Властта като опиат, политиката като секта

Има трагедии, които не просто разтърсват, а оголват. Оголват кой какъв е, кой на какво е готов и кой колко струва, когато лампите светнат. „Петрохан“ стана точно такъв прожектор.

Не заради сензационните детайли, не заради мрака около една затворена общност, а заради това, което изпълзя отдолу – старият, мазен рефлекс на компрометираната политика: първо да си изперат ръцете, после да изперат и паметта на обществото.
 
Широко затворени очи
 
И понеже всеки голям страх ражда две крайности – едните искат да затворят очи и да нарекат всичко „случай“, а другите искат да затворят устите на всички с една-единствена присъда още преди да са излезли фактите – най-лесното става най-опасното: трагедията да бъде превърната в опиат. В опиат за своите и за чуждите. За едни – за да избягат от отговорност, за други – за да си произведат удобен враг. А истината е, че държава, която позволява на компрометирани хора да се въртят около властта, неизбежно стига дотук: до блатото, в което моралът е пиар, законът е аксесоар, а институциите са декор за „нашите“.

Точно затова въпросът не е само „кой е виновен“ по конкретния криминален казус.

Големият въпрос е кой направи така, че години наред да е възможно едни хора да се представят за „месия“, да се движат с усещането за безнаказаност, да трупат престиж, контакти и ресурси, да имат достъп до публичност и подкрепа – и когато всичко избухне, да се окаже, че половината публични фигури се кълнат, че „само са помагали“, а другата половина – че „нищо не са знаели“. Това „само“ и това „нищо“ са най-страшните думи в българския политически речник. Те са алибито на системата.
 
Властта като алиби
 
Защото компрометираният политик не е задължително този с присъдата. Компрометираният политик е този, който превръща държавата в удобство: удобство за приятели, удобство за спонсори, удобство за мрежи.

Подава ръка на съмнителни структури, снима се с тях, легитимира ги с присъствие и думи, после – когато стане напечено – се отдръпва и започва да говори за „кампания“, „манипулации“, „разделение“, „заговор“. Това е сектантският механизъм в политиката: лидерът и кръгът му не грешат; греши реалността. Ако фактите не пасват, толкова по-зле за фактите.
 
Имената зад историята
 
В този казус, както и в самата му основа, постоянно се въртят едни и същи имена от коалицията „Продължаваме промяната – Демократична България (ПП–ДБ)“ – и е важно да ги назовем ясно, защото обществената памет се лови най-лесно в мъгла. Когато се говори за „политици от ПП–ДБ“, става дума за фигури от двете ѝ крила: от „Продължаваме промяната“ – Кирил Петков, Николай Денков, Бойко Рашков; от „Демократична България“ – Надежда Йорданова, Божидар Божанов, Ивайло Мирчев (като публични говорители по темата).

И точно тук започва същината: когато около една трагедия започнат да „изскачат“ все едни и същи политически лица – не като обвиняеми, а като легитиматори, като посредници на доверие, като хора, които са били близо до мястото, близо до структурата или близо до публичното ѝ излъчване – тогава демокрацията няма право да свие рамене и да каже „айде стига, това е лов на вещици“. Не. Това е лов на отговорност.
 
И да, в случая ясно се виждат тежки квалификации и обвинения – включително за сексуални посегателства. Точно тук е разликата между ярост и журналистика: яростта лепи етикети, обществено отговорният човек пита защо държавата е позволила въобще да има среда, в която подобни подозрения да се разказват масово, години наред да циркулират като слухове, а политиката да реагира само когато вече е късно. Ако тези твърдения се окажат неверни – отговорността пак остава: защо държавата и политиците са допуснали терен, на който една затворена общност да се превърне в магнит за страхове и зависимости. Ако пък се окажат верни – тогава вече не говорим за политическа небрежност, а за морална катастрофа.
 
Протекциите на непогрешимите
 
И тук идва третият пласт – най-неприятният за всяка власт: парите и протекциите. Не, дарението не е престъпление. Но в българската действителност дарението често се използва като удостоверение за праведност: „щом съм дарил, значи съм от добрите“. А когато дарителят е политик или високопоставена публична фигура, това дарение не е просто жест – то е послание. То е сигнал към администрацията, към местната власт, към медиите и към цялата среда: „Тези хора са наши, не ги пипайте“.

Така работи политическата секта – не с официални заповеди, а с атмосфера. С намигвания. С „познавам ги“. С „виж колко хубава кауза“. И после – с „не знаех“. Като при религиозен култ: вярваш, докато е удобно; отричаш, когато стане страшно.

Най-отвратителната част на всяка подобна история е не само това, което е станало в гората, в хижата, в кемпера или където и да е било. Най-отвратителното е, че в София – в кабинетите и студиата – винаги се намират хора, които да се опитат да превърнат трагедията в капитал. Да я използват, за да спасят свой. Да произведат две армии в социалните мрежи – едната да крещи „всички са виновни“, другата да крещи „вие сте виновни“, а истинската отговорност да се удави в шум.

И когато политиците са компрометирани – не непременно с престъпление, а с мрежи, зависимости, сервилност към „кръгове“, с лесно раздаване на доверие и още по-лесно бягане от последствията – те правят точно това: превръщат обществения ужас в инструмент. А инструментът се казва власт. Властта като опиат – защото дава усещане за безсмъртие. За безнаказаност. За право да определяш кое е морал и кое е „кампания“. За право да легитимираш, когато ти е изгодно, и да се отричаш, когато ти е неудобно.
 
Новият морал на промяната
 
Затова реалността трябва да е проста и болезнена: компрометирани политици не трябва да имат достъп до власт, защото властта не ги поправя – тя ги усилва. Крадецът не става по-честен, когато му дадеш ключовете от касата. Манипулаторът не става по-смирен, когато му дадеш микрофон. Паразитът не става благотворител, когато го назначиш на върха – той просто става овластен паразит.

А най-важният урок от „Петрохан“ за обществото не е кой с кого е пил кафе и кой на кого е ходил на гости.

Най-важният урок е, че политическата секта се храни от забравата. От удобното „всички са маскари“, което оправдава всички. От мързеливото „няма значение“, което отваря вратата за следващия скандал. От страха да назовеш конкретните лица и да кажеш: тези хора – Кирил Петков, Николай Денков, Бойко Рашков, Надежда Йорданова, Божидар Божанов, Ивайло Мирчев – са политическото лице на ПП–ДБ и носят политическа отговорност за всяка среда, която са легитимирали, за всяка институция, която са превърнали в реквизит, за всяко действие, което е изглеждало като протекция, дори когато е било само „небрежност“.
 
Докога ще търпим?
 
Докога ще приемаме, че държавата е декор, а истинските решения се взимат в „кръгове“ и мрежи, които се разпознават по това, че винаги имат общи адвокати, общи медийни рупори, общи оправдания и обща амнезия? Докога ще оставяме властта да действа като опиат – да обезболява съвестта, докато режат живото месо на държавността?

Единственият изход е прост и неприятен: отказ от компромис. Не „дайте им шанс пак“. Не „да видим следващия път“. Не „те са млади“. Не „те са европейски“.

Моралът не е етикет за кампания. Моралът е да не даваш власт на хора, които превръщат властта в секта – със свои, със чужди, с вярващи и с неверници. Защото когато политиката стане секта, тя не управлява. Тя проповядва. Само в своя угода и собствен измислен морал. И в тази проповед истината винаги е жертва.