Въпросът на завършилия средно образование българин защо да уча в България изисква адекватен и аргументиран отговор, различен от утешителното, защото мама и татко са тук.
„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои статии се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет - Варна проф. Красимир Иванов, ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” проф. Любен Тотев, който е и председател на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов, ректор на Технически университет-София. и проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотвърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”.
Днес продължаваме с материал на проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет.
Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. “Труд” ще ги публикува всяка сряда.
Натискът университетите да се концентрират върху придобиването на компетенции в определена област (професия) не е полезен нито за самите университети, което би ги превърнало в професионални гимназии, нито за бизнеса, който ще получи добре обучени изпълнители
За да бъде смислена и полезна, според мен, дискусията за българските университети следва да започне с оценка на реалностите, в които те работят и се развиват. Преди всичко българските университети са европейски университети. Те са част от равноправно хоризонтално европейско университетско пространство.
От една страна това ни дава известно предимство - нараства броят на студентите от страни извън Европейския съюз (ЕС), които желаят да учат в страна, където издаваните дипломи за висше образование са валидни в цяла Европа. Също така българските университети, като европейски, равноправно участват в състезанието за финансиране по програми и проекти с всички останали европейски университети. От друга страна, тази реалност ни изправя пред ситуацията на конкуренция на практика за едни и същи студенти, без значение дали са родени в България, в страни от ЕС или извън него. Въпросът на завършилия средно образование българин защо да уча в България изисква адекватен и аргументиран отговор, различен от утешителното, защото мама и татко са тук.
Друга реалност е голямото пресищане на българските университети с професионални направления и специалности (програми), а оттам и с преподаватели. Това пресищане в периода 2006-2010 г., за радост на университетските ръководства, доведе до по-голям брой студенти и съответно до повече средства в университетските бюджети. Но като всяко пресищане и това доведе до разболяване - в момента студенти няма, разкритите професионални направления и програми с преподавателите в тях тежат като воденичен камък на врата на ректорите, а те нямат инструмент да реагират (хирургически). Изобщо не отварям дума за качеството в новоразкритите направления, знае се, че това най-често са търсени заради печеливши професии (Право) или на мода (Психология) специалности, които се градят с преподаватели от други университети.
И на трето място в българските университети повече се преподава, по-малко или дори никак, се изследва. Логично следствие от обвързаността на академичните възнаграждения с хорариуми, а не с проекти и публикации. Тежко наследство, по мое мнение, като човек, постъпил в университетското преподаване от БАН, от разделянето на академичната общност на научни сътрудници (в БАН) и асистенти (в университетите). Основанията за такова разделение са в твърденията, че има много добри преподаватели, даже отлични, които съвсем не е задължително да са и добри изследователи. Тъкмо обратното, често отлични учени са безпомощни като преподаватели и не носят добавена стойност за своите студенти. Проблемът е в генерализацията на двете концепции за университетите - дали да са само преподавателски или само изследователски. Като че ли вярната посока е към хибридната форма, на преподаване, базирано на собствени изследвания.
Посочвам само част от реалностите, с които следва да съобразим бъдещите мерки за реформа на висшето образование така, че то да бъде полезно на самите студенти, на българската наука, на бизнеса и на цялото общество.
Това означава да се формулират не много, а по-скоро конкретни и изпълними задачи пред университетите в краткосрочна перспектива. Необходимо е обаче и в самото общество да има достатъчно споделено разбиране за това каква е ролята на университетите за общия напредък и благополучие - дали в развитието на науките, в солидното обучение или в набавянето на компетенции?
Най-напред университетите имат една едра обществена задача, така, както още Томас Ман я описва в есето си за хуманитаризма, критикувайки тезата на Ницше, който подкрепя обособяването на университети “за нуждите на живота” (разбирай бизнеса и науката) и “същински образователни заведения”. Според самия Томас Ман главната задача на университетите е да изграждат “човешка настройка и начин на мислене, насочен към справедливост, свобода, знание и толерантност, начин на мислене, който обича съмнението не заради самото него, а заради истината”! В този смисъл университетите предлагат една основа на образованието, насочена към хуманност, общоевропейски ценности и гражданска активност, независимо от областта или от областите на науката, с която се занимават.
Университетите, по-нататък, не бива фатално да изостават от бурното технологично обновление, от дигитализацията на цели сфери на човешкото съществуване. За хората от моето поколение има действителност и виртуална действителност, при което за втората съдим по разкази или интуитивно разбираме, че съществува, някъде. За младите хора обаче всички нови технологични постижения са неделима част от ежедневието. Те са единствената действителност. Преведено на академичен език това означава навлизане в ерата на дигиталното образование, започнала впрочем по други места на света. Отворените платформи, електронното обучение, виртуалните класни стаи, чатовете, онлайн тестовете и пр. и пр. все повече ще изместват традиционното обучение в аудитория.
Друга задача, активно дискутирана напоследък, е прочутата връзка на университетското образование с бизнеса. Тук ключовият момент е в различаването на двете думи обучение и образование. Университетите образоват и правят това в специфичната атмосфера на академичната свобода да се изразяваш, да избираш и да търсиш. Има много фирми и организации, които обучават. И обучават добре. Например по програмиране. Само че истински добрият, полезният и способен на развитие програмист е този, който е вкусил от академичната свобода, потърсил е предизвикателствата на археологията (за да създаде програма за визуализация на частични находки) или на музиката (за да създаде алгоритъм за генериране на неравноделни тактове) и е изградил себе си като творческа личност.
