Responsible Statecraft: НАТО не може да спечели война с Русия

НАТО никога не е бил най-мощният военен съюз в историята

През 2024 г. бившият министър на отбраната Лойд Остин, отразявайки едно популярно западно убеждение, заяви: „НАТО е най-мощният и успешен съюз в историята“. И все пак само две години по-рано, през 2022 г., след 15-годишна кампания, НАТО е победена от талибаните - група лошо въоръжени бунтовници. Как могат да се съчетаят унизителното поражение на НАТО и мнението на Остин?

Разбира се, НАТО никога не е бил най-мощният военен съюз в историята - това отличие със сигурност се полага на съюзниците от Втората световна война: САЩ, Русия, Великобритания и страните от Общността на нациите. Въпреки това след 1945 г. НАТО си свърши работата, свърши я добре и тези от нас, които служиха в него, се гордееха с това, пише в статия за Responsible Statecraft Стив Джерми.

След падането на Берлинската стена обаче резултатите от дейността на НАТО се накърниха. Задоволително в Косово. Унизителен в Афганистан. Стратегически провал в Украйна. Наистина ли сме сигурни, че НАТО е в състояние да защити демократична Европа от предполагаемата експанзионистична Русия в сценария на Страшния съд - конвенционална война между НАТО и Русия?

Сценарият за война между НАТО и Русия в деня на Страшния съд е определящият начин за изследване на този въпрос. 

„Аматьорите говорят за тактики, професионалистите изучават логистиката“ , а нашият стратегически анализ трябва да започне от логистичните тилови зони на НАТО, след което да продължи напред към бъдещата бойна линия на европейския континент.

Първо, за разлика от Русия, нито една от големите натовски държави не е индустриално мобилизирана за война, за което свидетелства фактът, че Русия все още изпреварва НАТО по отношение на 155-милиметровите снаряди за Украйна. Което, между другото, опровергава мнението, че Русия е готова да завземе по-голяма част от Европа - ако ние в НАТО наистина вярвахме в това, всички щяхме да се мобилизираме на бързи обороти.

По-важното е, че не е ясно дали НАТО би могла да се мобилизира със скоростта или мащаба, необходими за производството на оборудване, боеприпаси и хора, които да се равняват на Русия. И със сигурност не и без продължително натрупване, което да сигнализира за намеренията ни. Не става въпрос само за загубен промишлен капацитет, но и за загубен финансов капацитет. От най-големите държави в НАТО само Германия има съотношение на дълга към БВП под 100 %.

Второ, за да има и най-малкия шанс за успех при този сценарий на Страшния съд - война между НАТО и Русия, американските сили ще трябва да се разгърнат в голям мащаб в континентална Европа. Дори ако армията на САЩ бъде създадена в необходимия мащаб - с численост от 473 000 души през 2023 г., което е под една трета от сегашната руска армия, тя не е такава - преобладаващата част от американското оборудване и логистика ще трябва да пътува по море.

Там те ще бъдат уязвими за руските торпеда и мини, изстрелвани от подводници. Като бивш специалист по подводна война не вярвам, че НАТО сега разполага с мащаба на силите за борба с подводници или мини, необходими за защита на морските комуникационни линии на Европа.

В този смисъл тези сили не биха могли да защитят успешно и вноса на въглеводороди в Европа, по-специално на нефт и втечнен природен газ, които са от решаващо значение за икономическото оцеляване на Европа. Загубите поради уязвимостта на морските ни доставки не само биха влошили военното производство, но и биха довели до ускоряване на икономическите трудности за гражданите на НАТО, тъй като рязкото покачване на цените и недостигът на енергия, съпътстващи избухването на война, бързо биха засилили политическия натиск за уреждане на въпроса.

Трето, нашите летища, морски пристанища, тренировъчни и логистични бази биха били изложени на нападение с конвенционални балистични ракети, срещу които имаме изключително ограничена защита. Всъщност, в случая с ракетата „Орешник“, няма никаква защита.

Една ракета „Орешник“, която пристига със скорост над 10 Mach, би разрушила оръжеен завод на НАТО или военноморска, армейска и военновъздушна база. Както и в Украйна, балистичната кампания на Русия ще бъде насочена и към нашата транспортна, логистична и енергийна инфраструктура. През 2003 г., докато работех в щабовете за планиране на политиката на британското МО, нашият анализ на заплахите след 11 септември предполагаше, че успешна атака срещу терминал за втечнен природен газ, като например в Милфорд Хейвън, Ротердам или Барселона, би имала неядрени последици. Последвалите икономически шокови вълни бързо биха обхванали целия европейски континент, който сега е все по-зависим от втечнения природен газ.

