Труд
Автор:
Проф. Пламен Павлов
Печките патриарси се подписват като духовни глави „... на сърби и българи...”
Данните на османо-турските документи, както и сведенията на пътешественици и дипломати, свидетелстват, че етнокултурната картина в Поморавието след османското завоевание не се отличава от онази през Средновековието - областта си остава с доминиращо българско население. Това личи и от регистрите на Видинския санджак от 1454/1455 г. (Ниш е в територията, която наследява Видинското царство), както и на самия Нишки кадилък от 1498 г.
В последния документ според османската практика се говори основно за християни и мюсюлмани. Прави впечатление обаче споменаването на едва няколко лица, живеещи в различни села, които са обозначени с прозвището “Сърбина».
Очевидно това са инцидентни случаи в хода на изброяването на стотици български имена, а целта е ясна - такива християни, дошли отвън сравнително скоро, да бъдат по-ясно разграничени от доминиращия народностен елемент. По абсолюно същия начин е отразено присъствието на местен жител, записан като “Арменеца».
Така или иначе, тенденциозните внушения на сръбските учени, че християнското население в Ниш и района е сръбско противоречат на автентичните документи от онази епоха. Българският характер на местните жители е отбелязан и при първия поход на полско-унгарския крал Владислав Ягело - Варненчик и трансилванския воевода Янош Хунияди през 1443 г. Летописците съобщават, че в подкрепа на западната християнска армия се включват български военни отряди от Ниш и околните места.
План на Нишката крепост от 1737 г.
В северозападните български земи не се спират да бродят малки, понякога и по-големи чети от български хайдути. От известните имена ще споменем Баба Новак, за когото сме разказвали специално в тази поредица (“Труд” от 9 април 2022 г.), Куртули, Милко и Чокан във Видинския санджак (1698, 1705 г.), Балчо в Кюстендилско и Поморавието (1707), Папазоглу във Врачанско, Берковско и Пиротско (1714) и др.
Само ще припомним, че “баба” (“татко”) Новак е роден е около 1530 г. в Пореч (дн. Долни Милановац) - в земя, която от векове е населена с българи. Вероятно във връзка с действията на Новак е един опит за въстание на българите в Нишко. За случилото се знаем единствено от пътеписа на немеца Фридрих Зайтел (1596 г.) - по пътя между Ниш и София лежали камари от трупове, а при вратите на Ниш стояли набити на кол стотици отрязани глави “... на християни, бедни български селяни, разбунтували срещу турския султан ...” Новак играе сериозна роля и по време на
Първото Търновско въстание (1598 г.). Силен интерес буди твърдението на сръбския историк Йован Раич (1726-1801), самият от българско потекло, че „... Баба Новак родом се показваше от древните български крале, най-близко от Стратимир и Шишман...” В своята книга “Домът на Шишман” (2021 г.) доц. Петър Николов-Зиков с основание допуска, че Раич се опира на семейно предание от Видин, откъдето е родом неговият баща. Според други автори родството може да е по линия на Фружин, синът на цар Иван Шишман. Ярката личност на Баба Новак оставя трайни следи в българския, сръбския и влашкия фолклор.
Няма да се спираме на Чипровското въстание (1688 г.), още повече че неговият център е извън Поморавието. И все пак, първите действия на Георги Пеячевич и другите чипровски водачи са именно в тази област, когато те със своите чети подкрепят австрийската армия. Както знаем, през следващата 1689 г. е голямото въстание на Карпош в северната част на Македония. Неговият съратник войводата Страхил от Ветрен, Пазарджишко, с хората си се присъединява към австрийците, когато те превземат Ниш. По същото време там се оказва и Георги Пеячевич! Всичко това предполага, че между българските водачи от Чипровци, Македония и Поморавието е имало преки връзки и общи планове.
Съгласно Пожаревацкия мирен договор, с който завършва австро-турската война през 1716-1718 г., за първи път от векове се стига до налагането на християнска власт южно от Дунав. В завзетия Смедеревски санджак австрийското управление продължава две десетилетия, но след поредната война от 1737-1739 г. областта отново е върната в пределите на Османската империя. Въпреки това значението на тази промяна е твърде важно. Въведената австрийска управа обозначава територията като “Австрийска Сърбия”, но е редно да се подчертае, че в нейните граници са включени и част от българските земи в Поморавието. Районът на Неготин и до р. Тимок също е в ръцете на австрийците, които го включват в състава на т. нар. Тимишки Банат.
По време на австро-турската война от 1737-1739 г. армията на фелдмаршал Зекендорф нахува на турската територия, окупира Сърбия, голяма част от Поморавието и превзема Ниш. Друг австрийски корпус, командван от ген. Кайфенхюлер, обсажда Видин, но е отблъснат от превъзхождащите го турски сили. При този неуспех австрийците се изтеглят от Ниш. Опитът настъпателната кампания да бъде подновена през 1739 г. приключва с провал. При първоначалните австрийски успехи през 1737 г. избухва поредното въстание на българите от западните земи - в районите на Пирот, Берковица, Брезник, Кюстендил, Дупница, София, Крива паланка и други близки места. Както сме разказвали и друг път, османските власти разкриват мащабен български заговор с център София, в който видна роля играе самоковският митрополит Симеон, чиято епархия е в диоцеза на Печката патриаршия.
Значителна част от поречието на Велика Морава, вкл. Пожаревац, Свилянац, Ягодина и Кюприя, през 1788-1792 г. отново е под властта на Хабсбургска Австрия. В онези години районът южно от Дунав става известен под името “Кочина крайна” по името на войводата Кочо Ангелкович, командир на сръбски и български доброволци в австрийската армия. Самият Кочо е родом от с. Паневец (дн. Кочино село), Ягодинско, и най-вероятно е с български произход. При това неговият баща е преселник от района на Призрен в Косово, където през онази епоха доминира българското население. Кочо се е подписвал като “Коста”, а най-близките му сподвижници са от неговия роден край - с други думи, поне някои от тях също са от българско потекло.
През XVI в. част от западните български земи попадат в територията на възобновената през 1557 г. Печка патриаршия, което става с подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, босненски мюсюлманин. Патриаршията обхваща както традиционните сръбски епархии, откъснати от диоцеза на Охридската архиепископия «... на цяла България...», но и четири български - Скопие, Ниш, Кюстендил и Самоков. Независимо от своето сръбско название, Печката патриаршия, за разлика от ХIХ - ХХ в., не прокарва линия за асимилация на българите.
Напротив, патриарсите се подписват като духовни водачи на „... сърби и българи...” Известни са неколцина българи, които заемат патриаршеския престол в Печ. В случая ще обърнем внимание на патриарх Гаврил III Николин (1752 г.), който преди това е митрополит на Ниш. Самата фамилия “Николин”/“син на Никола” е различна от обичайните за сърбите, за които е характерна наставката “ич”. Макар че заема патриаршеския престол за кратко, Гаврил е тачен от своето паство, а свалянето му от престола предизвиква криза в Печката патриаршия. Във връзка с това научаваме, че в Ниш е имало “патриаршески палат”, свързан с Гаврил.
Надали е случайно, че дори и в средата на XIX в. френският дипломат Жером-Адолф Бланки, разследващ кървавото потушаване на Нишкото въстание (1841 г.), смята „... господин владиката на Ниш...” за „.. примас на България...”, т. е. за духовния глава на българите.
