Зеленски - Магьосникът е гол

Изтощената Украйна му обръща гръб - в неделя є обеща много война и през зимата

Чистките са лош знак, когато врагът е пред портите

Пишещото братство в Западна Европа вече го третира с пренебрежение и неприязън

В неделя, след срещата си с пратениците на Доналд Тръмп - Стийв Уиткоф и Джаред Кушнер, президентът на Украйна Володемир Зеленски обеща на сънародниците си тежка война и през идващата зима. Подобна дръзка заплаха не се бе осмелил да отправи дори иначе доста арогантния Владимир Путин, чийто говорител заяви след разговора му с американците в събота, че мирът можел и да се случи. Докато колегата му в Киев не се поколеба да предрече направо ескалация на конфликта, със сигурност окуражен от асистиралите му на срещата с хората на Вашингтон вещи по проблемите на войната британец, германец и французин.

Но желаещото искрено мир в Украйна пишещо братство в техните страни, плюс това в Италия, веднага реагира брутално-негодуващо срещу готовия да пролива още дълго кръвта на сънародниците си Зеленски. Който не се вслуша навремето дори в призива на пресветлия папа Франциск, призовал го да развее бялото знаме пред настъпващите безмилостно руснаци и да спре касапницата, като тогава бе окрилен от британски съветници, нямащи нищо общо с ватиканското милосърдие. Подобна реакция се случи и завчера, като особено прям в критиките си към президента в Киев бе италианският всекидневник “Ла Стампа”, чийто водещ наблюдател Доменико Куирико се разписа под пропит с неприязън коментар към държавния глава, озаглавен: “Зеленски, магията се разсея - изтощената Украйна му обръща гръб”.

Следва пълният текст на дописката: 

“Може да се запитаме с библейски слова - нима благодатта го е изоставила? До вчера го възхваляваха дори заради недостатъците му, а днес го критикуват даже заради неговите добродетели. Възниква съмнение (или въпрос): дали Зеленски - символът на една тежка, болезнена, но обединяваща епопея, не е изправен пред опасността да остане сам? Вярно е, че той запазва властта си, но отношението към него вече е лошо. Хората от неговата управляваща среда, които той смяташе за най-надеждни, са обект на разследване заради изключително низък порок - кражбата - и то във време, когато цяла нация страда и води война.

Свети Павел е казал, че служителят на олтара трябва да се храни и живее от това, което се оставя пред олтара. Ала в коридорите на властта в Киев се е появила каста от хора с хладни сърца и те бързо превърнаха мисията си в кариера, печелейки от изтощителния труд на обикновените войници в окопите на Донбас. Изкушението е лакмусът за почтените хора - онази уникална и незаменима възможност за постигане на морални и материални победи. Вместо това виждаме низки постъпки, извършвани така, сякаш са героични подвизи.

Въобще Зеленски се е провалил в избора си. Той бе принуден да се отърве от други хора - лица, които доскоро бяха непоколебимо лоялни и незаменими - третирайки ги като ненужен товар и отстранявайки ги чрез чистка, напомняща жестокия стил на генерал Кадорна (авторитарен италиански военачалник от Първата световна война - бел. кор.). А подобни чистки винаги са лош знак, когато врагът е пред портите. Неговите хора падат, а президентът остава - или поне така го уверяват. Разследващите твърдят, че той, защитен от имунитет, не е обект на проверка... Но аз питам - и това не е риторичен въпрос - нима тази гаранция не се равнява на удар в гърба?

И след това идва - може би дори по-лошо - критиката, която мнозина превръщат в инквизиция. Политици, опиянени от фантазии, и генерали, убедени, че държат магическата формула за победа, изглежда му обръщат гръб. Зад стената на военното положение се оформят клики и фракции. Власт на посредствеността. Хората му открито обсъждат избори - насред война! Те прекрояват света, който досега сякаш се въртеше около него, и градят наново бъдеще, което с готовност би го пратило в миналото. Чуват се думи като: “Преди той ни помагаше, а сега ни пречи”.

