Ловци на деца

Германската служба за закрила на детето Югендамт отне детето на българско семейство в Хамбург

В полските и турските медии е пълно с разкази за семейни драми

Майка с невръстно дете пазарува в местна бакалия. Внезапно нахлува чиновнически взвод, който се легитимира като Югендамт - германската служба за закрила на детето - и изтръгва детето от нея. То крещи, не иска да се отделя от майката, но е отведено. Защото някой някъде, „на тъмно“, е решил, че това е най-добре за неговите интереси.

Хиляди полски, италиански, турски и шведски родители, които са се развели с германски граждани, се оплакват, че им е забранено на общуват с децата на майчин език и силно са ограничени контактите им. През 2018 г. Европейският парламент прие специална резолюция с остра критика към германската служба Югендамт по повод на повече от 300 подобни жалби. В резолюцията се констатират дискриминационни практики и груби нарушения на правата на родителите. Подчертава се, че лишаването на детето от неговата етническа идентичност и майчин език е недопустимо.

Естествено, в Германия всичко е заметено под килима. Но в полските и турските медии изобилстват разказите за такива семейни драми. Според полската Асоциация за защита на родителите от дискриминация в Германия, тази политика на германските власти е толкова последователна, че има скандални случаи, при които съдът потвърждава решението на Югендамт да предаде дете на германския родител, а не да се върне при майка си в Полша, дори когато германецът вече е осъждан за педофилия. Югендамт е обвиняван в „политика на германизация“ на деца с друга етническа принадлежност. Затова из публикациите в Полша службата е наричана „ловци на деца“ и се правят аналогии със зловещата германска политика от времето на нацизма „Лебенсборн“, свързана и с отнемането на хиляди полски деца и предаването им за отглеждане и „германизация“ в германски семейства от „господарската“ арийска раса, за каквато масово са се изживявали тогавашните немци. Дори и подобни аналогии да са прекалени и неверни, проблемите остават. Но това не пречи на германските медии да мълчат или ако се занимават с темата, то е само, за да замажат скандалите.

Едва ли някой трезвомислещ ще се изненада, че лавината от възражения и оплаквания на хиляди хора, не е трогнала „качествената“ журналистика на държавната пропагандна централа „Дойче веле“ и там няма нито едно сериозно „разследване“ по подобни теми. Обратно, окачествяват оплакванията от правилната германска система като популизъм и политически внушения на консервативни и религиозни кръгове в Полша и други държави. Познато, нали? Неслучайно чуваме същите опорки и от родната социална министърка по повод скандалната „стратегия за детето“ и още по-скандалния Закон за социалните услуги, който сега уж щели да променят.

Миналата седмица нашумя и случаят с българското бебе Катерина. По разказ на родителите му на 20 декември миналата година претърпяват катастрофа в Унгария. След инцидента, в унгарската болница преглеждат само родителите. Връщайки се в Хамбург те отиват и в тамошна болница, защото се притеснявали за бебето. Там му откриват кръвоизлив в главата, причинен от катастрофата и го оперират. Лекарят обаче бил установил и „по-стар хематом“. И това става основание за германската служба за закрила на детето да реши, че родителите са упражнили насилие върху бебето и даже описва какво е било то: „хванато е под мишниците и е разтръскана главата силно поне 10 пъти“. В резултат, взводът на Югендамт нахлува в дома на българите в Хамбург и им отнема Катерина. Дали фактите, разказани от родителите са точно такива, е въпрос, който следва да се установи надлежно.

Проблемът обаче отива отвъд истината по този индивидуален казус. Проблемът е в самата система, която поверява огромна, дискреционна (неограничена, предоставена на нечие усмотрение - бел. ред.) власт на държавна бюрокрация да се намесва в частната сфера на личността. На онези, които ще побързат да кажат - „да, ама нали всичко ще мине през съда“, ще припомня, че преди да се стигне до съда минават седмици и месеци. През целия този период, личната свобода на хората е ограничена само заради преценката на някакъв безконтролен чиновник.

