След местните избори в Бървеница, Северна Македония, лидерът на Демократичния съюз за интеграция Али Ахмети заяви, че албанците са „автохтонни староседелци“ и „господари на тази земя“. Подобна реторика предизвика възмущение. И с основание: в демократична държава няма етнически господари и подчинени, а равноправни граждани. Но по-важният въпрос е друг: защо подобни претенции стават политически възможни?
Отговорът не се изчерпва с конфликта от 2001 г. и последвалото Охридско рамково споразумение. Той е свързан с дългосрочното предефиниране на държавата със столица Скопие и с промяната на етнодемографския баланс в централната част на Балканите.
Държава с променяща се формула
След 1944 г. югославските власти започват да изграждат македонска републиканска държавност чрез официално утвърждаване на отделна македонска национална идентичност. След независимостта през 1991 г. конституцията определя Македония като „национална държава на македонския народ“, гарантираща равноправие на останалите националности.
След конфликта от 2001 г. тази формула се променя. В преамбюла вече са посочени македонският народ и гражданите, които са части от албанския, турския, влашкия, сръбския, ромския, бошняшкия и други народи. Така държавата преминава от конституционно изразено национално първенство към сложно етнополитическо устройство.
Една общност обаче остава изрично неназована: българите. И днес включването им в конституцията среща политическа съпротива. Получава се парадокс: Скопие признава все по-широко етническото многообразие, но продължава да възприема българската идентичност като заплаха за собствената си национална доктрина.
Балканският геополитически хоризонтал
За да разберем последствията, трябва да погледнем отвъд днешните граници. В централната част на Балканите исторически съществува широка контактна зона между албанското население на запад и българското на изток. Условно можем да я наречем Балкански геополитически хоризонтал.
Това не е точна етническа граница, а пространство на взаимодействие, смесено население и миграции. През османския период, особено през XVIII и XIX век, преселванията от албанските планински райони променят облика на части от Западна Македония. Процесите са описвани от изследователи като Афанасий Селищев и Йован Трифуноски.
Претенцията на Ахмети за изключителна албанска автохтонност също заслужава внимание. Средновековните църкви, манастири и писмени паметници в Полог свидетелстват за вековно славянско християнско присъствие. Историческите изследвания документират и по-късни преселвания на албанско население. Това не отрича историческите корени на днешните албанци, но прави несъстоятелен всеки опит една общност да бъде обявена за единствен законен наследник на тази земя.
В най-общ план контактната зона постепенно се измества на изток. В началото на ХХ век един от нейните важни участъци е районът на Охрид; през следващите десетилетия албанското присъствие се утвърждава все по-осезаемо в районите на Кичево, Гостивар и Тетово. Разбира се, това е схематична картина, а не линия, която може да се начертае с линийка върху картата.
Грешната геополитическа сметка от 1944 г.
След Втората световна война този исторически баланс е променен по политически път. Във Вардарска Македония югославската власт налага отделна македонска национална идентичност и преследва проявите на българско самосъзнание. Същевременно албанци, турци и власи запазват своите отделни идентичности.
Създаването на нова национална идентичност обаче не означава автоматично създаване на равностоен геополитически фактор. За това са необходими демографски ресурси, териториална свързаност, икономическа мощ и устойчиви външни партньорства. Югославската федерация дълго компенсира тези ограничения чрез собствената си политическа тежест. След разпадането ù Скопие трябваше самостоятелно да поддържа баланса, без да разполага със същите ресурси.
Изглежда създателите на новата конструкция са предполагали, че геополитическата тежест на местното българско население автоматично ще се пренесе върху новата македонска нация. Но историческото развитие показва колко рискована е била тази сметка.
На запад започва процес на албанска национална консолидация. Религиозните различия между мюсюлмани, католици и православни не попречват на общата идентичност. През 1972 г. е кодифициран общ албански книжовен език, преодоляващ на институционално равнище разделението между гегските и тоските говори. След 1990 г. връзките между албанците в Албания, Косово и Северна Македония се засилват, а независимостта на Косово добавя нов политически импулс.
На изток протича обратният процес - фрагментация. България и Вардарска Македония, исторически свързани чрез значима обща езикова и културна традиция, са институционално и политически противопоставени. Антибългарската политика на Скопие задълбочава разделението.
Така между все по-свързаното албанско пространство и България се оформя отделна среда, доминирана от криворазбран македонски национализъм. В нея се изгражда собствена идентичност и държавност, но вече не разполага с демографския и геополитическия мащаб на по-широкото общобългарско историческо пространство, от което е отделена. И трябва самостоятелно да поддържа вътрешния баланс при все по-силна трансгранична албанска консолидация.
Тук не става дума за отричане на правото на съвременните македонци да се самоопределят. Става дума за последствията от политика, която превръща историческите връзки с България в обект на системно отрицание.
Демографията и политическата тежест
Преброяването от 2021 г. отчита сред постоянно пребиваващото население 58,44% македонци и 24,30% албанци. Тези числа сами по себе си не предопределят бъдещето. Но политическото влияние не зависи само от процента на населението: значение имат териториалната концентрация, организационната сплотеност и връзките със сродни общности отвъд границата.
Затова думите на Ахмети не са просто постизборна еуфория. Те са симптом на променящото се съотношение на политическите сили. От 2001 г. насам Северна Македония непрекъснато предоговаря основите на вътрешния си етнополитически баланс. И всяка следваща криза показва, че старите формули не осигуряват трайна устойчивост.
Два пътя пред Скопие
Първият път е продължаване на антибългарската политика и на опитите вътрешният баланс да се поддържа единствено чрез институционални компромиси. При този сценарий албанското влияние вероятно ще продължи да нараства, докато източните връзки на страната остават ограничени.
Вторият е възстановяване на процесите на сближаване с България - чрез признаване на българите, отказ от историческите фалшификации и развитие на икономически, инфраструктурни и културни връзки. Това не означава отказ от македонската идентичност или от държавния суверенитет. Напротив: би могло да укрепи Северна Македония и да превърне района на Скопие в нов център на равновесие между източната и западната част на Балканския геополитически хоризонтал.
Такъв баланс не би бил насочен срещу албанците. Той би създал условия за равноправно сътрудничество, вместо за съревнование кой е „господар“ на държавата.
Именно затова най-важният въпрос не е защо Али Ахмети произнася подобни думи. Въпросът е защо политиката на Скопие допринесе за създаването на условия, в които те звучат като претенция за реална власт.
Парадоксът е, че България първа призна независимостта на Македония през 1992 г. и последователно подкрепя нейното членство в НАТО и европейската ù перспектива. Вместо да превърне това съседство в стратегическо предимство, Скопие продължи да изгражда значителна част от националната си политика върху противопоставянето на България. Така страната сама ограничава възможностите си за регионална опора в момент на дълбоки демографски и геополитически промени.
Историята не оставя геополитически вакуум. Когато една държава отслабва връзките си в едната посока, не бива да се изненадва, че влиянието от другата расте.
Труд
