Седнете сериозно на масата за преговори

С половин уста съседите признаха, че Самуил е български цар

В памет на Красимир Узунов-Поручика

Tези дни след месеци мълчание неочаквано се обадиха македонските колеги от т. нар. двустранна българо-македонска историческа комисия между България и Северна Македония. Казваме неочаквано, защото мнозина бяха забравили за нея, поради почти половингодишното прекъсване на заседанията є и световната паника, породена от пандемията “COVID-19”.

Ще припомним, че срещите на българските и македонските историци бяха внезапно прекъснати по категоричното желание на вторите с несериозния претекст, че там щели да се провеждат парламентарни избори. Мотивът очевидно бе измислен, за да бъде спрян и без това кретащия процес на преговорите. След дълго “тупкане на топката” македонската позиция внезапно се втвърди и буквално зачеркна постигнатия с огромен труд малък напредък, главно в областта на средновековната история. Така например от другата страна с половин уста се призна, че Самуил е български цар.

Но, кротко, не се радвайте! Веднага след т. нар. “признаване” ръководителят на македонската делегация Драги Георгиев заяви пред скопския Канал 5, че в комисията е постигнато “съгласие около факта, че цар Самуил черпи своята легитимност от българската царска корона.” И още: “Относно третирането на поданиците на тази държава, ние не можем да се съгласим, че всички влизащи в тази държава са били българи, тъй като тя обхваща голяма територия и голям брой общности и народи, които не могат да бъдат подведени под етническото име българи.”

За тези, които не могат да схванат дълбочината на тази мисъл, ще поясним, че става дума за една любима теза на македонските историчари, изразена много добре от Милан Бошкоски преди близо 30 години. Изправен пред неумолимите доказателства, дадени от самите наследници на Самуил, отбелязващи в своите каменни надписи, че са “Самодръжци български” и са “българи родом”, той лансира версията, която днес издига и Георгиев. Според нея Самуил си е македонец, но за да се легитимира пред цивилизования свят той само се пише “български цар”, защото Българското царство тогава било познато навред. Освен че това като че ли е предназначено за малоумници, то е и обидно за хората от другата страна на границата, чиито предци по този начин са изкарвани дебили, които не могат да разпознаят легитимността на собствения си цар!

Т. нар. “напредък” обаче се изпари, когато се стигна до въпросите на новата история. Още Гоце Делчев се оказа препъни-камък, а идваха такива тежки проблеми като Илинденско-Преображенското въстание, ролята на ВМРО, “фашистичката бугарска окупация” през Втората световна война и много други. И, разбира се, въпросът за изкуствено създадения по заповед на Коминтерна държавен македонски език.

Слава богу БАН се оказа на висота и изрази твърда позиция, в която представи научните доказателства за българския характер на диалектите, на които говорят край Вардар и които са превърнати в основа на “новия” език. Независимо от воя на познати “либерали” като Ивайло Дичев, който веднага се провикна: “Защо ние ще казваме на македонците как да си наричат езика?” Как би постъпил въпросният Дичев, ако имаше възможност да срещне братя Миладинови? Дали би успял да ги убеди, че събраните от тях български народни песни и предания всъщност са “македонски”, че се пеят на “друг” език и че двамата мъченици на днешните България и Северна Македония не са били наясно със своята народностна принадлежност... Всъщност не ние казваме на македонците как да наричат езика си - казват им го техните собствени предци.

Всичко това се случи през последните месеци на 2019 г. Последва т. нар. от македонците “замразяване” на работата на комисията, за което на 11.01.2020 г. ръководителят на българската група Ангел Димитров направо каза, че фактически е едностранно прекратяване на дейността от страна на Скопие.

Избори там така и не се проведоха поради пандемията, но изведнъж, в нейния разгар, македонските колеги неочаквано се събудиха. Може би под влияние на нашумелия в Северна Македония хит “Коронавирус чао, чао!”. Става дума за статията на ръководителя на македонската част от комисията Драги Георгиев и на Петър Тодоров, публикувана тези дни от Дойче Веле.