Други отиват по-далеч: “Преди той беше решението, а сега е проблемът”. А трети стигат направо до крайност: “Ако загубим, вината е негова”. По площадите маршируват демонстранти, стремящи се да го свалят от власт в полза на млад мъж на име Фьодоров - кариерист, засегнал се, че е изгубил поста, който е смятал за свое право, и който твърди, че е измислил (макар и със закъснение) начина на воюване на бъдещето. За Зеленски подобни улични приказки изглеждат не толкова като проява на смела демокрация, колкото като падение, като опасно унижение. Пръстенът от “непревземаеми” крепости на изток поддава под безпощадния руски натиск. Зеленски отвръща с безплодни удари с дронове на “хиляда километра разстояние” - сякаш става дума просто за спортни рекорди.

Води се война - война, която преобърна планини, пустини и морета, задуши житните ниви и държавните бюджети с плевели, свали няколко правителства, разтресе социалните слоеве и заложи на карта натрупаното през годините на мир богатство. Скоро земята ще се върне в предишното си състояние, скована първо от калта, а после от студа - умората, старостта и разрухата на един свят, онзи, белязан от чумата на войните двадесети век, който все още е сред нас и изглежда невъзможно някога да си отиде. И все пак, сред този бурен, всеобхватен катаклизъм - това впускане във варварство, наподобяващо чудовищния Левиатан (митологично морско страшилище, символ на сила и зло - бел. кор.) - Зеленски досега успяваше да владее положението със своята непоколебимост и утвърдения си сценарий на “герой на нашето време”.

За един изпаднал в афазия Запад той олицетворяваше далечен спомен за ценности от миналото - съпротивата на слабите срещу силните - качества, които някога са се смятали за мерило за човешкото величие. Но има една уловка. Както мъдро ни напомня създателят на Питър Пан, феите съществуват само докато децата вярват в тях. Ето защо в театъра, когато Камбанка (“Тинкербел”) е на прага на смъртта, актьорът в ролята на Питър Пан се обръща към публиката - тя може да бъде спасена, стига само вие да повярвате във феите! Всички се изправят и ръкопляскат, а Камбанка бива спасена. Същото важи и за идеологиите, и за политиците. Слабостта на Зеленски се крие във факта, че след години на бомбардировки и липса на каквито и да било решения, различни от тотална война, все по-малко хора се изправят, за да му ръкопляскат. Те вече не вярват на неговата магия, а се лутат сред идеи, които звучат все по-неубедително, оставяйки го в ръцете на твърдолинейните - фанатиците, настояващи за битка до последния човек.

Неотдавна на пресконференция в Мюнхен, след ден на безплодна и празна реторика, един журналист изрази загриженост към него, виждайки го изтощен и с изпито лице. Зеленски, демонстрирайки искрица от комичния си образ, който някога разсмиваше Украйна, отвърна: “Ами тогава не ме гледайте!” Не става дума просто за тъмните кръгове под очите му или за посивяващата брада. Вярно е, че той присъства все така навсякъде на международната сцена - участва във всяка среща на върха, държи се като домакин, макар да е поканен гост, и непрекъснато пътува в търсене на пари и оръжия. И все пак първоначалният устрем от онези ранни дни неумолимо отстъпи място на несигурно балансиране, изпълнено с напрежение и разочарование. Системата му, днес по-крехка и несигурна, се крепи единствено защото войната го изисква.

Опасността за Зеленски е да си остане единствено с оплакванията и фалшивите усмивки на европейските лидери. Той би могъл да напълни цял музей с лицата на водачи, пометени от социологическите проучвания и от вота на недоволни и разочаровани избиратели, само за да бъдат заменени от други, още по-объркани и безпомощни, въоръжени със своите пакети от санкции и обещания за чудодейно оръжие. Ето защо за украинския президент би било фатално да се превърне в инструмент на милитаризъм, движен от банкови интереси и стремеж към печалба - милитаризъм, който тласка Европа към война не поради трагична необходимост, а като лицемерно прикритие на кървави и опасни бизнес-сделки.”