Ако се върнем на случая с Катерина - без повторна лекарска експертиза, която да потвърди заключението на първия лекар. Без каквото и да било доказателство, че дори и да има подобен хематом, той е причинен от родителите. Стои си някакъв чиновник пред компютъра, ровичка бюрократични документи, зяпа в тавана и решава, че е така. И следва безцеремонно отнемане на детето.

Подобен административен ред е разписан и в родния Закон за закрила на детето. В чл. 27 е изрично предвидено, че извеждането на дете от семейството му, става със заповед на директора на дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето. Едва в едномесечен срок, този чиновник е длъжен да предаде въпроса за решаване в съда, където ще се търкаля още поне три пъти по толкова. Кой ще компенсира дълбоките травми за родителите и децата през цялото това време, причинени от чиновническа небрежност, злонамереност или корумпираност? Разбира се, че огромната част от дейността на службите за закрила на детето е полезна, съвестна и важна за обществото. Но има ли наивници, които да допускат, че в подобни структури работят само херувимчета?

Само през 2018 г. службата Югендамт е упражнила своите правомощия по отношение на повече от 52 хиляди деца в Германия. Голяма част от тях са безпризорни деца на бежанци или мигранти. Но наред с тях са и случаи като гореизброените. А по такива чувствителни теми, дори и един случай на административна злоупотреба хвърля тежка сянка върху цялостната дейност на един държавен орган. Затова ключово значение имат контролните механизми и максималното ограничаване на дискреционната преценка на чиновниците.

Този тип реални проблеми стоят зад масовото недоверие на гражданите у нас към подобни политики за закрила на детето. Опасенията на хората не са нито „теории на конспирацията“, нито „хибридна война“ или „фалшиви новини“. Проблемите са реални.

Потвърждава го и специалният доклад и разследване на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (N 14568 от юни 2018) за нарушенията на правата на родителите и децата в Норвегия от печално известната вече в цяла Европа норвежка агенция за „закрила“ на детето Барневерне - норвежкият аналог на германския Югендамт. В доклада от разследването е очертана цялата порочна нормативна и институционална схема за отнемане на деца от родителите им в Норвегия, предизвикала редица дела от жертви на системата в Съда в Страсбург, както и остри протести от властите в други европейски държави, чиито граждани са попаднали в мрежите на Барневерне. Описани са и чудовищни случаи на отнемане на бебета веднага след раждането им и разрешаване на майките им да ги виждат само за по 2 часа не повече от 6 пъти в годината.

Моделът на държавна намеса в семейството и в отношенията „родители-деца“ произтича от самата Конвенция на ООН за правата на детето и от нейното прилагане на национално ниво под влияние на стандартите, съчинявани от безконтролни наднационални структури, като Комитета на ООН за правата на детето, които непрекъснато „дописват“ конвенцията.

Широката публика вероятно ще бъде изненадана от факта, че единствената демократична държава, която не е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на детето е не коя да е, а САЩ. Администрацията на Бил Клинтън подписа документа, за да изрази само принципна съпричастност към темата, но ратификация няма и няма и да има. Тоест - конвенцията и нейните механизми не се прилагат отвъд океана. Основната причина е именно в това, че същностна част от философията на този документ е държавната намеса в отношенията родители-деца. Отварянето на вратите за чиновнически преценки и разпореждания, относно възпитанието и отглеждането на детето, т. е. навлизането в частната, интимна сфера на личността и нейната свобода, е дълбоко чуждо на американската конституционна система и правна философия. Още повече, когато тази държавна намеса е направлявана от безотчетни наднационални органи, от безконтролни и непрозрачни „панели от експерти“ и прочие институционални изобретения на глобалисткия елит.

Има нужда от дълбока идеологическа ревизия на модела на държавна политика по отношение на децата, както и в по-общ план за т. нар. социални услуги. Сега те са подчинени на неолибералните екстремизми за релативизиране на семейството и атомизиране на обществото и на тоталната приватизация на социални услуги. Но те не са нито панацея, нито единствено разумно решение на проблемите. Тъкмо поради това, трябва да се излезе от пропагандното клише, че неолибералният модел на социална политика е универсален и единствен.

Публикувано от Д-р Борислав Цеков, Институт за модерна политика

Този уебсайт използва "бисквитки"