Паралелни светове

Странни съвпадения се случват в живота на емоционалните хора. Например, 25 години човек чака да изживее като фен това с детето си, което сам е усетил с родителите си - настръхването на кожата, вълнението от химна, очакването, разочарованието от чуждия гол, радостта от изравняването, победата, класиране за голямо първенство с луд гол от шут на защитник, дузпа, вкарана от вратар, лудостта на един народ, която тече във вените на най-добрия му футболист...И човек търси като усещане дежавю-то, докато го стиска тоя живот като морски пясък в дланта, а той изтича, и изтича. И нищо никога не е същото. Ние, българите, имахме уникалния шанс за един ден да се върнем там, където бяхме щастливи. Там, преди 100 лета, където беше детството и тихо стаено чакаше. Подари ни го един голям мъж - Стилиян Петров. 4 поколения мъжкари, футболисти с талант и успехи дойдоха, за да уважат каузата му да подкрепя живота. Да не се предава. Логично, мъжките му сълзи напоиха земята на "Васил Левски". Там, където ние, българите, сме били малко щастливи...И тук стана нещо магично - световете се сляха, минало, настояще и бъдеще...Върнах се не 25, а 2023 години назад. Когато човек страда, губи вярата си, но идва една сила, която ти помага да се изправиш. В един вълшебен момент тая сила се появи. И каза: "Вдигай главата. Всичко лошо е приключило и сега идва добро". Библейски думи. На Христо(с). Не е случайно, че Христо е един. "Лазаре, стани!" И Стилиян се изправи! Усмихна се! Доброто е било, е и ще бъде у него! А ние като българи наблюдавахме ритуала на разговора. По-красива сцена на терена в последните 25 години нямаме. А сигурно и в следващите 25 няма да имаме. Но все пак. Часове след нея имахме шанса да вярваме пак. В новите на терена. И бяхме разочаровани. Пак. И пак. Хиляди пъти. Нямаха вярата. И нямат Христо. Един, който да води. Въпреки всичко - Георги Господинов, "Златната топка" в българската литература има един епизод, описан в романите си - за сина, който гледа мачове с баща си. До неговата смърт. И въпреки физическата му загуба тази връзка не се губи, защото споменът остава при гледането на всеки следващ мач. Ние, българите, сме щастливи хора. Със спомените си. Животът не е просто една загуба...