Светът, който Европа познаваше след края на Студената война, вече не съществува. САЩ остават най-могъщата държава с глобално влияние, което формира облика на съвременния свят и оказва определящо научно-развойно и социокултурно влияние, но американската политика все по-отчетливо поставя въпроса за необходимостта от еманципация на традиционните съюзници, най-вече Европа, в сферата на отбраната и сигурността.
Китай вече не е просто огромна фабрика, а технологична, военна и политическа сила, чиито основи бяха налети от западните капитали, инвестиции и ноу-хау, но авторитарната държава съумя да трансформира в автономно разрастване. Липсата на капацитет за глобално социокултурно влияние ги лишава от перспективата да оспорят американското глобално лидерство, но натрупаната икономическа и военна мощ ги прави фактор, с който всички се съобразяват.
Агресията срещу Украйна демонстрира нагледно дълбоките стратегически дефицити и ограничения, които правят напълно нереалистични авантюристичните амбиции на част от руската олигархия Русия да възвърне своя геополитически статус от времената на СССР и Студената война.
Докато нашият Европейски съюз все по-отчетливо открива баналната истина, че да притежаваш икономическо могъщество, само по себе си не те превръща в геополитически колос.
Тази реалност в третото десетилетие на XXI век поражда един въпрос, който само преди десетина години би прозвучал направо екзотично: дали Европа да не потърси стратегическа дълбочина не толкова в традиционната посока отвъд океана - към САЩ, а в една по-широка общност, която сглобява в геополитическо отношение Европа с фундаментите на някогашната Британска империя - Канада, Австралия и Нова Зеландия?
Не става дума за присъединяване към ЕС на тези богати и влиятелни държави, обединени не само от общи културни корени, но и от общ държавен глава, нито за реинтеграция на самата Великобритания в ЕС. По-интересната възможност е друга: политическа консолидация на два блока от държави, които постепенно да свързват своята отбранителна индустрия, стратегически суровинни запаси, енергетика, наука, космически програми и не на последно място - своите външни политики. Ако подобна конструкция някога придобие достатъчна плътност, тя би могла да стане глобален геополитически фактор.
Историческият ключ към такава консолидация може да се търси в различния начин, по който възникват, от една страна САЩ, а от друга - останалата част от англоезичния Нов свят. Американската идентичност се ражда чрез революция срещу Короната. Замяната на монархическия политически и правен ред с републикански не е просто смяна на формата на управление, а част от метанаратива за американската идентичност, който скъсва с европейския обществен ред. Канада обаче възниква и изгражда своята идентичност по друг начин.
Там няма радикално скъсване с Европа. След Американската революция десетки хиляди жители на северноамериканските колонии, които са воювали на страната на британците, напускат новооснованата република и остават лоялни на Короната, преселвайки се в днешна Канада. В тези територии европейското се вгражда по-отчетливо и чрез френскоезичното население, а пък значителното присъствие на „първите народи“ - коренните местни племена, слага специфичен отпечатък върху формиралата се мултикултурна традиция, която е в основата на канадската идентичност. Затова северноамериканската граница постепенно започва да разделя не просто две държави, а две различни традиции на държавно строителство и на отношения между политическата държава и свободното гражданско общество.
От едната страна стои република, родена от революция срещу имперския център. От другата постепенно възниква парламентарна федерация, която придобива самоуправление и национална идентичност, без да превръща скъсването с Короната в условие за национална независимост. Канадската конфедерация от 1867 г. е именно такъв компромис между приемственост и самостоятелност: Онтарио, Квебек, Нова Скотия и Ню Брънзуик образуват Доминиона Канада, като новата федерация запазва монархическата и парламентарната традиция. Днешна Канада е напълно суверенна държава, но Короната остава част от нейната конституционна архитектура.
