Париж доказва, че няма нужда от небостъргачи, за да процъфтява

Забраната за строителството на високи сгради в Париж, контрастира с вечно натрапчивия с високи сгради Лондон

Има една история, която част от британските коментатори обичат да разказват от известно време, за разликите между Лондон и Париж. Френската столица, както се казва, е свръхрегулирана и е обложена със свръхданъци, приятна е за гледане, добра е за минипочивките през уикенда, но е застояла, замръзнала и е като музеен експонат. Британската й двойничка, в този прочит, е напориста, динамична, креативна, глобална и е отворена за бизнеса.

Този контраст се проявява и в съответните им силуети. Париж, след своя флирт с високите сгради, който доведе до два или три спорни проекта, разпръснати по края на центъра му, миналата седмица отново наложи своите стари правила, които забраняват сградите да са над 37 метра (121 фута). Планирането на Лондон продължава да бъде свободно за всички, с групите от кули, които изникват не само в града и около Канари Уорф, но и в по-малко централните места като Воксхол, Тотнъм и Люишъм и дори в градовете извън границите на града, като Уокинг.

Би било лесно да се отхвърлят повторно въведените ограничения за височината на сградите като още един пример за превишаване на правата на френските общини, с изключение на това, че наративът за динамичния Лондон срещу сънливия Париж изглежда все по-малко убедителен, отколкото е бил някога, отчасти и благодарение на Брекзит като се има предвид, че френската борса изпревари Лондонската фондова борса като водещ пазар на акциите в Европа. Редица финансови институции, се преместиха в Париж и откриха, че настояването им за качеството на живота пред растеж на всяка цена става все по-привлекателно. В този случай Лондон и другите градове като Бристол и Ливърпул, които в различна степен са прегърнали високите сгради, би било добре да видят какво могат да научат от френския пример.

Поддръжниците на небостъргачи, както в Париж, така и навсякъде другаде, казват, че те са вълнуващи, модерни, и осигуряват така необходимото пространство за домовете и за работата и привличат бизнеса. „Ако вертикалните сгради могат да обогатят сърцето на столицата, защо да се лишаваме от тях?“, казва Жан Нувел, архитект на завършената схема на кулата близнак Duo, която е един от проектите, които доведоха до новите ограничения.

Кулите близнаци Duo в Париж се оказаха противоречиви.

Въпросът е дали те наистина „обогатяват“ градовете. Ако използваме думата в нейния най-буквален финансов смисъл, те създават средства за инвестициите, които носят парите, по-често от чужбина, за техните местоположения. Но техният принос към жилищните нужди е спорен, тъй като те са скъпи за строителство и апартаментите им са склонни да се продават на високи цени. И както се вижда от току-що обявения фалит на общинския съвет на Уокинг, който фалира, след като инвестира в небостъргачите, възвръщаемостта на високите сгради може да спадне, както и да се увеличи.

А зоните, създадени в подножието на кулите, не са убедително доказателство, че те обогатяват градовете социално, пространствено или културно. Ако отидете в новите многоетажни квартали в Лондон, ще намерите сухи, безжизнени места, лишени от специфичен характер, като техните жители са отстранени от живота на улицата чрез асансьорите и фоайетата, тяхното настроение е в унисон с пейзажния дизайн, който може да бъде навсякъде в тези вериги, които могат да плащат наемите на своите търговски обекти. Що се отнася до предполагаемата им модерност, небостъргачите са като въздушния транспорт, който преди беше бляскав като джетовете, но сега е във фазата на Ryanair – обикновен, скучен и предсказуем и е опция по подразбиране за компаниите за имоти без въображение.

Небостъргачите са трудни за оправдаване и от екологични съображения. Високите сгради изискват повече стомана и бетон на квадратен фут за своята конструкция, отколкото по-ниските, и веднъж построени се нуждаят от асансьори и обикновено и от климатизация. На теория те могат да създадат гъстота на населението, която да поддържа обществения транспорт, въпреки че на практика жителите им изглеждат доста запалени по използването на автомобилите. Трудно е да не се съгласим с Емил Мюние, съветник на партията на „Зелените“ в Париж, когато казва, че „няма такова нещо като екологична кула“.

За по-малките и исторически ценни британски градове, като Норич, например, който си играеше с идеята за височината на сградите, посланието на Париж е, че е възможно просто да се каже „не“. За по-големите е по-сложно. В Лондон и Манчестър корабът-небостъргач отплава отдавна, така че пълните забрани няма да имат много смисъл. Париж отдавна е силно управляван и централно ръководен град, с по-унифицирана градска тъкан в резултат на това, а големите британски градове са по-хаотични и многообразни, което също противоречи на единните правила за целия град.

Но районите, кметовете и националните правителства имат правомощията да прилагат политиките, които ограничават въглеродните емисии от строителството на сградите, което, ако се направи сериозно, само по себе си ще намали броя на новите кули. Те също така на теория, но не твърде често и на практика могат да изискват, когато им е разрешено, високите сгради и пространствата около тях да бъдат проектирани качествено и интелигентно. Такива неща естествено струват пари, но основната сила на високите сгради и основната причина те да бъдат построени е, че се освобождават от стойността на земята, което би трябвало да означава, че има още ресурси за една добра работа.

Сравнението Лондон срещу Париж може да се разглежда като сравнение на количество срещу качество. Докато по отношение на населението и БВП Лондон е нараснал повече от Париж през по-голямата част от този век и е създал повече работни места, френската столица е постигнала много по-впечатляващи печалби в производителността. Създадено е повече богатство, или с други думи, за всеки гражданин. Сред последствията, въпреки че парижките домове едва ли са евтини, е по-малко острата жилищна криза.

Париж също така се стреми да се превърне в изключително устойчив голям град, по-желан, отколкото е, като направи своите обществени пространства и речните си брегове възможно най-привлекателни за пешеходците и велосипедистите, като намалява използването на автомобилите и прилага концепцията за „15-минутен град”, при което най-важното за живота е да е близо до вашия дом. Неговата политика по отношение на високите сгради е част от тази по-голямата картина. Начинът на Лондон е да ги вдигаш все по-високо и да ги продаваш не толкова евтино е невъзможно, предвид тази конкуренция, това да продължи да се приема успеха за даденост.

*Роуън Мур е архитектурен критик на Observer

(Превод за “Труд news" - Павел Павлов)