За блокадата като дигитален концлагер

В епохата на технологиите и изкуствения интелект човечеството е заплашено да живее в електронен паноптикум

Пандемията даде тласък на контрола от страна на властта

Пандемията, обхванала света, мобилизира властите на петте континента. Усилията да се удържи разпространението на коварния вирус, докато науката стигне до заветната ваксина, се концентрираха в единствено възможната посока - социално дистанциране на населението и изолация на потенциалните вирусоносители и на болните от COVID-19. Една след друга държавите наложиха стриктна блокада - затваряне на граници, летища и гари, забрана за излизане от дома и отмяна на всички социални събирания, културни, спортни и политически мероприятия. Затварят се временно предприятия, магазини и бизнеси от всякакъв калибър. Дори и в най-мрачните периоди на Втората световна война в по-голямата част от планетата всекидневието запазва своя предвоенен ритъм или го променя незначително. Но тогава врагът е бил видим и обозрим, а противодействието срещу него, съсредоточено по фронтовите линии на войната.

Невидимият враг - както президентът Доналд Тръмп първи и сполучливо определи новия коронавирус, не може да се локализира и следователно фронтът е навсякъде, а единственият разумен подход е повсеместността в прилагането на защитните мерки. Затова светът замря, както никога в новата история. Цяла Европа е под блокада, движението на хора е сведено до санитарен минимум. В САЩ под различни по строгост блокадни мерки са 94,5% от населението, концентрирано в 42 американски щата, федералния окръг Колумбия и инкорпорираните територии на Пуерто Рико и Гуам. Останалите щати, сред които Южна Дакота, Небраска, Арканзас и Айова (с територия почти колкото половин Западна Европа) към този момент не са въвели забрани за излизане навън и за функциониране на търговските обекти. Но това се дължи не на подценяване на опасността, а на регионалните специфики и начин на живот, които са базирани на естествената социална дистанция - огромни, но рядко населени територии, в които преобладава „моделът на ранчото“ и къщите са разположени на километрични разстояния една от друга.

Жителите на Москва са под блокада, каквато не са изживявали дори, когато германските пълчища достигат подстъпите на града. На московчани излизането от дома е абсолютно забранено, освен до аптеката, до бакалията, до кофите за боклук и за разходка на кучета на разстояние не повече от 100 метра от жилището. Нарушителите, които разпространяват дезинформация или заразят други, се наказват със затвор до пет години. Още 27 федерални единици в Русия са в подобен блокаден режим. Блокадата обхвана десетки държави.

Индия и Пакистан се опитват да установят социална дистанция за милиардното население в пренаселени градове и бордеи. Саудитска Арабия затвори дори Мека и Медина. Блокирани са Обединените арабски емирства, Израел, Йордания, Южна Африка, Аржентина, Нова Зеландия. Въпреки съпротивата на федералната власт, местните правителства и кметове ескалират блокадните мерки в най-гъсто населените федерални провинции и градове на Бразилия, сред които Рио де Жанейро и Сан Паоло. В Австралия затвориха достъпа до плажовете и прекратиха учебни занятия. Списъкът с държавите и териториите под блокада е дълъг.

Прилагането на извънредните мерки роди разнородни тактики и инструменти за контрол по спазване на блокадата. Някъде, главно из „гетата“ - провалените държави и онези, вегетиращи на ръба между хаоса и оцеляването - те са брутални. В Салвадор, например, в контрола по спазване на мерките за социална изолация се включи по кафкиански страховитата банда „Мара Салватруча“, по-известна в САЩ като MS-13. Освен директен терор и насилие, бандитите изпращат и заплахи по телефоните на хора, които са излезли по-улиците в нарушение на мерките.

