Личната отговорност е императив

Българският народ на едно декларативно и повърхностно ниво иска спасител, иска оправач и можач

Обърнете внимание как в последните 15-на години българинът стана по-богат, отколкото когато и да е било в историята си

Наскоро чух една фраза, с която мнозина биха се солидаризирали, но у мен предизвика прилив на дълбоко несъгласие. Тя гласеше, че щастието на децата ни зависи от това хората около тях да са щастливи. Беше казано в контекста на това как „политиците“ (безадресно и принципно, а не някой конкретен) са виновни за това, че бъдещето е мрачно. Това ме накара да се замисля по въпрос, който на мен ми се струва аксиоматичен, но явно за мнозина не е. А именно - как личната отговорност е всъщност най-мощният двигател на успеха. Не държавата, която нищо не създава, а само преразпределя (тоест взима от едни, за да даде на други). Не „политиците“, на които социума системно възлага големи надежди, че „ще ни оправи“ и после остава дълбоко разочарован, че „оправянето“ не е точно каквото сме си представяли. Успехът и щастието не са и функция на успеха и щастието на околните. Най-мощният двигател е личната отговорност.
Защо?
Първо, няма такова нещо като „щастието ни зависи от щастието на околните“. Това е лъжлива теза, невярна теза. Щастието идва само отвътре. Щастие можеш само сам да постигнеш. То не зависи нито от пари, нито от любов, нито от социално приемане. Щастлив можеш да бъдеш и като си беден, и като не си обичан, и като не си приет или разбран. Защото щастието не е функция на чужди реакции и поведения. То е функция на вътрешния ти мир със самия себе си. Щастие се постига само от себе си за себе си. Това не е егоизъм, това е реалност. Това е като победата - побеждаваш, когато си решил, че си победил. Не като имаш един милион, един милиард или един трилион. А когато ти решиш, че си победил. Голямата игра на живота е състезание между теб и теб и побеждаваш, когато решиш, че си победил, това е. С щастието е същото. Няма как това да зависи от околните. Следователно щастието на социума (каквото и да значи това „щастие на масите“, както и да се измерва) няма никаква корелационна връзка с това дали ти конкретно си щастлив или не.
Второ, политиците са каквито са избирателите. Те нищо не „оправят“ и никого не „спасяват“. Ние спасяваме сами себе си. Използваме тях за инструмент, който да направи това, което ние искаме. И когато един инструмент не служи на господаря си (гражданите), тогава господарят сменя инструмента - в демокрацията се случва на избори. Няма как да очакваш политиците да те „спасят“. Те нямат тази социална роля. Ние сме и спасителите, и палачите, и заптиетата, и освободителите си. Тезата „ама да дойде еди-кой-си, за да ни спаси“ е грешна. Няма как твоята съдба да е в чужди ръце. Всеки сам пише в собствената си житейска книга. От тук следва, че и всеки сам заслужава съдбата си. И всеки човек си заслужава съдбата, и съответно всеки народ - също. Няма такова нещо като „някой друг ми е виновен“.
Джордън Питърсън артикулира добре една теза. Тя не е негова непременно, но той я обговаря по един разбираем начин. Ако са те били в училище, казва той, без да видим жертвата, разбира се, трябва да си отговорим обаче на въпроса „С какво аз спомогнах или не попречих да ми се случи това?“. Затова в християнската религия говорим за изповедта - признанието на собствените грешки защо се случва, защо да го правим? Защото чрез признаване на грешката търсим как да я отстраним. Не можеш да отстраниш нещо, което не смяташ, че е твой проблем точно така, както не можеш да напълниш пълна чаша. Невъзможно е. Затова винаги, когато ми се случи нещо лошо - а на мен не е да не ми се случва - се питам първо, какво направих аз да се доведа до тук и второ, ако нищо не съм направил, то как да променя живота си, за да преодолея негатива, който ме е сполетял.
Джоко Уилинк и Лийф Бабин са бивши морски тюлени, които днес управляват голяма консултантска къща за лидерство. В тяхната прекрасна книга „Екстремна отговорност“ те казват нещо съвсем простичко - всичко в твоя живот е функция на теб самия. Спрял ти е тока? Ти си си виновен. Да си си купил генератор. Паднал си в шахта? Ти си си виновен. Да си търсил отговорност на кмета и да си искал това да се оправи. И прочие, и прочие. Крайно ли е? Да. Но вярно ли е? Също - да.
На фундаментално ниво именно въпросът за личната отговорност е вододелът между лявото и дясното. Лявото, по един особено нарцистичен начин, казва, че ти не си виновен за нищо, ти си душичка ангелска и за твоето страдание не е виновен нито мързелът, нито безхаберието ти. Виновни са чорбаджиите, виновни са богатите изедници, виновни са четирите сезонни времена или земното притегляне. Но не и ти. Никога ти. Дясното, ако щете капиталистическото, казва обратното - ти сам си ковачът на колесницата, в която се возиш. Ако не ти харесва - изкови си друга. Кой от тези два строя генерира възход и кой генерира апатия? Коя икономическа, политическа или философска дори ако щете школа води до напредък, щастие и развитие и коя до разпад, корупция и леност? Мисля, че е очевидно.
В този смисъл трябва да си даваме сметка за нещо. Българският народ на едно декларативно и повърхностно ниво иска спасител, иска оправач и можач. Но едновременно с това на дълбочинното и фундаментално ниво си даваме сметка, че, както биха казали Илф и Петров, спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Тоест ние сме тези, които можем и ще се спасим. И го правим. Обърнете внимание как в последните 15-на години българинът стана по-богат, отколкото когато и да е било в историята си. Всяка година милиони наши сънародници почиват на всякакви дестинации по цял свят. В Северна Гърция в момента имаме цели български села с новодомци. Буквално в тази част на света извършваме Реконкиста. Българската индустрия е във възход, произвеждаме, тихо и без фанфари, адски много - от колелета, през авточасти, до бронировки за автомобили, сателити и дронове. Това не е плод на колективна безотговорност, а на екстремна лична отговорност. Някой някъде е поел съдбата си в свои ръце и о, чудо, това е сработило.
Не слушайте хора, които ви обясняват, че от вас нищо не зависи. Това го говорят онези, от които нищо не зависи. Ние, българите, не сме от тях. Сега само остава да го осъзнаем. Защото ние си успяваме и неосъзнато, но ще започнем да сме дори още по-щастливи, когато си дадем сметка за реалностите. Да, проблеми има. Но ние можем да ги решим. И ще.