Евтаназия сиреч благосмъртие

Види се неправителственият сектор разглежда легализираното самоубийство като част от парадигмата на „свещените“ човешки права

Грехът е отклоняване от Божията воля

Така се казва. В нея се говори за това, че Сардиния става вторият регион на Италия (след Тоскана), който е одобрил закон за края на живота. Този закон щял да регулира асистираното самоубийство въпреки ясната позиция на Ватикана против тази дейност. Види се неправителственият сектор разглежда легализираното самоубийство като част от парадигмата на “свещените” човешки права, сред които са смяната на пола и прекъсването на бременността. Така поне личи от наивистичния плакат на инициатора - Асоциация “Лука Кошони”. Между другото, вчера, 26 септември, беше Световният ден на контрацепцията. Да живей животът!

Наскоро излязоха и други подобни статии по същата тема във Франция и във Великобритания.

Как стои този въпрос “по света и у нас”? Оказва се, че самоубийството (и убийството под формата на евтаназия) е легализирано по един или друг начин в Швейцария, Германия, Нидерландия, Белгия, Люксембург, САЩ (11 щата + D.C., вкл. Делауер 2025), Канада, Колумбия, Испания, Индия, Австрия, Португалия, Австралия и Нова Зеландия. Напреднали (в процес на приемане) са Великобритания (Англия и Уелс), Шотландия, Ирландия, Франция, Италия (регионално ниво), Уругвай и ЮАР.

Към настоящия момент в България евтаназията и асистираното самоубийство не са легализирани. През 2011 г. е бил внесен в Народното събрание законопроект за легализиране на евтаназията (законопроект 154-01-68), но са го отхвърлили с 59 “против” и едва 13 гласа “за”. След този акт общественото мнение клони към убеждението, че темата не е получила достатъчна подкрепа, и че евтаназията няма да бъде допусната в обозримо бъдеще.

Обаче направените социологически проучвания (с целия си авторитет и обществено доверие, на което се радват) сочат, че лекарите и други медицински работници биха подкрепили приемането на закон за легализиране на евтаназия и асистирано самоубийство, при спазване на строги условия. От друга страна срещу легализацията са приведени сериозни аргументи. Сред тях са недостатъчно развитата болнична палиативна грижа, опасенията от злоупотреби, уязвимостта на определени социални групи и прочее...

Как бихме могли ние с вас да се включим в дебата?

Това, мисля си, може да стане поне по два начина, не по-малко. Защото към проблема днес има две съвсем различни помежду си гледни точки и от всяка от тях отговорите изглеждат правдоподобни.

Двата мирогледа

Първият мироглед е приетият за официален през последните десетилетия (а дали не са станали вече и столетия), според който смъртта е абсолютен край на всичко. Нещо като стена която стремително се приближава с напредването на възрастта, расте на хоризонта и зад нея няма нищо. От тази гледна точка евтаназията изглежда съвсем допустима, разумна и дори благородна в някои случаи. Вероятно всеки е имал моменти в които не е искал повече да живее от болка, мъка или безсмислица. Защо да гледаш адските мъки на любим човек, обречен от неизлечима болест, защо не проявиш към него благородството, което проявяваш към домашните любимци и не го “приспиш”, за да не се мъчи повече? Уморените коне ги убиват, нали? Това е заглавието на роман от Хорас Маккой (1935), направен на филм през 1969 от Сидни Полак, където главната героиня от отчаяние иска да я евтаназират.

От гледна точка на премахване на страданието евтаназията наистина изглежда благородна. Обаче и тук има проблеми, най-вече свързани с това, че никога не е съвсем ясна волята на умиращия - дали наистина е пожелал, дали се е съгласил, дали е бил наясно с какво се съгласява - и с нея могат да се правят различни злоупотреби:

Ускоряване на унаследяването;

Облекчаване на социалната и здравната система от излишни тлеещи живи трупове;

Процъфтяване на евтаназиращ бизнес в картел с бизнеса на гробарите, пардон: траурните агенции.

Според втория мироглед смъртта е начало на истинското битие, завършване на училището на живота и явяване на зрелостен изпит, нещо като матура, след която идва абитуриентският бал и всичко останало, само че този път за вечни времена. Това е християнският мироглед, който, разбира се, е напълно забравен, изключен от дебата или в най-добрия случай - изтикан далеч в най-глухата периферия на общественото внимание.

Защо смъртта да е зрелостен изпит? Нека припомним базови положения в християнския мироглед, който и аз споделям с цялото си сърце. Когато човекът допуска злото в творението чрез неподчинението си на Твореца, той не бива унищожен на мига, както би трябвало да се очаква, а е изгонен на земята “да яде с пот хляба си”. Дадено му е време, на всекиго различно. Продължавайки да бъде образ Божий, през това време човекът има задачата да стане и подобие, да се уподоби на Бога, като сам стане бог по благодат. Това е и смисълът на живота. Неговата цел. Уподобяването е осъществимо чрез любов, смирение, търпение, отсичане на собствената воля и поставяне на нейно място на Божията воля. За последното се иска изключително силна лична воля. Парадокс. Иска се и голямо смирение.

Пътят към уподобяването е покаянието (обръщането) и то може да се случи в последната секунда от времето, което ни е дадено. Ако спасението на душата и придобиването на вечен живот е целта на мимолетното ни пребиваване в мира сего, то каква услуга ще направиш някому, ако го убиеш, преди да е успял да постигне целта? Ако отнемеш от времето, което не си му дал ти?

Що е грях? Грехът е отклоняване от Божията воля, противене на Неговия промисъл и неизпълнение на заповедите Му, ясно изложени в Светото писание, в Богооткровения закон. Тоест асистираната смърт, евтаназията е грях, както и да я погледнеш. А самоубийството е още по-голям грях, по-голям даже от убийството, защото за убийството можеш да се покаеш и да ти бъде простено, докато за самоубийството - не.

А милосърдието? Не е ли милосърдието наше морално задължение? Наистина има случаи, когато евтаназията е акт на милосърдие, каквото често проявяваме към ранени животни (но те нямат такава душа като нашата). Може би от уважение към личността и свободната воля трябва да се съобразим с желанието на страдащия и да го подкрепим. Но на юристите предстои да изработят безпогрешен механизъм, след чието прилагане да сме сигурни, че действително евтаназията е искрената и неподправена воля на страдащия. Пък нека той си носи отговорността и греха. Или пък онзи, който му е помогнал. И след това искрено да се покае и да се надява, че няма да му бъде зачетен.

С две думи, човек е свободен да прави каквото си поиска, като, разбира се, си носи последиците. Ако не можеш да гледаш страданията на близък, помогни му, но първо знай, че си извършил смъртен грях, и второ, дай си сметка, че може да си му направил много лоша услуга.

Съвестта е гласът на живия Бог у всеки човек. Затова, ако постъпваме според съвестта си, вероятно няма да сбъркаме, стига съвестта ни да е жива, стига съвестта ни да не е умъртвена.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде евтаназиран.