Натискът университетите да се концентрират върху придобиването на компетенции в определена област (професия) не е полезен нито за самите университети, което би ги превърнало в професионални гимназии, нито за бизнеса, който ще получи добре обучени изпълнители. Друг е въпросът колко полезна би била намесата на бизнеса и на съсловните организации в изграждането на програмите, и в провеждането на практическата им част - практиките и стажовете. Много университети, включително и нашият, вече са се ориентирали именно към такова сътрудничество и това работи добре. Най-вече в полза на студентите.
Най-трудната задача, вероятно, ще е висшите училища да определят своя специфичен академичен профил и да се развиват според него. Говоря за университетите по дефиницията в Закона за висше образование, иначе и в момента има силно профилирани висши училища - медицинските университети, военната академия, училищата по изкуства и пр.
Ще подкрепя колегите, които твърдят, че проблемът на нашите университети не е точно в техния брой, а в излишното дублиране на специалностите, които предлагат. По този начин се изгуби характерният престиж на отделното висше училище - знаеше се къде да учиш, за да станеш отличен историк, къде - отличен илюстратор, къде - филолог и къде - математик. Рейтинговата система, която адмирирам, отчасти компенсира получената уравниловка, но все още мери предимно количествени параметри и трудно достига до качеството, а тъкмо то би диференцирало по-добрите от по-малко добрите университети, предлагащи една и съща специалност. Казвам, че задачата е трудна, защото е ясно какво следва, ако се приложи - разделяне с програми и дори с цели професионални направления.
Разбира се, много по-лесно е да се идентифицира състоянието и да се опише, значително по-сложно е да се намерят верните решения това състояние да се промени към по-добро. Все пак ще предложа няколко стъпки, които, според моя опит в ръководството на университет, биха били успешни.
Смятам за най-съществен въпросът за конкурентноспособността на българските университети. При това говоря за конкуренция на всички равнища - вътре в университетите и между университетите. Вътре в университетите означава конкуренция между отделните катедри и факултети по проектните програми на университета, за най-добрите студенти и за най-добрите преподаватели. Конкуренция между университетите би се получила именно, ако те имат онзи личен профил, за който говорих по-горе. Тогава действително ще може, в една отделно взета област, като право, филология, психология или музика да се състои състезание по качество между университетите, които ги предлагат, а не, както е сега, по броя заети книги от библиотеката или по броя легла в общежитието.
Накрая идва конкуренцията на българските университети с тези в Европа. Не е мираж или проява на наивност да мислим, че български университет не би могъл да предложи по-добро образование от един средноевропейски университет. Точно обратното, медицинските ни университети показват, че не само може, а вече е факт. По-трудно ще е на университетите с хуманитарен профил, но и те, заели правилната ниша и концентрирани в нея, могат да го направят. Формулирането на действието по този пункт е в стимулиране на конкуренцията вътре в университетите и в полагането на конкурентноспособността като приоритет в стратегическия план на всеки университет.
Огледално на продуктивната конкуренция е сътрудничеството. Става дума за образователни сътрудничества и пак на всички равнища - вътре в университетите между департаментите за интердисциплинарно обучение и изследвания и между университетите за споделени изследвания и преподаване.
Примерите, които, макар и плахи, имаме с коопериране на изследователски бази на БАН и преподавателски капацитет на университети, са насърчителни. Така че следващата полезна стъпка, според мен, би била активизирането на сътрудничества, изграждане на мрежи, както е модерно да се казва сега, или на консорциуми между университети, звена на БАН, местни органи, държавни структури, фирми и организации за създаване на учебни програми, за реализиране на научни проекти, за организиране на научни форуми и т.н.
Очевидно е също така, че са необходими реформи в самата сърцевина на университетския живот - на програмите, на преподаването, на преподавателския състав и неговата структура, на управлението, на финансирането - това вътре в университетите. Аргументите за тази необходимост идват от намаляващия брой студенти, силната сегашна и бъдеща конкуренция, за която говорих и ограничените ресурси за развитие, имам предвид главно финансови ресурси.
Темата за обновяването на учебните програми е огромна и не бих могъл да я развия тук, това се отнася и до развитието на преподавателския състав. Надявам се да имам друг повод да изложа какво мисля по тях. Тук ще си позволя няколко думи за академичната автономия, доколкото нейното тълкуване предизвиква противоречиви реакции - от средство за феодализация на университетите, до гаранция за академичната свобода. Що се отнася до свободата, то си я има и сега, въпросът е какво правят с нея университетите. Аз виждам действието на два противоположни принципа - единият настоява академичната свобода да се ползва буквално като право на академичното ръководство да взема решения повече в полза на своя собствен комфорт, понякога за сметка на студентите, другият изисква тази свобода да се обвърже с ефективността на управлението и качеството на образователния процес, тогава логично академичното ръководство се лишава от определени предимства, но пък печелят студентите.
В този смисъл двустепенното управление от Настоятелство и Академичен съвет (начело с Ректор) е добър модел, едновременно удържащ стремежите към сепаратизъм и активно развиващ институцията.
Необходими са и реформи на зависимостта на университетите едни от други чрез порочната практика за програмна акредитация, осъществявана от преподаватели (отдавна се обсъжда, на не се въвежда само институционална акредитация)и реформи на законодателството, което сега не позволява на университетите да бъдат иновативни като закрепостява преподавателите в тях. Убеден съм, че има разбиране за настъпилото време на промени и че промените ще бъдат за добро.