Коя ще бъде „Алтернатива за България“?

Уроците от възхода на AfD

Месец август завърши с най-високите средни цени на тока в Европейския съюз за 2026 г.

Урокът от възхода на „Алтернатива за Германия“ (AfD) не е, че Европа внезапно е станала „крайно дясна“, както се опитват да я представят „системните“ медии. Урокът е по-прост и много по-точен: когато традиционните партии не канализират обществения гняв, някой друг все пак ще го направи.

На 6 септември AfD постигна исторически резултат в Саксония-Анхалт - около 44% от гласовете, при едва 17% за сегашните управляващи според предварителното преброяване. Партията почти удвои предишното си представяне и се превърна в безспорно първа политическа сила в провинцията.

Това не е просто поредната „неочаквана“ победа на радикална партия. Това е диагноза за състоянието на политическия център, натъпкан с (уж) десни и (уж) леви партии.

Избирателят много рядко се събужда сутрин с мисълта: „Днес ще стана радикал.“ По-често разочарован си казва: „Опитах с едните. Не стана. Опитах с другите. Пак не стана. Я да видим какво ще стане, ако гласувам сега за тези, които ми обещават точно това, което искам да стане!“

Точно тук се намира силата на AfD. Тя не е създала германското недоволство. Тя е намерила микрофона, през който да го изговори и изреченията за промяна, които гражданите мечтаят за чуят.

И това е първият урок за България. Не е задължително обществото да се радикализира. Достатъчно е да престане да вярва, че традиционните партии могат да решат проблемите му. Това обяснява и възхода на ГЕРБ, и на НДСВ, и на ПП, и на ПБ.

Да, доскоро изглеждаше че „Прогресивна България“ ще чуе онези 90% от гражданите, които все още вярват че е възможна промяна на Системата.

В България има друг гняв.
Германия има много по-тежка миграционна криза от България (все още), проблеми с интеграцията на новодошлите (кой кого ще интегрира, все пак?), влошаваща се икономическа стагнация и усещане за загуба на управленски контрол. В Саксония-Анхалт към това се добавят икономическите и социалните тревоги и недоверието към традиционните партии („Работят за себе си, не за германците“).

Българският списък е друг: 36 годишно мафиотско и корупционно обогатяване, дълбока бедност; много ниски минимална и средна заплата (спрямо европейските); тежък демографски срив; системно обезлюдяване; несекваща корупция; монополи и картели; ниска производителност; регионално неравенство; недоверие към институциите.

Но над всичко това стои един особено болезнен въпрос: Кой и по какъв начин забогатя от „Прехода“ - и защо по-бедните останаха да плащат сметката от Прехода?

В българското обществено съзнание богатството на голяма част от новия елит от новобогаташи и деребей продължава да се свързва с криминалната приватизация, политическите „назначения“, раздадените „куфарчета“, уредените обществени поръчки, корупционни „схеми“, зависимости в правосъдието и политическо покровителство.

Може да спорим по всяко отделно твърдение, понеже всичкото това е „законно“ придобито, макар че именно олигархията разписваше законите. Но политиката не се прави само от съдебни решения. Прави се и от усещането за справедливост и несправедливост.

А българското усещане е достатъчно ясно: малцина са приватизирали прехода, широките народни маси са приватизирали разочарованието.

Точно затова българската „Алтернатива за България“ няма непременно да бъде германската AfD. Нашият вариант може да бъде много по-различен: социален популизъм + икономически патернализъм + национален суверенизъм + антикорупционен радикализъм + атака срещу икономическите привилегии.

Големият политически вакуум в България е данъчен. Тук традиционните партии имат особено голям проблем. Десетилетия наред българският политически разговор се върти около това как да се хареса на бизнеса, как да се привличат инвестиции, как да се намаляват данъците и как държавата да бъде „по-малка“.

Но има един неудобен въпрос: по-малка държава за кого? За работещия на минимална заплата? За пенсионера? За младото семейство с деца? За медицинските сестри? За малкия предприемач? Или по-малка само там, където трябва да събира данъци от най-богатите?

Ако България иска да предотврати появата на собствена радикална „антисистемна“ партия, една от безкрайно необходимите промени е смяната на философията на данъчното облагане. Не наказание за труда и най-вече на наемния работник. Не наказание за иновативното предприемачество. А по-голям принос от тези, които имат най-голяма способност да плащат.