В по-лъскавите „квартали“ на развития свят пък, контролът за прилагане на мерките става все по-стряскащо софистициран. Технологиите за масово проследяване и лицево разпознаване, които Китай и без „народната война“ с коронавируса, внедрява като авторитарен инструмент за контрол над населението и неговото социално поведение, започнаха да намират приложение в контекста на пандемията. Китайците въведоха задължително носене на електронни гривни, както и регистрация в мобилна апликация в повече от сто града. Задължението обхваща не само поставените под карантина, а и всички жители на тези градове, които пътуват из страната. В гривната е вграден чип за геолокация, който изпраща данни до здравните власти. Ако лицето е под карантина и излезе от дома си, това веднага се санкционира с автоматично налагана солена глоба. Ако пък лицето не е заразено, но пътува и системата засече негова близост до „горещи точки“ на заразата, то също автоматично е обозначавано с код „червено“ и поставяно под карантина. В Хонгконг пък ползват електронните гривни само за хората под карантина. В Южна Корея прилагат видеопроследяване, ползват данни за местонахождението от мобилните оператори и плащанията с банкови карти, за да държат под контрол заразените с коронавируса и лицата, с които те са имали близък контакт. В Израел полицията и тайната служба Шинбет вече имат достъп до данните за местонахождение на всички мобилни устройства. В САЩ също са обсъждани такива възможности, включително за използване на данни от Google и Facebook, но поне на този етап са отхвърлени от Белия дом поради неприемливостта на „израелските методи“ в едно по традиция свободно общество с висока защита на неприкосновеността на личния живот, каквото е американското.

Всъщност, големият въпрос днес не е толкова в прилагането на такива мерки за овладяване на пандемията, а в това дали те ще бъдат безусловно прекратени след приключването u. Нормализацията на извънредността е една от големите опасности пред всяко общество, което излиза от режим на военно или извънредно положение. На пръв поглед основания и благородни мотиви за овсекидняване на тази брутална намеса в личния живот и ограничаване на свободата, винаги ще се намерят след изпитание като COVID-19. Но възприемането им би имало много по-вредоносни последствия за човечеството.

Някога, през XVIII век, една от иконите на класическия либерализъм и основател на интелектуалното течение на утилитаризма Джереми Бентам, формулира концепцията за идеалния затвор, наречена „паноптикум“, По време на своя двугодишен престой при брат си Самуел в Царска Русия, град Кричев (на територията на днешна Беларус), Бентам се възхищава от идеите му за организиране на контрола над работниците, така че всички да са под непрекъснатото наблюдение. Според писанията му, идеята на брат му имала за първообраз устройството на спалните помещения в Кралското военно училище в Париж. На тази основа Джереми Бентам развива идеята как да се осъществява перманентен контрол в затворени институции - преди всичко в затворите, но тя според него може да се адаптира и въобще към нуждите на учреждения, предприятия, болници и дори училища, където трябва да се осъществява контрол върху пребиваващите там.

Сградите на затворите тип „паноптикума“ трябва да се строят в цилиндрична форма, а по средата им да има кула, в която се помещава надзирателният пост. Архитектурните решения са били така замислени, че от кулата да има визуален и денонощен контрол върху всяка килия без обаче затворниците да виждат надзирателя. Така затворниците не знаят точно кога са наблюдавани и затова живеят с усещането, че са под постоянен контрол. В различни вариации паноптикумът на Джереми Бентам е използван като концепция при изграждането на много затвори във викторианска Англия, а по-сетне и на няколко затвора в САЩ.

В ново време Мишел Фуко използва в „Окото на властта“ (1977 г.) паноптикума като метафора за властта. За една социална реалност, която е напълно прозрачна, но властта е невидима. Ако погледнем през тази оптика на света в епохата на дигиталните технологии и изкуствения интелект, то няма как да не видим, че човечеството е заплашено да живее в един електронен паноптикум. Пандемията и мерките срещу нея очевидно дават тласък на такъв процес - все повече и повече поведението на личността в социална среда да бъде системно наблюдавано и контролирано от властта чрез новите технологии.

В своя благовиден вариант един такъв свят вероятно би бил по-сигурен. Но в своята крайност ще се превърне в антиутопичен дигитален концлагер. Затова усилията - интелектуални и политически - след пандемията, следва да са в отмяна на всички подобни мерки и укрепване на регулациите, които защитават свободата и неприкосновеността на личния живот.

Публикувано от Д-р Борислав Цеков, Институт за модерна политика

Този уебсайт използва "бисквитки"