Австралийският път е различен в детайлите, но сходен по своята държавноправна логика. Там няма Бостънско чаено парти и война за независимост. Шест британски колонии постепенно решават да се обединят и през 1901 г. създават Австралийския съюз. Самите дебати за федерацията в края на XIX век говорят за съюз „под властта на Короната“. Австралия формира отделна нация, без да превръща политическото отделяне от британската конституционна традиция в свой учредителен мит. И до днес тя е парламентарна демокрация и конституционна монархия.
Нова Зеландия предлага трета разновидност. Нейната конституционна система също остава монархическа и парламентарна, но националният ù разказ включва още един фундаментален пласт - прякото договорно уреждане на отношенията между Короната и маорите като коренно население. Затова новозеландската идентичност не се свежда просто до „британско наследство“.
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия изграждат суверенни национални идентичности не чрез унищожаване на наследената британска институционна рамка, а чрез постепенното ù „национализиране“. Короната престава да означава управление от Лондон, а се превръща в местна конституционна институция.
Това създава в определен смисъл определен институционален континюитет между тези държави и Европа: парламентаризъм, силна администрация, независими съдилища, социална държава в различни форми. Сходството никога не е пълно, но е достатъчно, за да направи политическото сближаване по-лесно, отколкото географските фактори предполагат.
Канада вече показва докъде може да стигне това. През юни 2025 г. Европейският съюз и Канада подписаха партньорство в областта на сигурността и отбраната. То обхваща морската и космическата сигурност, военната мобилност, киберзаплахите, отбранителната индустрия и в редица други области. През 2026 г. ЕС и Канада стигнаха и до договорености, позволяващи канадско участие в европейския отбранителен инструмент SAFE. Европейският парламент призова отношенията да бъдат задълбочени още повече, включително чрез интегриране на канадската индустрия в европейската отбранителна технологична база. А преди няколко дни председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен направи още една крачка, предлагайки да се проучи възможността Канада да стане първият „асоцииран член“ на ЕС.
Такъв правен статут в момента не съществува и тепърва ще се търси конкретна политико-юридическа формула. Но по-важното е, че геополитическото въображение на Европа започва да се събужда. Следващият въпрос е дали канадският модел би могъл някога да бъде разширен към Австралия и Нова Зеландия. Географията на XXI век дава аргументи за подобно мислене. Канада носи Арктика, огромни природни ресурси и непосредствен достъп до Северна Америка. Австралия е континентална държава между Индийския и Тихия океан и значим производител на критични суровини. Нова Зеландия добавя присъствие в Южния Пасифик. Европа внася мащаба на единния пазар, индустриална база, научен потенциал и регулаторна тежест.
Една хипотетична консолидация не би трябвало да се изгражда като антиамерикански проект. Канада е член на НАТО, Австралия и Нова Зеландия имат дълбоки отношения в сигурността със САЩ, а европейската отбрана остава тясно преплетена с Атлантическия алианс. Самите споразумения ЕС-Канада подчертават допълването, а не заместването на НАТО.
По-същественият замисъл би бил диверсификацията. Европа няма особен интерес да замени зависимостта от Америка със зависимост от Китай или обратното. Канада няма интерес цялото ù икономическо бъдеще да се определя от отношенията с един огромен съсед. Австралия има собственото противоречие между азиатската си икономическа география и западните си политически и отбранителни връзки. Пресичането на тези интереси създава пространство за консолидация.
Един трети геополитически фактор от такъв порядък съвсем не означава трети лагер в една нова Студена война, а способност една група развити демокрации да разполага със собствена индустриална, технологична и отбранителна тежест, достатъчна да не бъде принудена при всяка криза просто да избира между Вашингтон и Пекин.
Тъкмо тук Канада, Австралия и Нова Зеландия престават да изглеждат като далечни роднини на Европа и започват да изглеждат като възможни части от една по-голяма стратегическа география. Не под властта на една империя и една столица. По-тясното партньорство между ЕС, Канада, Австралия и Нова Зеландия би било геополитическа мрежа от суверенни демокрации, свързани от интереси и институции повече, отколкото от география.
Труд