Това означава да се обсъдят сериозно: прогресивно облагане на доходите, вместо богатите и бедните да бъдат третирани почти еднакво; по-високо облагане на второ, трето и следващо жилище, особено когато имотите се държат като инвестиционен актив, а не като основно жилище; ефективно облагане на офшорни структури и доходи, изнасяни към юрисдикции с ниско или нулево облагане; облагане на свръхпечалбите, когато извънредните печалби са резултат от кризисни условия, монополна позиция или извънредна пазарна конюнктура; по-строго облагане на луксозното потребление и активите с висока стойност; затваряне на вратичките, чрез които големи компании превръщат печалбата в счетоводен мираж; реална борба с избягването и заобикалянето на данъчното облагане.

И най-важното, данъчната реформа трябва да започне от върха, а не от джоба на този, който получава заплата. Защото когато държавата няма смелост да обложи богатството, тя обикновено облага това, което най-лесно се вижда - труда и потреблението.

Борбата не е срещу богатите. Борбата е срещу привилегированото богатство. Това би могло да бъде една от най-силните разделителни линии на бъдещата българска политика. Никой разумен човек няма основание да наказва някого, защото е създал успешна компания, изобретил е нещо, работил е 16 часа дневно или е натрупал богатство по законен начин. Но има огромна разлика между: „Аз станах богат, защото създадох ползи със стойност“ и „Аз станах богат, защото държавата ми даде свободен достъп до обществени ресурси. Понеже платих на когото трябва.“ Първото е капитализъм. Второто е рентиерство.

А когато второто се превърне в система - чрез обществени поръчки, монополи, регулаторни чадъри, приватизационни сделки, политически зависимости или контрол върху публични ресурси - вече не говорим за свободен пазар. Говорим за олигархичен капитализъм.

И тук една истинска „Алтернатива за България“ би трябвало да има смелостта да каже: „Не сме против богатството. Против сме богатството да си пазарува държавата.“ Това е много по-силна позиция от традиционната реторика „за“ или „против“ бизнеса. Защото истинската граница не е между бедни и богати. Тя е между богатство, създадено чрез конкуренция, и богатство, създадено чрез привилегирован достъп до държавата.

Има един любопитен парадокс в днешната българска политика. Общественото недоволство е налице. Политическата алтернатива - не. Погледнато от птичи поглед, в сегашното Народно събрание няма партия, която убедително да събере в едно социалното недоволство, икономическия гняв, антикорупционния протест и усещането, че държавата твърде често работи за силните, а не за мнозинството. И това е политическа ниша с размерите на цял парламент.

„Възраждане“ безспорно заема значителна част от протестното пространство. Но това не означава, че представлява целия протест. Нейният политически език е преди всичко език на националния суверенитет, геополитическата конфронтация, евроскептицизма и културната война. Но да си против Брюксел не е икономическа програма. Да си против еврото не е политика за доходите. Да говориш за националния суверенитет не решава проблема с концентрацията на богатството. А човекът, който вечер отваря хладилника, трудно се храни с геополитика.

Още по-интересна е ситуацията с „Прогресивна България“. Тя разполага със 131 народни представители - тоест с парламентарно мнозинство. Това означава нещо много просто: вече няма оправдание, че „другите не дават“. Ако една политическа сила има мнозинство, тя може да покаже какво разбира под прогресивност не в интервю, а в данъчния закон, бюджета и икономическата политика.

И така стигаме до парадокса. „Възраждане“ има протест, но не предлага достатъчно убедителна социално-икономическа алтернатива. „Прогресивна България“ има власт и мнозинство, но ако отказва да промени фундаментално данъчната система, рискува да изглежда като системна партия, а не като партия на промяната.

„Алтернатива за България“ няма да се появи като копие на AfD. Тя може да се появи като социална, национална и антисистемна партия, която превърне данъчното неравенство и натрупаното богатство в централна политическа тема. Тогава лозунгът няма да бъде: „Да напуснем Европейския съюз!“ Нито: „Да запазим статуквото устойчиво!“

А нещо много по-опасно за всички досегашни партии: „Нека най-после тези, които имат най-много, да плащат най-много.“ И ако някой успее да превърне това изречение от лозунг в работеща политическа програма, тогава България действително ще има своя „Алтернатива“.