Труд
Автор:
Проф. Боян Дуранкев
Кой ще плати сметката? Нали имате огледало
Орбитата вече не е само място за спътници, метеорология и романтика. Тя се превръща в бойно поле. А Европейският съюз тепърва ще си търси каската.
На 4 октомври 1957 г. един метален съветски глобус с диаметър около половин метър издава първото “бийп-бийп” от космоса. “Спутник-1” тежи едва около 83 килограма, но успява да произведе нещо много по-тежко от собственото си тегло - паника във Вашингтон и началото на космическата надпревара.
Днес човечеството има далеч по-сложен проблем. В космоса вече не летят само спътници. Летят интереси, пари, разузнаване, навигация, комуникации и оръжия.
Летят далече над нас - на около 20 000 км височина (GPS спътниците са на приблизително 20 200 над земната повърхност).
На 14 септември 2026 г. Вашингтон направи признание, което преди години би звучало като сюжет от научнофантастичен филм: американски представители потвърдиха, че САЩ разполагат с оръжия за контрол на космическото пространство на орбита. Конкретните системи и техните характеристики остават засекретени.
Москва реагира с призив за международен договор, забраняващ разполагането на нападателни оръжия в космоса. Пекин предупреди, че американските действия могат да ускорят космическа надпревара във въоръжаването.
Така че въпросът вече не е дали космосът се милитаризира. Въпросът е: колко време остава, докато човечеството започне да води земните си войни на 20 000 километра над главите ни?
Тук започва първият голям парадокс. Договорът за космоса на ООН от 1967 г. забранява разполагането на оръжия за масово унищожение в орбита и използването на небесните тела за военни цели от този тип. Но той не забранява всички конвенционални оръжия в космоса. Да предположим, че утре в ООН всички се съберат и кажат: “Дотук! Космосът е единствено и само за мирни цели.” Чудесно. След това идва неудобният въпрос: “Какво точно е космическо оръжие?” Проблемът с бъдещия договор е, че оръжието вече не прилича непременно на оръжие. То може да прилича на спътник.
И точно затова Русия и Китай настояват за правно обвързващ инструмент, докато САЩ и някои съюзници критикуват руско-китайския проект заради проблеми с дефинициите и проверката на спазването. Индия например официално подкрепя правно обвързващ, универсален и проверим режим PAROS. А ЕС също подкрепя усилията в ООН за предотвратяване на надпреварата във въоръжаването в космоса. Но докато дипломатите пишат текстове, инженерите пишат код. И инженерите обикновено работят по-бързо.
Подготвен ли е Европейският съюз? Тук трябва да сме точни. Да се каже, че ЕС е “абсолютно неподготвен”, би било пресилено. Европа има Galileo, Copernicus, GOVSATCOM, EGNOS, системи за космическо наблюдение, национални военни спътници и развиващата се IRIS (сателитната мрежа на ЕС, която ще осигури сигурна и надеждна свързаност в цяла Европа и извън нея). Европейската комисия вече определя космическата инфраструктура като част от стратегическата автономия и отбраната.
Но проблемът е друг: Европа има много космически способности, но няма единен европейски космически “юмрук”. И точно това започва да се променя. Европейският Space Shield трябва да обедини национални и европейски способности за комуникации, навигация, ранно предупреждение, наблюдение и защита на космическата инфраструктура. Комисията вече го поставя като един от основните проекти за отбранителна готовност до 2030 г.
Но има един дребен проблем. Космосът не се строи с прессъобщения. А ЕС често обещава, но отлага изпълнението.
Колко ли ще струва европейският космически чадър? Тук сметката става интересна.
Европейската комисия вече идентифицира специален проект SPACE, който е пряко свързан с European Space Shield. Той включва ранно предупреждение, сателитни комуникации, разузнаване, космическо наблюдение, позициониране, навигация, защита от заглушаване и спуфинг и други способности. Оцененият размер на този конкретен проект е до 24 млрд. евро до 2034 г. Това обаче не е цената на целия Space Shield. Това е цената на един от основните му индустриални и военни компоненти.
IISS оценява, че европейските държави вече планират поне 109 млрд. евро инвестиции в космически способности до 2030 г., като според този анализ допълнителни около 10 млрд. евро биха били необходими за споделяне на по-голяма част от космическото отбранително бреме със САЩ, а около 25 млрд. евро допълнително - за пълна автономия (при разпадане на НАТО или при отдръпване на САЩ от разходите).
Следователно “космическият чадър” може да се окаже не чадър, а европейска ипотека с орбитален срок на изплащане. И това е само началото.
Защото ако САЩ, Китай и Русия изграждат собствени способности за нападение и противодействие, Европейският съюз трябва да инвестира не само в спътници. Той трябва да има: резервни спътници; бързи възможности за изстрелване на нови апарати; защитени комуникации; устойчиви наземни центрове; противодействие на заглушаване; киберзащита; космическо наблюдение; автономна навигация; способности за бързо възстановяване.
Космическата устойчивост е скъпа. Космическата беззащитност също. Само че втората сметка идва след войната.
Човечеството има три възможности. Първата: нова надпревара във въоръжаването - САЩ, Китай, Русия, Индия и Европа изграждат все повече способности за защита и нападение. Втората: международно споразумение с ясни дефиниции, проверка и правила за поведение. Третата: комбинация от двете - държавите изграждат достатъчно защита, но едновременно договарят ограниченията, които намаляват риска от неконтролируема ескалация.
Проблемът е, че космическата надпревара има една особеност: оръжието може да бъде невидимо. И когато не знаеш дали един спътник те наблюдава, заглушава или просто минава покрай теб, подозрението започва да върши работата на оръжието.
Днес космосът изпраща много по-различно съобщение. САЩ признават за свои орбитални оръжия. Китай предупреждава за незабавна надпревара. Русия настоява за международен договор. ООН (може би) разговаря в кулоарите. Европа строи Space Shield.
И всички твърдят, че искат сигурност. Точно тук историята става неудобна. Защото всяка страна може да каже: “Аз се въоръжавам, за да не бъда нападнат.”
Но ако всички кажат същото, резултатът е само един: все по-въоръжен космос. А Земята отдолу остава същата - с автомобили, самолети, банки, електрически мрежи, телефони, дронове и хора, които просто искат Google Maps да им покаже къде се намират. И може би най-голямата ирония на XXI век ще бъде следната:
Човекът стигна до космоса, за да разшири границите на цивилизацията. А после занесе там и най-старото си изобретение - войната.
Въпрос към читателите: “Познайте кой ще плати сметката?” Нали имате огледало?!
(Със съкращения)
