Министърът на образованието проф. Тодор Танев обяви, че иска да се криминализират „мъртвите души“ в класните стаи. Т.е. всеки директор, записал несъществуващ ученик и прибрал 2000 лв. от държавата за него, да бъде наказан като престъпник.
Не бързайте да заклеймявате професора. Кражбата е престъпление, документната измама - също. Защо на школския директор да му се прощава, че бърка в държавната хазна?
Но с това, че не е законно и не е морално, свършват всички аргументи в защита на криминализирането. От него нищо няма да последва. Освен не много успешен „лов на вещици“. Защото наказанието не е никакво решение. Ама никакво.
„Мъртвите души“ не са плод на алчността на директора и учителите. Нито на небрежността им. Те са резултат от нормативната база, по която работи системата, плод на неуспешни и некадърни реформи през последните години, както и на бедността. Много искам да видя как се криминализира директор, на когото майка от родопско село току-що му е обяснила, че детето й ще отиде на училище едва като съберат картофите. Иначе няма как да му купи обувки. Или пък директор, който чака да се върнат децата на емигрантите, които цяла година живеят със скайп възпитание и само през лятото са с мама и татко (в повечето случаи да работят наравно с тях). Сигурно звучи сълзливо и със сигурност случаите не са драматично масови, но ги има достатъчно. И е добре да се виждат от чиновниците на жълтите павета. Напоследък в папките им като че ли има само една теза - реформа срещу лошите учители.
И така. Най-много „мъртви души“ има в в училищата в Северозападна България, в населените места с преобладаващо ромско население, в регионите с висока степен на родители емигранти и в големите градове, където се правят изключения в полза на делегирания бюджет. Вярно, винаги на ръба на нормата - няма директор, който да не знае как да попълни образец номер 1 с броя на учениците и вътре да няма някой, който е записан, но не е в часовете.
По данни на НСИ децата до 17 години, които живеят в риск от бедност, са над 28 на сто. Във всички анализи на наши институции, на Световната банка, на ЕС и УНИЦЕФ - социалният статут на семейството се посочва като основна причина за отпадането или неходенето на училище. Примерите в тази посока са цял куп, а решението не зависи пряко от образованието. Мерките, взети до момента, решават въпроса частично. Родителите пращат децата на училище само докато получат бележките за социалните помощи. Когато ученикът стане по-голям, за част от семействата е по-изгодно да го пратят да работи по къщите или на полето, но не и в класната стая. В този случай обикновено става дума и за ниско грамотни родители, които просто възпроизвеждат модела на неграмотността. Какво правят учителите? Въпреки купищата мерки, които са им разпоредени да прилагат, те нямат особени права. Нито обикалянето по къщите за записване на ученици, нито недаването на бележки, нито убеждението или заплахите дадоха или дават траен резултат. Да не говорим, че е много по-лесно да запишеш някоя „мъртва душа“, отколкото да останеш без работа, а населеното място - без училище.
Вторият проблем е т.нар. скайп поколение. Има много деца, за които учителят е в ролята и на майка, и на баща. А училището е единствената социална институция, която имат. В този случай трупането на знания остава на заден план, но на малцина педагози някой им признава този труд.
Третата причина за „мъртвите души“ е най-голямата и най-обществено проблемна. Тя засяга ромчетата. Нито една програма и нито един от милионите левове, които бяха изсипани, не даде резултат за тяхното социализиране. Точно обратното. Училищата в гетата останаха, нещо повече, други училища бяха превърнати в образователни гета. Там всеки ден се формира маса от неграмотни. Учителите са оставени да се оправят сами. Държавата не им е осигурила условия, че да си заслужава да го правят. Не става дума за заплати, а за възможност да работят (от методиката до материалната база). Когато няма елементарна подкрепа, кой има правото да изисква от учителя да не записва „мъртви души“? Циганчето може да дойде днес, а утре да не се появи, но в други ден пак да дойде. Такива училища трябва да бъдат затваряни, те само възпроизвеждат лоши практики. Има достатъчно модели за справяне с подобни ситуации. Въпрос на политическа воля е да се приложат, но знаем колко важен е ромът избирател.
Всъщност бедността и неработещата образователна система са основата на „мъртвите души“. Но има още един момент - делегираните бюджети. Начинът на финансиране на училищата - държавата дава пари на брой ученици - станаха причината всеки директор да злоупотребява както намери за добре. Делегираният бюджет е причината в градове като София, където няма недостиг на деца, да се злоупотребява с въпросния образец номер 1, да не говорим за схемата да се записват повече деца, отколкото е капацитетът на училището. Делегираният бюджет е и чудесно средство за извинение, когато имаш малко деца, но трябва да запазиш работното си място или просто не ти пука дали поредният мързелив гимназист ще е в клас или не. Важното е, че го има в дневника. А и парите, които отпуска държавата за един ученик, не са като „рог на изобилието“. Делегираният бюджет дава възможности за злоупотреби от страна на директорите, категорични са повечето от учителите. Но според тях това е най-лесно решимият проблем, защото е достатъчно да се определи гарантиран бюджет на училището, а допълнителните пари да идват от качествената работа, а не да зависят само от броя на учениците. За злоупотребите с делегираните бюджети проф. Танев има основание да е гневен. Но дали екипът му е готов да закрива училища, да оставя учители без работа, да осигури нови класни стаи на „живите души“, да промени начина на финансиране на цялата система?
Причините за „мъртвите души“ са ясни - и обективните, и субективните. Но те съществуват само и единствено защото няма обществен договор. Защото колкото и беден да е бил българинът, винаги е пращал детето си на училище. Защото учителят винаги е бил уважаван, а не заклеймяван. Училището винаги е било държавна институция, а не част от проект за отчитане на ромски програми.
Докато обществото не си поръча реална промяна в образователната система, обучението на нашите деца ще е персонална грижа на всеки учител и ще зависи само от личния професионализъм на учителя. А образователният министър ще трябва да чете главно Наказателния кодекс.