Четвърто, за разлика от Русия, силите на страните от НАТО са разнородна група. Собственият ми опит, докато ръководех офшорното обучение на всички европейски военни кораби във Flag Officer Sea Training в Плимут, а по-късно работих със силите на НАТО в Афганистан, показваше, че всички сили на НАТО са изключително ентусиазирани, но имат много различни нива на технологичен напредък и обучена ефективност.

Може би по-важно от съвременна гледна точка е, че освен шепата инструктори на НАТО, които са предна разположени в Украйна, нашите сили се обучават по „доктрината за маневриране“ отпреди появата на дронове и нямат реален опит в съвременните равностойни атакуващи бойни действия. Докато руската армия вече има близо тригодишен опит и безспорно е най-закалената в света.

Пето, системата на НАТО за вземане на решения е тромава, затруднена от необходимостта от постоянна комуникация от Върховния щаб на съюзническите сили в Европа до националните столици - сложност, която се усложнява всеки път, когато се приеме друга държава.

Още по-лошо е, че НАТО не може да прави стратегия. Малко след като пристигнах в Афганистан през 2007 г., бях шокиран да открия, че НАТО няма стратегия за кампанията. През 2022 г., независимо от многобройните руски предупреждения за това, че разширяването на НАТО представлява червена линия, НАТО беше напълно неподготвена стратегически за очевидната възможност за избухване на война - за което свидетелства отново неспособността ни да се справим с руското производство на 155-милиметрови снаряди.

Дори и сега, през 2025 г., стратегията на НАТО за Украйна е непрозрачна и може би най-добре обобщена като „двойно намаляване и надежда“.

В обобщение, НАТО се позиционира като защитник на Европа, но не разполага с промишлен капацитет за поддържане на равнопоставени военни действия, изцяло зависи от силите на САЩ, за да има и най-малкия шанс за успех, не е в състояние да защити по задоволителен начин морските си комуникационни линии от руски подводници, нито своята тренировъчна и промишлена инфраструктура от стратегически балистични бомбардировки, състои се от разнообразна смесица от некръвоснабдени конвенционални сили и няма капацитет да мисли и действа стратегически.

Не може да се предполага лесна победа на НАТО и се опасявам, че обратното ми изглежда далеч по-вероятно.

И какво от това? По конвенционален път сега бихме могли да измислим как да поправим разкритите явни слабости. Стратегически одити, които да потвърдят пропуските в способностите. Анализи на способностите, за да се определи как да се запълнят пропуските. Конференции, на които да се реши кой какво прави и къде трябва да се разпределят разходите. И през цялото време да се мотаем, надявайки се, че НАТО в крайна сметка ще надделее в Украйна, въпреки всички доказателства за обратното.

Но без единодушното съгласие на страните от НАТО да увеличат мащабните военни инвестиции, ще бъдем щастливци, ако успеем да се справим с тези недостатъци в рамките на десет години, да не говорим за пет.

Или пък бихме могли да се върнем и да разгледаме - най-накрая - преценката на много западни реалисти, че разширяването на НАТО е било повод за Руско-украинската война. Руснаците неведнъж са ни предупреждавали, че подобно разширяване представлява червена линия. Така правеха и някои от най-великите ни стратегически мислители, като се започне от Джордж Кенън през 1996 г., Хенри Кисинджър, Джак Матлок, дори Бил Бърнс в прочутата му дипломатическа телеграма "Ний означава Ний “ и съвсем наскоро Джон Миърсхаймер с прогнозите си от 2014 г. Всички те са пренебрегнати.

Истината е, че сега НАТО съществува, за да се противопостави на заплахите, създадени от продължаващото му съществуване. И все пак, както показва нашият сценарий, НАТО не разполага с капацитет да победи основната заплаха, която е създадена от нейното продължаващо съществуване, пише още Стив Джерми.

Затова може би сега е моментът да проведем честен разговор за бъдещето на НАТО и да зададем два въпроса. Как да се върнем към устойчив мир в Европа, към който се стремят всички страни в конфликта? Дали НАТО е основната пречка пред този устойчив мир?

Стив Джерми е командвал военни кораби в 5-та ескадра разрушители и във военновъздушните сили на британския флот. Служил е във войната за Фолклендските острови и в Адриатическо море за кампаниите в Босна и Косово, а през 2007 г. се пенсионира след оперативен тур като директор по стратегията в британското посолство в Афганистан. Автор е на „Стратегия за действие“: Стратегия за действие: Разумно използване на сила през XXI век, а сега работи в областта на офшорната енергетика.