Труд
Автор:
Труд онлайн
Докога?
Докога родителите ще погребват децата си, а институциите ще погребват справедливостта?
Преди дни Полша даде ясен знак, че човешкият живот има цена, а държавата има гръбнак. Лукаш Жак – рецидивист, управлявал с над 220 км/ч при ограничение 80 км/ч, пиян, въпреки съдебна забрана да шофира, причинява смъртта на баща на две деца, ранява цялото семейство, бяга от местопроизшествието и се укрива в чужбина.
Резултатът
20 години ефективен затвор. Доживотна забрана да управлява автомобил. Стотици хиляди злоти обезщетения. Осъдени са и хората, помогнали му да избяга. Прокурорът по делото заявява, че няма нито едно смекчаващо вината обстоятелство. Съдът заявява ясно: „Тази присъда защитава обществото.“
"Точно това е смисълът на наказателното правосъдие - да защитава обществото и невинните хора", пишат в своя позиция от сдружение "Ангели на пътя". Организацията е съставена от почернени родители и близки на загинали в катастрофи
Присъда, която има за цел да покаже, че законът стои зад жертвите, а не зад извършителите.
В България обаче твърде често виждаме друго. Вместо бързо, категорично и безкомпромисно обвинение – години на разследвания. Вместо ясна обвинителна теза – връщане на дела, процесуални грешки, отлагания и безкрайни съдебни саги. Вместо усещане за справедливост – усещане за безнаказаност.
Функцията на прокуратурата е ясна.
Прокуратурата ръководи досъдебното производство, събира и оценява доказателствата и когато счита, че са налице достатъчно данни за извършено престъпление, внася обвинителен акт в съда. Именно обвинителният акт определя рамките на съдебния процес и е основата, върху която съдът правораздава.
Затова качеството, последователността и професионализмът на прокуратурата не са формалност. Те са решаващи за това дали ще има справедлив процес и справедлива присъда. Когато обвиненията са слаби, непълни или допускат тежки процесуални пропуски, последствията ги понасят единствено жертвите и техните семейства. Ние от Сдружение "Ангели на пътя" неведнъж сме излизали на улицата именно заради това. Затваряхме пространството пред Съдебната палата.
Организирахме национални протести. Настоявахме институциите да спрат да прехвърлят отговорността една на друга. Защото зад всяко забавено дело стои едно разбито семейство. Зад всяка процесуална грешка стои един човешки живот. Достатъчно е да си припомним делата за Иван Седмаков , Филип Арсов и Ирина Дела, превърнали се в символ на продължителните процедури, общественото недоверие и огромното очакване институциите да изпълнят своята конституционна функция – да осигурят справедлив процес и ефективно наказателно преследване.
По делото за Иван Седмаков обвинителният акт беше внесен, производството беше прекратено от първата инстанция заради констатирани процесуални нарушения, а впоследствие Апелативният съд уважи протеста на прокуратурата и върна делото за продължаване на съдебните действия. Това показва колко тежки могат да бъдат последиците от всяко забавяне за близките на жертвите. Ние няма да се уморим да повтаряме:
Животът на едно дете не струва по-малко в България, отколкото в Полша.
Българските семейства не заслужават по-малко справедливост. Българските деца не заслужават по-малка защита. Затова настояваме за реални промени. Настояваме за лична професионална отговорност на всеки магистрат, който с груби нарушения на закона или системно неизпълнение на задълженията си причинява тежки последици за правосъдието. Настояваме за ефективни механизми за отчетност на прокуратурата и съдебната власт, защото независимостта не означава безконтролност.
Докато в България човешкият живот продължава да бъде обезценяван от безкрайни процедури и липса на навременна справедливост, ние няма да млъкнем. Ще бъдем пред съдилищата. Ще бъдем пред прокуратурите. Ще бъдем по площадите. Защото всяко убито дете има име. И защото справедливостта не е привилегия. Тя е задължение на държавата.
