привилегия и отговорност.

Какво е правото на вето в Съвета за сигурност на ООН? Най-ясно казано, това е единствената разумна алтернатива на директен сблъсък на най-големите страни. Това е заявление на една от петте сили, че едно решение за нея е неприемливо, противоречи на нейните интереси и представи за правилния подход. И останалите страни, дори и да не са съгласни с това, приемат тази позиция като даденост, изоставяйки опитите да реализират своите едностранни стремежи. Тоест, по един или друг начин, трябва да се търсят компромиси.

Новото глобално противопоставяне започна веднага след края на Втората световна война и на моменти беше много ожесточено. И 

фактът, че Студената война не се превърна в трета световна, убедително потвърждава ефективността на споразуменията, сключени от Тримата големи.

Правилата за поведение, договорени по време на създаването на ООН, позволиха рисковете да намалят до минимум и конфронтацията да се държи под контрол.

Разбира се, виждаме, че системата на ООН работи с напрежение и не толкова ефективно, колкото би могла. Но ООН продължава да изпълнява основната си функция. Принципите на дейност на Съвета за сигурност на ООН са уникален механизъм за предотвратяване на голяма война или глобален конфликт.

Чуваните доста често през последните години призиви да се отмени правото на вето, да се отнемат специалните възможности на постоянните членове на Съвета за сигурност - всъщност са безотговорни. В крайна сметка, ако това се случи, Организацията на обединените нации по същество ще се превърне в онова Общество на народите - събрание за празни разговори, лишено от всякакви лостове за влияние върху световните процеси; как завърши всичко е добре известно. Ето защо държавите победителки подхождат към формирането на нова система за световен ред с изключителна сериозност, за да не се повтарят грешките на техните предшественици.

Създаването на модерна система за международни отношения е един от най-важните резултати от Втората световна война. Дори и най-непримиримите противоречия - геополитически, идеологически, икономически, не пречат да се намерят форми на мирно съвместно съществуване и взаимодействие, ако има желание и воля за това. Днес светът не преминава през най-спокойните времена. Всичко се променя - от глобалния баланс на силите и влиянието до социалните, икономическите и технологичните основи на живота на обществата, държавите, цели континенти. В миналите епохи смени с такъв мащаб почти никога не са се случвали без големи военни конфликти, без борба за изграждане на нова глобална йерархия. Благодарение на мъдростта и предвидливостта на политическите лидери на съюзническите сили, беше възможно да се създаде система, която да възпира от крайните проявления на такова обективно, исторически присъщо, развитие на световното съперничество.

Наш дълг - на всички тези, които поемат политическата отговорност и преди всичко на представителите на държавите-победителки във Втората световна война, е да гарантираме, че тази система ще се запази и усъвършенства.

И днес, както и през 1945 година, е важно да покажем политическа воля и заедно да обсъждаме бъдещето. Нашите колеги - господата Си Цзинпин, Макрон, Тръмп, Джонсън - подкрепиха руската инициатива, предложена за провеждане на среща на лидерите на петте ядрени държави - постоянни членове на Съвета за сигурност. Благодарим им за това и очакваме такава лична среща да се проведе при първа възможност.

Как ние виждаме дневния ред на предстоящата среща на върха? На първо място, според нас е целесъобразно да се обсъдят стъпки за развитието на колективните принципи в световните дела. Да поговорим откровено за поддържането на мира, засилването на глобалната и регионална сигурност, контрола над стратегическите въоръжения, съвместните усилия за противодействие на тероризма, екстремизма и други належащи предизвикателства и заплахи.

Отделна тема в дневния ред на срещата е ситуацията в световната икономика, преди всичко преодоляване на икономическата криза, причинена от пандемията от коронавирус. Нашите страни предприемат безпрецедентни мерки за опазване на здравето и живота на хората, подкрепят гражданите, попаднали в трудни житейски ситуации. Но колко тежки ще бъдат последствията от пандемията, колко бързо глобалната икономика ще излезе от рецесията, зависи от способността ни да работим заедно и в съгласие, като истински партньори. Освен това е недопустимо превръщането на икономиката в инструмент за натиск и противопоставяне. Сред актуалните теми са опазването на околната среда и борбата срещу климатичните промени, както и гарантирането на сигурността на глобалното информационно пространство.

Предлаганият от Русия дневен ред на предстоящата среща на върха на „петорката“ е изключително важен и актуален както за нашите страни, така и за целия свят.

И по всички точки имаме конкретни идеи и инициативи.

Не може да има съмнение, че срещата на върха на Русия, Китай, Франция, САЩ и Великобритания ще играе важна роля в намирането на общи отговори на съвременните предизвикателства и заплахи и ще демонстрира обща ангажираност към духа на съюзничеството, високите хуманистични идеали и ценности, за които рамо до рамо се сражаваха нашите бащи и деди.

Въз основа на обща историческа памет можем и трябва да се доверяваме един на друг. Това ще послужи за солидна основа за успешни преговори и съгласувани действия с цел укрепване на стабилността и сигурността на планетата, за просперитет и благополучие на всички държави. Без преувеличение, в това се състои нашият общ дълг и отговорност пред целия свят, към настоящите и бъдещите поколения.

Коментари

Задължително поле