Тяхното многозначително обръщение е под мотото: “В България може би си мислят, че ще постигнат “победа” в спора с македонците, но това със сигурност няма да превърне македонците в българи”. Казано с две думи - вие си изнасяйте каквито искате доказателства, но ние си знаем нашето. Освен като демонстрация на прословутия македонски инат, това без съмнение е израз на научно безсилие.

Дотук нищо ново от познатото в досегашните ялови преговори. Двамата автори смятат, че българо-македонските дебати се водели твърде емоционално: “От близо 70 години реториката е една и съща. Българите казват: “Македонците фалшифицират историята” или “Македонците не признават, че крадат българската история” или пък “Македонците са българи.” На което македонците отговарят: “Българите крадат македонската история” или “Българите са фашисти” или пък “Нямаме нищо общо с този татарски народ”.

Така се стига до класическата формула: “Всички са маскари!” Българите неоснователно обвиняват горките македонци, а те отчаяно се защитават. Забележете обаче с какви аргументи. Българите са фашисти (по-възрастните помнят, че в комунистическите времена и в България наричаха така всички инакомислещи и почитатели на западната култура, включително любителите на “Бийтълс” и на поп-музиката). Пиянският крясък “бугари - татари” пък е изобретение на сръбската пропаганда от средата на XIX в. и е особено показателен за примитивното и махленско ниво, на които някои искат да водят споровете. И то на фона на високомерните претенции за “модерност”, “академичност” и “европейско мислене”.

Но най-интересното в статията започва след това. Изведнъж Георгиев и Тодоров изоставят историческата тематика и започват да се кахърят за състоянието на икономиката и културата. “Седем десетилетия не успяваме да изградим съвременно свързване на инфраструктурите и да увеличим сътрудничеството в културата и студентския обмен, но пък имаме предостатъчно сили да доказваме неща, случили се преди 100, 200 или хиляда години”.

По този начин ние само губим енергия “да си присвояваме това минало - без да разбираме, че то е споделено и не принадлежи само на една или друга нация.” Сиреч защо да се хабим с глупави исторически спорове, когато пред нас е светлото бъдеще. А новосъздаденият термин “споделено минало” определено носи печата на соросоидните лаборатории, от които произхождат бисери като “османско присъствие” и “мирно съжителство” (с иноверските завоеватели)!

Но обяснението идва малко по-късно със зададения риторичен въпрос - “Има ли всъщност “обща история”? Според двамата автори “терминът “обща история” се основава на убеждението, че това е единна и в същото време застинала история само на един народ - българския, от който македонците са неразделна част.” Ами, аланкоолу, защо тогава въобще се захванахте с тази комисия, след като няма “обща история”? Нали тя бе създадена именно за това съгласно Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между България и Република Македония, подписан от премиерите на двете страни Бойко Борисов и Зоран Заев на 1 август 2017 г.

Все пак в статията на Драги Георгиев и Петър Тодоров има момент, който не се е срещал в писанията на по-старото поколение скопски историчари. “От наша страна не би било честно - заявяват те, - да премълчим, че определени събития и личности в македонската историография са силно политизирани и се разглеждат едностранчиво”. Но веднага се застраховат, че така трябва да направят и българите.

Ние действително има защо да си посипем главата с пепел. И това са годините след Втората световна война, когато българските комунисти предадоха Македония, за да угодят на Сталин. Когато биеха и пращаха в лагери хората, които не искаха да се отрекат от българското си потекло. Именно това време наля голямата вода в мелницата на македонизма, и двамата автори не пропускат да ни го напомнят в статията си.

Работата на комисията трябва да продължи. Но нека нейните членове от българска страна имат предвид, че “песента на сирените” често е измамна. Не случайно във финала на статията на Георгиев и Тодоров се пледира в “името на европейското бъдеще”. Да не стане като с европейските български паспорти, които масово се вземаха от македонци, за да изчезнат към обетования свят. Същото се отнася и за европейското членство на Северна Македония. Дано не сме им необходими само като такси за Западна Европа и цивилизования свят.

Публикувано от Проф. д-р на историческите науки Николай Овчаров (НАИМ-БАН), проф. д-р Пламен Павлов (ВТУ)

Този уебсайт използва "бисквитки"