Крушата не винаги пада под дървото

Двойният стандарт към България на хората от Северна Македония е по-скоро правило, отколкото изключение

Ще се наложи да разкажа няколко истории. Те по някакъв начин прехвърлят границата между България и Северна Македония и по-скоро свързват двете държави и хората в тях, отколкото да ги разделят. Получава се представа за скачени съдове, която, колкото и да е под повърхността, има своето значение в разбирането на отношенията помежду ни. Но пък и хвърля повече яснота за двойствения характер на поведението на братовчедите ни край Вардар, обяснението за което може да бъде наследствената обремененост в борбата за оцеляване по време на някогашната СФРЮ и режима но Тито.

Някъде през пролетта на миналата година, когато политиците от България и Северна Македония под патронажа на Брюксел бабуваха на предложението на френското председателство, в Скопие избухнаха масови протести. Те бяха представени като спонтанен отговор на хората против намерението на управляващите социалдемократи и техните коалиционни партньори да приемат идеята на Париж, както и срещу европейската бюрокрация. Всъщност зад вълненията стояха опозиционната ВМРО-ДПМНЕ и малката парламентарна крайнолява партия „Левица“. Излишно е да споменавам, че основните лозунги, които бяха издигани на протестите, бяха антибългарски. По утвърдена политическа традиция приемаме вече това за нормално, тъй като основната хранителна среда, в която политиците в Скопие израстват и се развиват, е антибългаризмът.

Е, с натиска на международната общност все пак парламентът прие така нареченото „френско предложение“ и съдържащите се в него договорености, разбира се, без гласовете на опозицията. И досега нейните лидери продължават да водят политика на отказ от следващите задължителни стъпки, произтичащи от предложението на Париж, оформено вече като обща позиция на ЕС. И я оправдават с понятието „български диктат“.

Та казвам, тъкмо във вихъра на протестите, отнякъде, май от социалните мрежи, се появи информация, че един от лидерите на демонстрациите е госпожа Солза Грчева. Била една от най-активните в издигането на антибългарски лозунги. Даже била създала своя политическа структура, наречена „Глас за Македония“, чрез която се превърнала в организатор и  вдъхновител, и речовит пропагандатор на настроенията против „френското предложение“, представяйки го като поредния опит на София да българизира Северна Македония. 

Тогава не обърнах внимание на личността и делото на Солза Грчева. Познавах я бегло, повече от медийните ѝ изяви, които в последно време бяха зачестили. Просто си дадох сметка, че професорката по компютърни науки е един от типичните примери на публични личности в Северна Македония, изскочили от пяната на прехода в държавата, който, поне на хартия, започна с референдума на 8 септември 1991 г. и обявяването на Република Македония за независима и суверенна.

Бурните политически събития в края на режима на Никола Груевски и идването на власт на Зоран Заев избутаха на преден план някои нови лица, които уж олицетворяваха промяната. Но както често се случва, въпросните лица се оказаха не толкова нови. Внимателният прочит на биографията на г-жа Грчева показва „принадлежност“ към няколко политически формации, между които е прескачала в зависимост от развитието на ситуацията и ползата, която ще има от тях. От партия в партия, та до депутатско място и накрая начело на собствена формация „Глас за Македония“. Даже, по нейни признания, в един момент преди около пет години е била калесвана да бъде номинирана за кандидат за президент от коалицията начело с опозиционната вече ВМРО-ДПМНЕ. Неин противник щеше да бъде кандидатът на социалдемократите Стево Пендаровски, сегашният президент на Северна Македония. Била непартийно, но и разпознаваемо лице, с остър език и патриотична позиция, тъкмо като за държавен глава. Отказала, та изборът паднал на друга една професорка - Гордана Силяновска-Давкова, която загуби от Пендаровски. Така или иначе преподавателката по компютърни науки в няколко (!) университета в Северна Македония се оказа в челните редици на антибългарската кампания през миналата година, поведение, което за вътрешна комсумация върви като топъл хляб.

Но не житейската и обществена биография на Солза Грчева бе акцентът на онова съобщение от социалните мрежи. Заяждането, защото то си беше заяждане, бе предизвикано от факта, че един от активистите на „Спаси София“ Андрей Зографски, посочен за син на професорката, като съратник на Борис Бонев се борел против начина на управление на общината в българската столица. Майка българомразка, пък той… Признавам си, не видях нищо осъдително в това, освен в агресивността на публичното поведение на г-жа Грчева, която и по местните „стандарти“ на моменти надхвърля нормата. Свикнал съм на подобни примери.

Да казвам ли имената на хора, известни личности от Северна Македония, които по един или други начин използват възможностите, които българската държава предлага в повече за образование, кариера или бизнес. Мой колега, популярен журналист, една от емблемите на новинарството в Северна Македония през годините на прехода, в това число и ревностен и последователен критик на политиката на България, изпрати дъщеря си да учи в София, даже търсеше възможност да й осигури кариера у нас. Самият той, както ми е признавал, след поредния си пасквил срещу страната ни и политиците ни, се качва на колата си и отива на ски в Боровец, където си е купил имот. И по какво се различава той или проф. Грчева от всички онези видни политически фигури в Скопие, които имат българско гражданство, но са в първите редици на вербалните атаки срещу България? И в двата случая става дума за двоен стандарт, което звучи по-сериозно от простоватото двоен интерес. Личен, семеен или корпоративен, има ли значение.

Що се отнася до Андрей Зографски, който, както виждам, е в състава на листата на ПП/ДБ за общински съветници в столицата от квотата на „Спаси „София“. Живеел у нас вече десетина години, харесвал София и искал да се бори за нейния просперитет и благоденствие. Че какво лошо има в това? Дали е избрал правилната позиция или не, това е негов личен избор, а гласоподавателите ще решат приемат ли го или не. Така е в демокрацията, която е толкова дефицитна при съседите край Вардар. Това, че е свързан с Македония, на която, както е известно, силно симпатизирам, не го прави по-приемлив кандидат за мен. Но и връзката му с г-жа Солза Грчева, същата и Сълза Гърчева, не бива да го прави кандидат с по-малки шансове  от другите. Пък и да си прпизная, толкова се радвам на успешното развитие на деца от другата страна на границата, дошли у нас и с образование или без, се трудят да вървят напред. Та, минете само в софийските болници, преди всичко в частните, и вижте колко лекари с произход от днешна Северна Македония лекуват успешно болните и правят добри професионални кариери. Във всеки случай, аз няма да гласувам за тази листа.

Все в тази връзка се заканих да преровя книгите си и да си припомня какъв е бекграундът на величавите биографии на двамата ресенчани - Симеон Радев и Андрей Ляпчев, да речем. Или на охридските военачалници, или… И на всички онези родени в Македония българи, които направиха кариери у нас, като някои от тях придобиха световна слава. И от които, за най-голямо и дълбоко съжаление, край Вардар вместо да се гордеят, се срамуват. Жалко.