Покушенията срещу българската мечта

Европа е естественото жизнено пространство на българската държавност, нация, книжовност и култура

През Средновековието България е значима европейска държава, която след приемането на християнската религия възприема редица достижения на източноримската (византийската) държавност и право, но изгражда и собствена политическа и културна идентичност. Ярък израз на тази идентичност е държавната подкрепа на българския владетел за създаването и разпространението на кирилицата и утвърждаването на старобългарския като език на църквата, държавата и високата култура. Това не е епизод от историята на някакво аморфно „славянство“, а суверенен цивилизационен акт на българската средновековна държава. Акт, който създава културен модел и го предава на други народи.

Византия, дори след постепенната елинизация на езика и управлението, остава Източната римска империя. Нейното право е римското право, развито в съответствие с променящите се през вековете обществени отношения и изразено на гръцки език; нейните институции, богословие и образователна традиция са част от историята на Европа, независимо от различията, които постепенно се наслагват след падането на Западната римска империя и формирането на два различни модела на държавно-църковни отношения. Европейската цивилизация има в основата си именно това двуединство на романизирания Запад и източноримската традиция.

Тъкмо заради това принадлежността на средновековна България към източноримския цивилизационен ареал не я отвежда извън Европа, не я прави част от някаква имагинерна „панславянска общност“, а в интегрална част от европейското цивилизационно развитие. Защото българите не са външен народ за Европа, а участник в нейното историческо създаване. Рим е немислим без Европа, а Европа е немислима без Рим като правно-политическо и цивилизационно наследство. Няма и никога не е имало „трети Рим“ извън Европа, независимо от бутафорни великодържавни претенции и примитивни идеологеми. И това е така, защото „Рим“ е преди всичко специфичен политически и правов ред и институции, които гарантират свободата според разбиранията през съответната историческа епоха, а не титулатура, която може да бъде пришита към всякакви деспотии и тирании, в които народът е поданическа маса, а свободата – заплаха за държавния ред.

Независимо от трагичното прекъсване на българската държавна и политическа традиция в резултат от османското нашествие в Европа, българското Възраждане не е обърнато към евразийските степи, не търси нов господар, а свобода и държавна самостоятелност: за „чиста и свята република“ и за „да бъдем равни с другите европейски народи“. Това е автентичната българска мечта, която несъмнено принадлежи към същия исторически хоризонт и ценностна система, в които европейското Просвещение утвърждава свободата и достойнството на личността и получават своята социална реализация с Атлантическите революции, начело с Американската и Френската, в резултат от които се формират модерната конституционна държава и съвременното право, основани на учредителната власт на народа и свободната икономика на частната собственост.

Към този модел се стремят възрожденските българи: към държава на гражданите, а не към империя на поданиците; към закон, а не към произвол; към собственост и свободна инициатива, а не към зависимост от „държавата-хранилница“. Именно тази българска мечта намира своя суверенен израз в преработването от Учредителното събрание в Търново на първоначалния руски проект за Органически устав, предвиждащ монархическо самодържавие, в конституция на една парламентарна монархия, основана на народния суверенитет. И с включването на онази знаменита разпоредба, вдъхновена от идеалите на Френската революция, че „Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия“ (чл. 61 ТК). Не просто „българинът“, а всеки „от какъвто пол, вяра и народност да бъде“. Дори само с това изречение, възстановената българска държава заявява по най-категоричен начин своята цивилизационна принадлежност към Европа – към цивилизацията, която формира и разпространи идеята за свободата и нейната конституционализация. Това е българската мечта.

Тази мечта многократно е била подлагана на покушения. След Освобождението руската имперска политика се опитва да превърне естествената благодарност на българите в политическо подчинение. Налага се митът, че освободеният дължи не признателност, а покорство; че българската държава не е самостойно право на българския народ, а подарък от нечий господар.

Поредицата от авторитарни режими и тежнения – на Батенберг („режимът на пълномощията“), на Стамболов, едноличният монархически режим, утвърден перфидно „зад гърба“ на Търновската конституция, земеделският режим и превратът от 1923 г., режимът на деветнайсетомайци – това са все покушения върху българската мечта, независимо от причини, условия, цели и политически окраски. Но нищо не може да се сравни с пораженията върху българската мечта, които нанася тоталитарният режим, установен след преврата на 9 септември 1944 г.

Съветизацията на България натрапва модел на развитие и светоглед, които са дълбоко чужди на съвременната европейска цивилизация и на самата идея за свободата – унищожава политическия плурализъм, независимото правосъдие, свободния печат и автономията на гражданското общество, отнема материалната основа на свободата: частната собственост. Нацията е превърната в население, инициативата е заменена от партийната повеля, а свободата – от покорство и коленопреклонение пред езическите капища на марксистко-ленинската идеология. Народният суверенитет е подменен със „суверенитета“ на партията; парламентът – с декорация; правото – с безправие, разписано в членове и алинеи; българският национален интерес – с робско покорство към господарите от Москва.

Най-позорният символ на управляващото безродие от този период са обсъжданите инициативи за сливане на

България със СССР, тоест - за отказ от самостоятелна българска държавност, както и насилствената „македонизация“ в Пиринско под диктата на съветските геополитически проекти. Най-драстичното покушение, което тоталитаризмът извършва спрямо българската мечта, е възпитаването на цели поколения в страх и приспособенчество; в убеждението, че успехът зависи не от труд и способност, а от близостта до партията и властта; в навика да се говори едно публично и друго насаме; в рефлекса да се чака на държавата и на „големия брат“. Тоталитаризмът анихилира не само демокрацията, а се опитва да препрограмира човека, че несвободата е сигурност, подчинението – братство, а националното предателство - интернационализъм.

Метастазите на всичко това днес са натрапчивите наративи как България била обречена да е „мост между Изтока и Запада“; носталгията по диктатурата; повърхностните или пропагандни наративи как свободата не била част от българската „душевност“, която си търсела „здравата ръка“; подмолното внушение в учебници и по празници за „малка България“, която дължала вечно покорство, защото някой друг я бил освободил; вещанията, че свободата била хаос, а суверенитетът – да обърнем гръб на Европа.

Истината и вчера, и днес е тъкмо обратната. Европа е естественото жизнено пространство на българската държавност, нация, книжовност и култура.

Българската мечта е оцеляла през столетия без държава – в училището, манастира и читалището; в книгата, занаята и революционния комитет; в решението на Учредителното събрание да превърне подготвения руски устав в българска конституция. Затова трябва да сме наясно, че ще бъде окончателно убита, само ако сами се откажем от нея. И тази мечта не чака „спасител“ с пагони или без пагони, а иска свободни граждани и национално самочувствие.