Труд
Автор:
Елена Симеонова
Миналата година Хенри Чунг, доктор на науките, преподавател в Училището по спорт, рехабилитация и физически науки към Университета в Есекс, седна пред лаптопа си като участник в доста особен експеримент, пише Popular Mechanics. Предпоставката, според разбирането на Чунг, беше доста проста - погледнете дигитално обезстарена версия на собственото си лице и вижте дали това ви помага да си спомните неща от детството. „Как подобряването на външния ми вид задейства спомени?“, каза Чунг. „Със сигурност това няма да проработи.“ Така и стана. Експериментът извади наяве спомени, за които беше сигурен, че ги е забравил напълно.
Това, което Чунг е преживял, е било нещо повече от обикновена илюзия. Публикувано в Scientific Reports, изследването е първото, което показва, че като гледат детската илюзия за себе си в огледалото, възрастните могат да получат достъп до спомени от определени моменти от живота си. Учените отдавна знаят, че паметта и нашата представа за „аз“ са взаимосвързани . Колкото повече си спомняме автобиографичните спомени, които ни определят, толкова повече задълбочаваме връзката си със себе си. Философът Джон Лок твърди още през 1689 г., предполагайки, че ние сме, буквално, това, което си спомняме . Но нито философите, нито съвременните учени са обяснили напълно ролята, която тялото играе в нашето чувство за аз, досега.
Изследователският екип казва, че последиците от това проучване се простират отвъд простото припомняне на паметта.
Изследователи са установили, че чувството за „аз“ на мозъка е изненадващо лесно за заблуда. От класическата илюзия с гумена ръка до илюзиите за цялото тяло във виртуалната реалност, умишленото подаване на несъответстваща сензорна информация към мозъка може временно да промени кой или какво според него обитава. Илюзията за лице в лицето, която изследователите са използвали в този експеримент, работи на същия принцип. Вместо участниците да чувстват връзка със изгубено или фалшиво тяло или част от него, изследователите са използвали филтър за лице, за да „подведат“ участниците да се изправят срещу по-младото си аз.
Проучването е ръководено от Уткарш Гупта, който по това време завършва докторантура в университета Англия Ръскин, заедно с Джейн Аспел, доктор по философия , ръководител на лабораторията „Аз и тяло“ в същия университет. „Няма много изследвания, които да са изследвали връзката между това, което наричаме телесно аз, което е един вид фундаментален аспект на паметта, и на аз-а“, каза Аспел. Петдесет от участниците са видели видео на живо на собственото си лице. За половината от тях, включително Чунг, лицето е било дигитално променено с помощта на филтър за лице, което ги е направило да изглеждат като деца. Докато са движели главите си, по-младите „огледални“ също са движели главите си – както синхронно, така и след това извън него. След експеримента на участниците е било казано да си припомнят детските си спомени.
За да потвърдят дали спомените, които си спомнят, са реални или не, екипът използва стандартизиран протокол за тестване, фокусиран върху припомнянето на епизодични спомени. „При епизодичната памет контекстът винаги е част от спомена“, каза Аспел. Според Гупта всички участници са били изложени на подобни въпроси, така че дори участниците да са си измисляли фалшиви спомени, всичко е било хомогенно.
За Чунг преживяването върнало спомени, които е смятал, че е загубил. „С набирането на повече време, интервюто все по-малко се усещаше като илюзия“, каза Чунг. „Върна ме към почивка, където бях в Хонконг със семейството си (и) специфичният спомен, който получих от нея, беше наистина горещ и влажен.“ Чунг се видял като малко дете, стоящо до гроба на баба си и дядо си в един пиков летен следобед. Той си спомнил как се протегнал към мрамора и дръпнал ръката си назад, тъй като бил твърде горещ, за да го докосне. „Честно казано, напълно забравих, че се е случило, докато (Гупта) не ми зададе този въпрос“, каза Чунг.
Той не беше сам.
Участниците, които временно са превъплътили детското си лице, са си спомнили значително повече епизодични детайли от детските си спомени, отколкото тези, които са видели непромененото си лице на възрастен. Това откритие оспорва нещо, което дълго време сме приемали за даденост - че спомените ни живеят изцяло в ума и могат да бъдат възстановени само чрез мисълта. Оказва се, че тялото държи част от ключа.
Изследователите вярват, че по-нататъшни, по-сложни телесни илюзии биха могли да отключат спомени от различни етапи от живота. Аспел каза, че дори грубият филтър на изследването, който прави лицата да изглеждат общо взето бебешки, а не лично точни, е достатъчен, за да доведе до значителни резултати. Дийпфейк видео, изградено от действителна детска снимка, каза тя, би било много по-мощно.
Дори е възможно експериментът да се повтори у дома, каза Аспел, използвайки широкодостъпни технологии. „Ако имате Snapchat, филтърът все още е там.“ Тя дори демонстрира експеримента на журналист, като проектира екрана на телефона си на компютър. Въпреки че каза, че едно deepfake видео - създадено от действителна детска снимка - би било много по-мощно.
Интервенциите, базирани на виртуална реалност, показват обещаващи резултати за подобряване на паметта и самовъзприятието. При пациенти с болестта на Алцхаймер поне едно проучване показва, че завладяващите среди подобряват паметта и цялостното познание. В психотерапията виртуалната реалност вече се използва, за да помогне на пациентите да се изправят срещу по-млада версия на себе си и да говорят състрадателно с нея, което води до намаляване на самокритиката. Водещият изследовател Гупта също посочва терапията с реминисценция, която вече се използва при деменция и грижи за възрастни хора, като естествена основа за това, което предстои.
„В случаи на обездвижване, свързано с напредване на възрастта, когато хората не могат да бъдат сред природата, но във виртуална реалност, те могат да отидат там (и) да изследват планините“, каза Гупта. „Много здравни заведения за възрастни хора правят това в момента.“ Оказва се, че илюзията за лице в лицето е само началото.
