Труд
Автор:
Проф. Боян Дуранкев
В България вече има толкова много прогресивни хора, че вероятно скоро ще започнем да ги измерваме не на брой, а на 100 000 души от населението, по който показател България ще се определя не само като най-прогресивната в Европа, но и в света. Страната ни е препълнена с членове, симпатизанти, новоприсъединили се и особено онези, които вчера са били против, а днес са открили у себе си дълбоки прогресивни убеждения.
Това е първият закон на българския прогрес: прогресивните хора се увеличават най-бързо непосредствено след като стане ясно накъде върви прогресът и кой го олицетворява.
Вторият закон е още по-впечатляващ: магнитът на прогреса е толкова могъщ, че привлича ренегати/регенерати от всички пропадащи партии и жалки коалицийки. Те идват с различна политическа биография, различни убеждения и, разбира се, еднакво чисто бъдеще. Вчера са били либерали, консерватори, центристи, патриоти, социалисти или просто „реалисти“. Бельото им толкова чисто и бяло, че те го навличат не отдолу, а върху изгладените си нови панталони (благодаря ти, Уди Алън, за идеята от твоите Bananas от 1971 г.).
Днес са прогресивни. Нещо като: Прогресивни Граждани за Европейско Бъдеще на България (ПГЕРБ), Има Такъв Прогресивен Народ (ИТПН), Прогрисисти от Българска Социалистическа Партия (ПБСП), Движение за Прогресивни Права и Свободи (ДППС) и т. н. Няма нищо лошо в политическото преосмисляне. Човек има право да променя убежденията си. Само че в България понякога човек променя убежденията си точно толкова бързо, колкото се променя посоката на вятъра.
И тук се ражда третият закон: когато партията губи власт, някои нейни членове откриват в себе си нови принципи и ценности; когато друга партия печели власт, откриват прогрес съм реализация/опазаряване на новите принципи и ценности.
Но най-интересното идва, когато измерим самия прогрес. Оказва се, че той има една много проста характеристика: цените на свободния пазар вървят нагоре. Това е прекрасно. Пазарът е свободен. Цените също. Само доходите понякога изглеждат като затворници с доживотна присъда. Минималната заплата също прогресира, разбира се. Само че инфлацията има неприятния навик да бяга малко или много по-бързо. Така получаваме едно от чудесата на съвременната икономика: заплатата расте номинално, а покупателната способност може да стои на едно място или дори да върви назад. Това вече е истински прогрес!
Човек получава повече пари, за да може да купи приблизително същото количество стоки. И ако се старае достатъчно, след няколко години може да получава два пъти повече пари и да се чувства приблизително два пъти по-беден. Това е прогресът, разбран като изкуство да броиш чрез НСИ по-големи числа като доходи, докато хладилникът съдържа същото количество храна (с по-лошо качество). Но не бива да бъдем несправедливи. Прогресът не е за всички. Той има социална чувствителност. Знае къде да отиде.
За обикновения човек идва като по-висока цена на жилището, храната, транспорта и услугите. За средната класа - като ипотека с променливо настроение.
А за свръхбогатата олигархия прогресът вече е друга категория. Там той може да се измерва в активи, концесии, обществени поръчки, монополни позиции, финансови участия и стойност на имуществото.
И тук стигаме до четвъртия закон: в България прогресът е универсален като идея, но неравномерно разпределен като резултат. Някои получават прогреса на касата. Други - в нотариалната кантора. Трети - в баланса на фирмата. Четвърти - в банковата сметка. А най-прогресивните успяват да получат и четирите.
Така постепенно разбираме истинския смисъл на думата „прогрес“. Той не означава непременно, че всички вървят напред. Означава, че средната скорост на движение е положителна, докато някои хора стоят на едно място, а други са вече на хоризонта.
И ако някой се оплаче, че не вижда прогреса, вероятно просто не гледа от правилния прозорец. От прозореца на олигархичния пентхаус той се вижда прекрасно. От прозореца на панелката - малко по-трудно. Но това е само въпрос на перспектива. И на квадратура. В крайна сметка българският прогрес има едно голямо предимство: той винаги намира нови прогресивни хора.
Особено когато старите партии започнат да пропадат. И така политическата биография се превръща в нещо като сезонна мода. Миналото се прибира в гардероба. Новата идеология се облича. Старите снимки се архивират. Новите лозунги се научават. И човек отново е готов да служи на историческата необходимост. Това не е непременно цинизъм. Може да бъде и форма на политически дарвинизъм. Само че при Дарвин оцеляват най-приспособимите. В политиката оцеляват тези, които най-бързо разбират към какво трябва да се приспособят. Особено напетите мацки. И може би затова трябва да бъдем внимателни с думата „прогрес“.
Защото истинският прогрес не се измерва с броя на хората, които са се нарекли прогресивни. Не се измерва и с броя на ренегатите, които са сменили партийния адрес. Не се измерва само с ръста на цените. И със сигурност не се измерва с размера на богатството на онези, които вече са много богати. Истинският прогрес започва тогава, когато човекът с най-малко започне да усеща, че животът му става по-добър и по-бързо по-добър, отколкото на свръхбогатата олигархия. Всичко останало може да бъде просто движение. Понякога - движение нагоре. Понякога - движение надолу. А понякога - просто политическо преместване от една лодка в друга, докато всички убедено твърдят, че корабът върви напред.
1. Прогресът е универсален като идея, но неравномерно разпределен като резултат.
2. Някои бъркат прогреса със собствения си прогрес във властта.
3. Проблемите на прогресмените, създавани както от екзогенни обективни фактори и условия (има такива), така и от ендогенни решения (например, видими ярко в кадровата политика), потвърждават правилото че пътят от Еверест винаги е надолу.
4. Горните три заключения не означават че българските граждани искат връщането на несимпатичния дуопол с неговите сателити и сглобки.
5. Прогресът не е вечна праволинейна тенденция. Прогресът не е природна законова даденост, а крехък резултат от човешки усилия, който лесно може да бъде загубен, ако обществата изгубят своята бдителност, нравствена ориентация и/или способност да решават системните си кризи.
