Ново издание на шедьовъра „За кого бие камбаната“

Морално и философско размишление за войната

Един от великите романи на Хемингуей

Характерната за Хемингуей стегната проза, лишена от помпозност

Пристрастен към фиестата на живота, той остава в емоционалната памет на поколенията

На 24 юли към новата поредица с избрани творби на Ърнест Хемингуей се присъединява емблематичното заглавие “За кого бие камбаната” (1940). Художник на поредицата е Иво Рафаилов. Изданието е с твърди корици.

Определян като стилистичен шедьовър в литературата на XX век и едно от най-великите произведения на Хемингуей, “За кого бие камбаната” (преводач: Димитри Иванов, 568 стр) е морално и философско размишление за войната, любовта и смъртта. Изобразяването на Испанската гражданска война тук напуска пределите на политическото в полза на универсалната тема за жертвоготовността и куража пред лицето на смъртта.

Много читатели виждат смъртта на Робърт Джордан, американеца, който се бие на страната на републиканците, като символично утвърждаване на човешката съпричастност. От съвременна гледна точка героят олицетворява не толкова идеала за мъжкия дълг, колкото самата човешкост, раздирана от вътрешни конфликти, морална неяснота и емоционална уязвимост. Любовната история между Робърт и Мария е достатъчно убедителна, за да породи напрежение между дълга и любовта, индивидуалната воля и всеобщата кауза.

Кадър от филма “За кого бие камбаната” (1943 г.)

Сложната политическа обстановка и психологическият портрет на централните персонажи са постигнати чрез характерната за Хемингуей стегната проза, лишена от помпозност. Този приземeн език създава усещане за реализъм и непосредственост, затова мнозина определят романа като проявление на творческия гений на автора и блестяща изява на прочутата “теория за айсберга”.

Световноизвестният Ърнест Хемингуей (1899-1961), чието име е обвеяно с легенди, завършва земния си път уязвен, наранен, но с достойнство избира сам мига на края. Пристрастен към фиестата на живота, той остава в емоционалната памет на поколенията като брадатия бохем и бонвиван, излъчващ мъжественост и вкус към житейски авантюри. А в литературната памет - като “айсберга на изгубеното поколение”, модерен класик, лауреат на Нобеловата награда (1954), автор на романи и кратки разкази, надживели времето си, преведени на десетки езици, някои от тях претворени на големия екран.

След романите “Слънце изгрява” (1926), който утвърждава Хемингуей като романист, и “Сбогом на оръжието” (1929), един от големите антивоенни романи на XX век, идва ред на “За кого бие камбаната” - любим на не едно поколение роман, зареден с трагичен хуманизъм, вяра в смелостта, честта и обичта пред неизбежния край. Заглавието на книгата е вдъхновено от размишленията на поета Джон Дън (“Никой човек не е остров”).

Велики творби

Откъс от класическия роман:

Робърт Джордан седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.
- Странно - обади се жената. - Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.
- Ти изпрати ли да го извикат?
- Не. Той идва всяка вечер.
- Може да е зает. Някаква работа.
- Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.
- Добре. Далеч ли е?
- Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.
- Може ли и аз да дойда? - запита Мария. - Може ли, Пилар?
- Да, хубавице - каза жената и извърна към Робърт Джордан едрото си лице. - Нали е красива? - запита тя Робърт Джордан. - Как ти се струва? Малко слабичка?
- Много ми харесва - отвърна Робърт Джордан.
Мария наля чашата му с вино.
- Пий - подкани го тя. - Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.
- Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.
- Ето това се казва приказка - възхити се жената. - Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?
- Умна - каза нерешително РобъртДжордан.
Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
- Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.
- Не ми казвай дон Роберто.
- Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея - сеньорита Мария.
- Не обичам такива шеги - каза Робърт Джордан. - Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada - така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.
- За тебе политиката е като религия - подразни го жената. - Никога ли не се шегуваш?
- Напротив, много обичам шеги. Но в обръщението към хората - не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.
- Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме - засмя се тя. - Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.