Труд
Автор:
Росен Тахов
Девети септември 1944 година е съдбовна дата в българската история. През социализма я наричаха „народно въстание“. Демокрацията й лепна етикета „преврат“. Вероятно компилация от едното и другото, тя определя битието ни до днес.
Девети септември е затрупан с грамада от легенди, манипулации и откровени лъжи. „Черните ангели“ е в списъка на изкривената истина. Помним тази кинолента за героите, които ликвидират „врагове на народа“. Дали обаче са антифашисти или платени убийци?
През Втората световна Централната военна комисия на Българската работническа партия (комунисти) решава да създе ударен отряд от екзекутори. Задачата е поверена на Славчо Петров Бочев, известен като Радомирски. Той събира четиринадесет мъже и жени между 17 и 27 години.
Подбрани са ентусиасти с актьорски талант, които играят влюбени двойки. Никой не знае истинското име на другия. Използват псевдоними, нелегални квартири, секретни места за явки. И най-същественото в конспирацията – получават щедро парично възнаграждение. Славчо свидетелства, че всеки месец ергените и момите прибират по 2000 лева, а семейните слагат в джоба 3000.
„В името на народа си осъден на смърт!“, са клетвените думи преди да натиснат спусъка. „Впоследствие тази фраза не влиза в употреба и не е произнесена при нито една от акциите на бойната група“, отбелязва изследователят Стоян Тачев. Тя обаче е вградена с холивудски замах в „Черните ангели“.
Серията убийства започва на 18 ноември 1942 г. Жертвата е младият поет Константин Гиндев, набеден за полицейски агент. Вторият застрелян е чиста проба пролетарий. Дърводелецът Никола Христов Кутуза бил предател. На 8 февруари 1943 г. в работилницата влизат „влюбените“ Виолета Якова и Станю Василев. Пистолетът на Якова засича, но Станю е точен.
Тези пукотевици са репетиция за голямата канонада. На 13 февруари премиерът Богдан Филов със съпругата си Евдокия гостуват на министър Димитър Василев. Кита, както наричат премиершата, хроникира в дневника си:
„Бяхме Загоров, Яблански, Паница, Овчарови – чамкорийска компания. Беше След весело. Загоров разправяше, че в Берлин имало всичко за ядене, макар и с купони, че всички работят – и жени, и мъже, и целият народ се готви за голямата пролетна офанзива. Германският народ ще се бори на живот и смърт, за да спаси цяла Европа от болшевизма. Тъкмо пиехме кафето, когато извикаха Богдан на телефона. Едва затворил, повикаха го втори път. След малко той влезе в салона с променено лице, а той лесно не се променя. Чух, че изрече думите: „Генерал Луков е убит.“
Христо Луков не е случайна мишена. Герой от войните за национално обединение, бивш министър на войната, преподавател във Военното училище, водач на Българските национални легиони.
Неговата екзекуция е възложена отново Виолета Якова, този път в компанията на Иван Буруджиев. Вечерта на фаталния 13-ти двамата го причакват пред кино „Роял“. После вървят по петите му до улица „Артилерийска“ 1, където е домът на генерала.
Луков отваря вратата, Буруджиев вади парабела и стреля два пъти. Първият куршум го улучва в рамото, вторият е нахалост. Жертвата притиска с тяло убиеца към стената. Сега се намесва червената амазонка Якова. „Този път пистолетът ми не направи засечка – разказва тя, – прицелих се и стрелях два пъти. Струва ми се, че куршумът попадна право в сърцето на генерала, защото той изведнъж отпусна ръце и се свлече на земята.“
Драмата се разиграва пред очите на деветгодишната дъщеря на Христо Луков. Най-потресаващото обаче предстои. Иван Буруджиев е в траурното шествие при погребението. Всяка крачка на душегубеца отмерва садистическа наслада!
Славчо Радомирски оценява по достойнство бабаитлъка на Буруджиев. Потупва го по рамото и му възлага ново партийно поръчение. Да види сметката на Данаил Крапчев. Той е собственик и главен редактор на влиятелния всекидневник „Зора“. Публицист с ярко перо, Крапчев винаги казва цялата истина. Марксическата идеология признава само половината – тяхната истина.
Иван Буруджиев избира за възлюбена Здравка Кямилева. На 23 март 1943 г. двойката е на косъм да го ликвидира. С поведението си обаче будят подозрение и са арестувани. „Квартирата на заловения член на бойната група е обискирана, намерена е огромна сума пари – 328 000 лева и позив. Братът Атанас потвърждава, че сумата му принадлежи“, пише Стоян Тачев.
Откъде иде сребърния поток за поръчковите убийства?
Адолф-Хайнц Бекерле е пълномощен министър на Третия райх у нас. „Много ми мирише на Интелиджънс сървис“, отбелязва той по повод на Христо Луков. Обонянието на германеца е като на немска овчарка, вярно надушва следата. Съветските служби наистина финансират конспирации в България, но икономически са притиснати от недоимък. Както е било винаги в новата история, големите пари държат американците. Чрез британските съюзници ги наливат за терор в многострадалната ни татковина.
„Черните ангели“ броят пачките, без да водят сметка на патроните. На 15 април Никола Драганов-Гуджо и Йордан Петров ликвидират народния представител Сотир Янев. На 3 май Митка Гръбчева и Величко Станев пращат на оня свят запасния полковник Атанас Пантев. На 10 май със същата мисия Менахем Папо и Донка Ганчева посещават инженер Кулчо Янакиев. Покушението е документирано пак от Евдокия Филова:
„Мъж и жена рано сутринта позвънили на апартамента, потърсили К. Янакиев и когато той се явил, стрелят срещу него и го раняват. Хазяйката отворила прозореца и почва да вика: „Убийци!“ Жените, които правели опашка за мляко на улицата, чуват и започват викове и гонения. Един офицер по пижама стреля, една жена се нахвърля върху момичето убийца и казва: „Стой, мръснице!“ Целият квартал се надига. Убийците са заловени.“
Когато пропускат, „ангелите“ не се отказват. На 29 май е направен втори опит да бъде ликвидиран Янакиев. На 21 юли 1944 г. душегубците отново се пробват с Данаил Крапчев. Двамина повалят журналиста на земята и почват да го секат с ятагани, както някога Стефан Стамболов. Крапчев е тежко ранен, но пак оцелява.
Това е истинската история на „Черните ангели“. Всичко друго е от Лукавия!
